Александър Белов
Сянката на победата (26)

25.

Белов реши да не вика колата и да не безпокои Витя. Искаше му се да се поразходи малко сам. Тръгна от спортната школа към комбината, като размишляваше над създалия се проблем. Пътят на боксьора към върха вероятно беше труден. Съдбата на шампион не беше отредена на всеки спортист, дори и да притежава превъзходни физически данни. За да завоюва титлата, човек трябваше да има несъкрушима воля, абсолютна вяра в собствените си сили, дяволско самообладание и железни нерви.

Ала всеки медал си имаше две страни. Често човекът с твърда воля беше лишен от гъвкавост и всяко поражение го прекършваше с гръм и трясък. Точно това се бе случило и със Степанцов. Той бе попаднал в капан, от който не можеше да се измъкне сам. Имаше нужда от нечия подкрепа, от нечия помощ. Общо взето, трябваше да бъде хванат за врата, да бъде раздрусан както трябва, и бъде сритан отзад.

Саша седна на пейката в сянката на една висока топола и запали цигара. Вдигна от земята счупено клонче и започна да драска с него в прахта. Обикновено това му помагаше да мисли.

Степанцов морално беше сразен. Синдромът на сваления пилот беше по-страшна травма дори от счупване. Тренираното му тяло си оставаше все така силно, но духът му на боец беше отслабнал. Боксьорът бе заприличал на галера с пробит от топовен изстрел борд. Тази дупка трябваше спешно да се запуши. Кой би могъл да помогне за това? Мислите на Белов се насочиха към Уотсън и Лукин. Те сигурно биха могли да му подскажат изхода.

Самият Уотсън често казваше, че двамата с Фьодор извършват една и съща работа, само че по различен начин. Най-нещастните и лишени от последна надежда хора намираха стряха и разбиране в приюта на Лукин. За тях беше важно да не изгубят остатъците от вярата си. И под мантията на великия безсребреник Нил Сорски те я откриваха отново, укрепваха я и с това помагаха и на себе си, и на другите.

В клиниката на Уотсън идваха предимно убедени закоравели материалисти, които твърдо знаеха, че вярата е пристан за слабите. Те се отнасяха към Бога като към Дядо Мраз с чувала подаръци или като към красива приказка за доброто, и само толкова.

Повечето от пациентите на Уотсън смятаха, че християнството е религия за неудачници и че животът и съдбата изцяло зависят от собствената им воля, желание и работоспособност. Затова в житейските бури те бяха лишени от онези платна и рулове, които вярата даваше на човека. Вероятно по тази причина понасяха изключително тежко нервните сривове, но имаха нужда от утешителни думи точно толкова, колкото и обитателите на приюта „Нил Сорски“.

Видът на авторитетния лекар в бяла престилка — висок, як и по мъжки привлекателен, им действаше благотворно. Уотсън знаеше как да им помогне. Той им разкриваше всестранно проблема, който ги измъчваше, разбиваше го буквално на малки парченца, а сетне го сглобяваше отново. По този начин винаги се намираше приемлив изход, което означаваше, че се намираше и правилно решение на задачата.

На Фьодор му беше малко по-лесно, защото нямаше нужда да анализираш Бога и да го поверяваш на алгебрата на разсъдъка. Достатъчно беше да чувстваш, че той съществува, и да разбираш, че той е висшата степен на синтеза на всичко живо и неживо в света. Дори ако вземеш за чиста монета съмнителното твърдение, че вярата прави човека слаб, това беше точно онзи случай, в който слабостта се превръщаше в сила.

Белов харесваше и двамата — и Лукин, и Уотсън. Но въпреки това не го напускаше чувството, че в действителност нещата са далеч по-сложни. Всеки от неговите приятели вървеше по своя път. Тези пътища бяха паралелни, но истината се намираше по средата. И това беше съвсем очевидно в случая със Степанцов. В този случай не вършеха работа нито християнската проповед на човеколюбеца Фьодор, нито суровият рационализъм и психоанализата на Уотсън. Трябваше да се намери оптималното съчетание на вярата и разума.

Потънал в мисли, Белов чертаеше по земята загадъчни, подобни на руни знаци. Пръчката в ръцете му безцелно се носеше насам-натам, оставяйки дълбоки бразди в прахта. Изведнъж той застина и се взря в плетеницата, която се бе получила — кръст с очертан в него кръг. Символът на друидите. Това беше знак!

Белов захвърли цигарата. Без да осъзнава, беше нарисувал келтски кръст — знакът, който беше татуиран на рамото му. Скочи от пейката. И си спомни всичко — странните си сънища, неясните, загадъчни думи на Фил, произшествието в Йелоустонския национален парк… Всички тези събития, които на пръв поглед бяха толкова неясни и разпокъсани, изведнъж се подредиха като пъзел в цялостна картина. И той прозря какво трябваше да направи.

— Клин клин избива — промърмори.

Погледна още веднъж плетеницата, а сетне я заличи, сякаш се боеше, че някой непосветен може да я види. Сега вече знаеше със сигурност, че трябва да извърши две неща.

Първо, още днес щеше да изпрати от кабинета си факс с отговор до Федерацията на професионалния бокс. Степанцов щеше да се бие! И, второ, двамата трябваше да напуснат за малко града. Разбира се, в комбината имаше колкото си щеш работа, но Белов беше свикнал да довежда всяко нещо докрай. И сега отново щеше да постъпи така! Заради Сергей, заради момченцата и заради… Фил! Нали той поиска от Саша да помогне на някого? Сега вече беше ясно на кого!

На другия ден Сергей свърши втората тренировка в уреченото време — в два часа следобед. В три без петнайсет пред сградата на спортната школа спря директорският лексус. Затъмненото стъкло от страната на шофьора се спусна и се подаде Белов. Той махна с ръка на Степанцов.

В същото време от задната врата излезе Лукин, клекна и размаха ръце, сякаш загряваше. А боксьорът си помисли, че с тези движения Фьодор прилича на пенсионер от спортуваща за здраве група, на когото лекарят бе препоръчал да прави сутрешна гимнастика. И все пак защо ли беше дошъл Белов? Сергей слезе бавно по стъпалата, отиде до колата, поздрави Витя, който седеше зад волана, и Белов, който се преобличаше на задната седалка. Скъпото, шито по поръчка сако вече беше захвърлено на седалката до него, а след миг го последва и вратовръзката. В това време Саша събличаше ризата си.

— Какво става? Случило ли се е нещо? — попита с недоумение боксьорът и двамата.

— Не се мотай, няма време — каза Саша, — дай ключовете от школата на Фьодор и влизай в колата. Вече ни чакат.

— Кой ни чака? — учуди се още повече Степанцов.

— После ще ти обясня — каза Белов. — После ще ти разкажа всичко. Просто направи това, което ти казвам, и не задавай излишни въпроси.

— Добре де, ей сега… — Сергей се върна в спортната школа, обиколи всички помещения и надникна в съблекалнята.

Момчетата бяха оставили след себе си хаос. Но можеше ли да се очаква друго от едни хлапета? Той подреди пейките и затвори шкафчетата. От банята се разнасяше шум от течаща вода. Степанцов поклати глава — някой пак беше забравил да затвори крана. Той спря водата, надникна в треньорската стая, убеди се, че там всичко е наред, и отново излезе навън.

Фьодор взе ключовете от него, нави широките ръкави на расото си, сетне направи нещо като боксьорска стойка и размаха неумело юмрук, имитирайки бой със сянката си. Как ли щеше да провежда заниманията с момчетата?

— Не се притеснявай, Сергей — успокои той спортиста, — учебният процес няма да бъде прекъснат. Докато те няма, ще преподам на момчетата няколко урока по духовност. Ще укрепваме духа си с молитви, а плътта — с вдигане на гири… И никакви побоища!

Степанцов измери пренебрежително с поглед новоизлюпения треньор — поборник за духовността. Фьодор забеляза съмнението, изписано на лицето му, и моментално се впусна в проповедите си:

— Напразно се съмняваш, духът е по-висш от тялото, нито една работа няма да тръгне на добре без молитва. Затова духовният подвиг е по-висш от телесния, ибо какво е тялото? Нещо тленно и временно, просто една обвивка на безсмъртната душа, един глинен съд — само да го докоснеш, и ще се разпадне. В началото на всичко и по-точно, преди началото на всичко е бил Духът, който е и Христос-Логос, който е и Предвечният Младенец, а сетне от словото му се е появил и вещественият свят. Следователно Духът е първичен, а в съответствие с това материята е вто… — Щеше да продължи да нарежда в този дух, но Белов, който беше добре запознат с неговата философия и не искаше да губи време за дискусии, го прекъсна:

— Фидел, докато ни няма, най-важното е да не забравяш да пиеш чай с малиново сладко в треньорската стая… Процесът не бива да се прекъсва!

— Няма да забравя, ще правим всичко по график със свирка в уста. — За да докаже колко сериозни са намеренията му, Фьодор се прекръсти, измъкна от джоба на расото си сребърна свирка на шнурче и я овеси на врата си. Лукин нарочно не носеше кръст, за да не прилича на свещеник, което според него би означавало, че е просто един църковен чиновник.

Но за проба лапна свирката, а лъскавото парченце метал потъна в гъстата му брада и Фьодор заприлича на човек, който е решил да подъвче някакво въженце. След миг се разнесе оглушителен звук. Тримата потърпевши едновременно си запушиха ушите. Лукин кимна със задоволство.

— Че какво толкова, странници мои? Да вдигаш гири, за да изтезаваш по християнски плътта си, е богоугодно дело! — На лицето му се изписа радост от някакво озарение. — Прекрасна идея! Разбира се, тя не е подходяща за деца, защото те трябва да растат, но на възрастните ще им дойде добре, особено по време на пост…

Белов усети, че Фьодор както винаги започва да философства, и накара Сергей да побърза. Степанцов тръгна към колата. Вървеше и мислеше, че може би не биваше да се подчинява на Белов? Може би просто трябваше да му каже: „Саша, едва ли ще излезе нещо от твоето начинание.“ Но подсъзнателно му се искаше той да вземе някакво решение вместо него.

В това време Саша почти се преоблече. Сега беше с панталони от груб плат цвят каки, препасани с широк колан, и с тънък зелен пуловер с висока яка. Върху коленете си бе преметнал брезентово яке, а на пода до него стърчаха ботуши. Степанцов седна на задната седалка до Белов.

— Къде се каниш да ходиш? — попита Сергей.

— Няма да ходя аз, а ще ходим ние. — Белов се обърна към Злобин, който седеше зад волана. — Да тръгваме, Витя, побързай. Няма да ни чакат цял живот.

— Ясно, шефе! — отвърна шофьорът и колата рязко потегли.

Фьодор им замаха с ръка като мелница с една перка.

— Саша, можеш ли да ми отговориш на един прост въпрос — къде отиваме? — попита Сергей, когато школата се скри от погледа им.

Белов го погледна внимателно.

— Това сигурно е най-трудното нещо. Животът се състои от прости въпроси, но ние невинаги можем да им отговорим по подобаващ начин…

Лексусът прелетя по улиците на Красносибирск и след десетина минути се озова в покрайнините на града. Доколкото Степанцов можеше да се ориентира, те не отиваха в комбината, а тъкмо обратното — отдалечаваха се от него. Сергей беше озадачен от факта, че Белов се преоблече в „бойна униформа“. Той виждаше палавите пламъчета, които проблясваха в очите му, но така и не можа да си изясни причината за появата им. Саша беше замислил нещо, но какво ли беше то? Малко по малко Сергей започна да се ядосва, защото не обичаше да му говорят с недомлъвки и предпочиташе яснотата и откритостта.

— На, вземи. Това е за теб. — Белов му подаде торба с дрехи.

В нея имаше същите одежди, с каквито се беше докарал Саша.

— Това задължително ли е? — попита Степанцов.

— Абсолютно задължително, повярвай ми.

Сергей реши повече да не пита. В крайна сметка рано или късно всичко щеше да се изясни. Той сложи плика на коленете си и се облегна назад. Колата подскачаше по неравностите. Градските улици се смениха от извънградското шосе, а тук асфалтът беше много по-лош. Дори не просто много по-лош, а на места направо липсваше.

Редичката горичка, която се нижеше край прозорците на джипа, постепенно започна да се сгъстява. Брезите и листвениците се смениха с ели и млади борове. Градът ги пусна от обятията си, а след него започваше тайгата!

След още петнайсетина минути пред погледите им се разкри широко и равно като тепсия поле. На Степанцов му се стори, че то е безкрайно. Полето се простираше докъдето ти стига погледът, до самия хоризонт. Витя намали скоростта, търсейки страничната пътечка, която едва се виждаше в гъстата трева. Най-сетне я намери и джипът плавно се понесе от буца на буца и се отправи напред през полето.

— Почти стигнахме — каза Витя. Думите му не бяха насочени към никого, сякаш изрече това по-скоро на себе си.

Сергей се наведе и погледна през страничното стъкло. На около петстотин метра в далечината се белееше спретната къщурка с голяма антена на покрива. А пред къщурката стоеше вертолет — един олющен Ми-6 с увиснала уморено, сякаш развинтена черна перка.

Витя натисна клаксона и джипът подсвирна радостно за поздрав.

— Стига си свирил — каза Белов — и без това ни виждат.

Сякаш за да потвърди думите му, перката на вертолета започна бавно да се върти. Тя направи един кръг, а сетне още един и още един… След няколко секунди кръговете се сляха в единен почти прозрачен диск. Вертолетът се разтресе, сякаш нямаше търпение да се откъсне от земята.

— Още ли не си се преоблякъл? — попита Белов Сергей с такъв тон, сякаш току-що забелязваше това. — Хайде, размърдай се.

На пръв поглед в Саша нямаше нищо особено. Той си изглеждаше като най-обикновен човек, като всички останали. Но излъчваше толкова топла и ненатрапчива сила, която заставяше хората да му се подчиняват. Степанцов замърмори недоволно, но все пак свали анцуга и маратонките си. А след това облече другите дрехи.

Витя спря джипа до бялата къщурка с гордия надпис „Летище «Томилино»“. Доколкото Степанцов разбра, това беше диспечерски пункт. Вратата му се отвори, от нея излезе жилав мъж на около шейсет години с военна униформа, който очевидно беше бивш пилот, а сега изпълняваше функциите на диспечер на летището. Той се ръкува с всички новопристигнали и попита Белов кога ще се върнат.

— След три дни…

— Добре — кимна диспечерът и им направи знак да го последват към вертолета.

Моторът на вертолета вече влизаше в работен режим. Перката набра нужните обороти. Потоците въздух, разпръсквани от черните й плоскости, огъваха тревите, развяваха дрехите на хората и се опитваха да свалят раниците от гърбовете им. Мъжете трябваше да вървят приведени доземи, за да преодолеят съпротивата на въздушните струи. До малката стълбичка с две стъпала диспечерът пусна Белов и Степанцов да минат напред. Веднага след като двамата влязоха в салона, той прибра стълбичката. Пилотът, който ги посрещна във вертолета, затвори вратата след тях.

Вътре беше толкова шумно, че ушите на двамата пътници моментално заглъхнаха. Пилотът си сложи слушалките, даде с вдигнат палец знак „Излитаме!“ и се скри в кабинката. Машината се издигна леко над земята като гигантско водно конче и описа широк кръг над полето, набирайки височина.

Погледнати отгоре, и къщурката на авиодиспечера, и джипът изглеждаха като детски играчки. Те ставаха все по-малки и по-малки, а заедно с тях се смаляваха и проблемите, които останаха на земята. На Степанцов му олекна. Все пак Белов беше прав — трябваше да смени обстановката. Саша сякаш прочете мислите му и го потупа по рамото…

Пилотът описа още един кръг и пое по определения курс. Безкрайната като море тайга се понесе под тях…