Александър Белов
Сянката на победата (36)

35.

В навечерието на мача Белов, Сергей, Лайза и Уотсън отидоха в прочутия стек бар „Палм ту“, който се намираше на Второ Авеню. От конспиративни съображения не взеха със себе си Шмит и Витя. Белов беше слушал много за този ресторант, но не беше стъпвал в него. За разлика от Лайза, която като истинска нюйоркчанка и дама от Манхатън, го бе посещавала доста често.

Влязоха в салона и бяха поразени от атмосферата, която цареше в това заведение. Тук времето сякаш беше спряло преди петдесет, че дори и преди повече години. Подът беше покрит със слой стърготини, а по стените висяха карикатури на известни актьори, политици, журналисти и бизнесмени. От кухнята се носеше миризма на пържено месо и лук. Компанията се настани край голяма маса и си поръча месо. Много месо. Според изчисленията на Уотсън Степанцов можеше да качи още едно кило, но нито грам повече.

— Това е последното ти ядене преди мача — предупреди той боксьора. — Утре ти се полагат само сокове, плодове и зелен чай.

Сервитьорът донесе огромни порции с кърваво месо. Стековете бяха подредени върху големи оловни чинии, които приличаха на волани на тежкотоварни камиони. Ножовете и вилиците бяха украсени с монограми, на които бе изписано „1938“.

Белов, Лайза и Уотсън си поръчаха бира, но Сергей беше лишен от това малко удоволствие. Ароматното месо се топеше в устата им. Мъжете го поляха с лимонов сок, а Лайза избра специален сос, който им сервираха в огромна пръстена чиния. Те се хранеха и разговаряха. Никой не споменаваше за предстоящия мач, всички знаеха, че утрешният ден ще им донесе безброй грижи и преживявания и затова не биваше да изразходват предварително енергията си. Сега само се наслаждаваха на храната и на приятната компания.

— Тук ми харесва — каза Белов. — Трябва да кажем на Степанич да отвори в комбината такъв стек бар. Няма цял живот да се занимава само с тези пекарни.

— А откъде ще вземе месо? — възрази му Уотсън. — Не може да го купува от магазина?

— Разбира се, че не може. За тази работа е нужна цяла ферма и най-малко едно стадо с около петдесет глави добитък. — Саша вече започна да пресмята наум какво и колко щеше да е необходимо, за да реализира това начинание. — Че защо не? На юг от Красносибирск е пълно с места за пасбища. Ще купим земя, ще построим ранчо, ще направим зимен обор и силози…

— Аз пръв ще се цаня за каубой — каза замечтано Уотсън. — Винаги съм искал да нося кожени панталони и по цял ден да седя на седлото.

— Да не забравиш шапката! — каза Степанцов, размахвайки вилицата. — Трябва ти истинска каубойска шапка!

При думата „шапка“ на масата се възцари мълчание. След това Белов прекъсна паузата и каза:

— А дали да не си поръчаме по още една бира?

Той не изчака сервитьора, а стана и отиде до бара. Донесе няколко студени изпотени бутилки „Милър лайтс“ и развали два долара на монети по двайсет и пет цента. След това отиде до музикалния автомат, който беше същинско чудо невиждано, останало от петдесетте години, пусна една монета в него и избра мелодия.

Автоматът заскърца, изхърка и заклокочи, но след това се настрои и от старинните му, обточени с медни лайстни тонколони се разнесе нежната мелодия на стара каубойска песен за любовта — същата, която звучеше във филма „Бодигард“, но не в изпълнение на гласовитата Уитни Хюстън, а на непретенциозната и топла Доли Партън.

Белов се приближи до Лайза.

— Мем, ще позволите ли да ви поканя на танц?

Тя остави салфетката си и кимна сдържано и малко надменно, както се полагаше на една истинска лейди от Манхатън. Двамата танцуваха, забравили за всичко на света. Целият им живот се събра в тези три кратки минути, изпълнени с музика, танц и любов.

Всичко, което предстоеше утре, щеше да стане утре. А днес те бяха млади, весели и щастливи. Заради това, че се обичаха и че бяха заедно. Когато се прибраха в стаята си, цяла нощ правиха любов и изтощени и преизпълнени един с друг, заспаха едва призори.

Последната нощ преди мача беше безсънна не само за Белов, Лайза и Уотсън (самият Степанцов спеше като заклан, а докторът беше поразен от самообладанието и волята му), но и за господин Буцаев.

Той се затвори заедно с чираците си в гаража и започна да подготвя лимузината за последния й път.

— Това ще бъде истинска феерия! — непрекъснато повтаряше Роман Остапович, намеквайки за убийствения салют, който смяташе да подготви за Белов.

Всички застрахователни вноски за колите му бяха платени, така че той не губеше нищо. Възползва се от престъпните си връзки с италианската Коза Ностра и се добра до един служител на ФБР в оставка, който беше специалист по взривовете. Старият негър пиеше много и срещу съответното възнаграждение беше готов на всичко.

— Трябва да се направи така, че да изглежда като… Все едно, че те сами са се взривили. От непредпазливост — обясни Буцаев.

— Как така? — не го разбра бомбаджията.

— Ами, как? Все едно, че руската мафия е взела под наем лимузината на своя земляк и е превозвала в нея дявол знае какво… Наркотици, оръжие, взривни устройства… Ясно ли е? В пресата ще се вдигне шум, ще изровят съмнителното минало на Белов, ще се хванат за него като за основна версия, а мен никой няма да ме закачи. Ясно ли е?

— Окей! — отвърна негърът и отпи от плоското шишенце, в което имаше нещо значително по-силно от чай с лимон. — Ще направим каквото трябва, но както разбирате, това ще струва пари.

— Направи го! Няма да пожаля парите — обеща му Буцаев.

Негърът се приближи до лимузината и огледа внимателно колата.

— Но мисля, че за целта ще трябва да изтърбуша купето. Нали разбирате, ако сложа бомбата под колата, нищо няма да стане. Този автомобил има максимална степен на защита. Лимузината може да се преобърне, но хората няма да пострадат. Освен това всяка експертиза без проблеми ще установи къде е било сложено взривното устройство. Не, бомбата трябва да бъде монтирана в купето и в багажника. Тогава всичко ще изглежда правдоподобно.

— Добре — съгласи се Роман Остапович. — Какво е необходимо за целта?

— Нищо особено — отвърна безгрижно специалистът и отново посегна към плоското шише. — Трябва да се свалят седалките, тапицерията и облицовките на вратите. Ще заредим купето отвътре и ще монтираме детонатор с радиоуправление. За по-голяма правдоподобност ще подхвърлим два пистолета и един автомат, които ще трябва да скрием под седалките. След взрива в купето ще е такъв хаос, че никой няма да разбере какво точно се е случило. Но поне ще бъде ясно, че бомбата е била в самата кола.

— Идеята ви ми харесва — каза Буцаев. — Започвайте.

Служителят на ФБР в оставка отпи голяма глътка.

— А-а-а, не, момчета. Всичко, което гори и се взривява, е моя работа. Но аз никога не съм бил автомонтьор. Така че ще трябва сами да разглобите купето.

Той се заинати и никой не можа да го помръдне от позицията му, дори Буцаев с неговите неограничени финансови възможности. Нямаха никакъв изход. Роман Остапович не можеше да повери тази работа на автомонтьори, затова им се наложи да се преоблекат в работни гащеризони, да запретнат ръкави и сами да разглобят луксозната лимузина. Сумтейки и пръхтейки, Буцаев, Реваз, Гога и Хасан дълго човъркаха кадилака. Работеха бавно и предпазливо, за да не издраскат нещо и да не оставят следи. Бомбаджията се мръщеше и наблюдаваше мъките им.

— Ей, момчета! — каза той. — Случайно да имате баскетболно игрище? Боя се, че започна да ми доскучава, поне да похвърлям малко топка.

— Не, никакъв баскетбол! — отвърна рязко Буцаев и тихичко добави: — Чернилката си е чернилка. Ако не дъни рап, ще играе баскетбол. Като спре да играе баскетбол, започва да дъни рап. Третият вариант е да прави едното и другото едновременно.

Към два часа през нощта свалиха внимателно седалките на лимузината и вътрешната облицовка на вратите. Специалистът постави взрив СИ-4 в плоски пакети, монтира детонатора с радиоуправление и ги настрои за действие.

— Сега само трябва да вземете дистанционното управление — служителят на ФБР в оставка показа малкото устройство, което беше подготвил, — да махнете предпазителя — отвори с едно червено бутонче пластмасовото му капаче — и да натиснете…

— Достатъчно — прекъсна го Буцаев и му взе дистанционното. — Нататък ще се оправя сам.

Той даде на негъра плика с обещаните пари и го заведе до изхода на гаража. Бившият служител на ФБР моментално изтрезня:

— Какво? През нощта? В руския квартал? Това е нехуманно! Откарайте ме в Харлем!

Буцаев нямаше време да се препира с него. Извади пистолета си и го допря до челото на бомбаджията:

— Стига си викал! Сега е тъмно. Ако не се усмихваш, никой дори няма да те забележи. Тръгвай!

Гога и Хасан изблъскаха негъра през вратата и я заключиха с тежък катинар. Тепърва им предстоеше дълга къртовска работа, за да сложат всичко на мястото му. Сега пипаха два пъти по-предпазливо, тъй като се бояха да не закачат бомбата. За по-голяма безопасност Буцаев заключи дистанционното в сейфа, тъй като се боеше да не би някой случайно да го настъпи или да седне отгоре му. На разсъмване всичко беше готово. Дори и най-наблюдателното око не би забелязало, че седалките и облицовките са сваляни. Реваз сложи автомат и две берети с изтрити номера в най-закътаното място на багажника.

Буцаев се отдръпна на крачка от лимузината и се полюбува на свършената работа.

— Така! А сега бързо я измийте, изчистете я и я лъснете! — разпореди се.

Гога и Хасан хукнаха да вземат полир, восък и кърпа за лъскане.

— Е, това е! — каза Буцаев. — Харесва ли ви, господин Белов?