Александър Белов
Сянката на победата (21)

20.

Месецът, определен за реконструкцията на бившата перачница, бързо се изнизваше. Но работата вървеше още по-бързо от времето. Степанцов не можеше да не признае, че тази работа му се отрази много добре. Отиваше пръв на строежа и си тръгваше последен оттам. Тренираното му тяло преодоляваше с лекота с физическите натоварвания, но с трудовите навици му идваше нанагорнище. Отначало едва успяваше да се справи с някои неща, които отстрани изглеждаха съвсем прости. Първия път не можа да забърка правилно хоросана, което предизвика подигравките на обитателите на приюта „Нил Сорски“. Но всъщност подигравките не бяха злобни.

Ала силата на спорта се състоеше в това да научи човека на упоритост и трудолюбие и да му внуши, че трябва да върви към набелязаната цел напук на всичко. И Степанцов не смяташе да се предава.

След една седмица вече сръчно нанасяше хоросана по стената и го изравняваше не по-зле от опитните мазачи, а след две седмици съвсем прилично лепеше плочки, правейки равни и тънки фуги. Прокарването на тръбите до банята и монтирането на новите радиатори на парното създадоха най-големи трудности. Тъй като в тяхната бригада нямаше нито водопроводчици, нито заварчици, се наложи да се обърнат за помощ към Белов. Саша веднага им предостави машината за газова заварка и необходимото количество тръби. Справиха се с проблема за два дни, а след това започнаха да боядисват следите, които газовата горелка беше оставила върху прясно нанесената мазилка.

Фьодор Лукин се отбиваше при тях от време на време. Той оглеждаше собственически строежа на века, казваше обичайното си „Помози бог, странници“, и отново изчезваше, затваряйки се в себе си, за да размишлява за вечното.

 

 

Най-сетне настъпи денят, в който спортната школа „Гладиаторъ“ беше готова да приеме възпитаниците си. Външните и вътрешните стени бяха боядисани, подът беше покрит с цветен бетон, а в залата за тренировки беше застлан мек зелен линолеум. Хромът и никелът на крановете в банята блестяха, а в съблекалнята имаше удобни метални плътно подредени едно до друго шкафчета за дрехи.

Степанцов се разходи още веднъж из сградата, вдъхвайки миризмата на боя. Откриването и свиканият по този случай тържествен митинг бяха насрочени за следващата сутрин. Той се опита да си представи как ще изглежда като треньор и не можа. Тази промяна в живота му беше станала твърде бързо. Толкова бързо, че отказваше да повярва в нея.

Последният работник отдавна вече бе напуснал помещението, а Сергей продължаваше да обикаля из спортната зала и да търси дребни дефекти, които трябваше да се отстранят. Най-сетне излезе навън, заключи металната врата и постоя, наблюдавайки как небето притъмнява, а по него започват да проблясват ситните сапфирени звездички.

На фасадата се мъдреше огромна табела, изписана в стил „графити“: „Гладиаторъ — школа за шампиони“. Неуморният Лукин не си спести усилието да отиде в центъра за работа с трудни деца (бившата педагогическа стая към милицията) и да попита кой от всички може да съсипва най-добре стените с бои от аерозолите.

След това доведе в сградата двама хаймани с широки панталони и с бейзболни шапки на главите, обърнати с козирките назад, връчи им скица на табелата и нужните инструменти и те дадоха всичко от себе си. Направиха и надписа, нарисуваха и боксьора и добавиха най-различни завъртулки. Фьодор похвали хлапаците, прочете им лекция на тема колко полезна работа са свършили и даде на всеки по едно Евангелие със съответните напътствия.

Степанцов се отдалечи и погледна табелата. Боксьорът на стената беше силен и строен, а в движенията му се усещаше устрем. По физиономия доста приличаше на легендарния Виктор Агеев и това, общо взето, не беше странно, тъй като Лукин използва една стара изрезка от списание „физкултура и спорт“.

Сергей изведнъж изпита желание да се върне на ринга, но бързо прогони тази мисъл. Естествено, той трябваше да мисли за утрешния ден, но изобщо не биваше да мечтае за далечното бъдеще.

 

 

Откриването на спортната школа се състоя в десет часа сутринта. Степанцов, както и останалите обитатели на дома „Нил Сорски“ станаха в шест. Трябваше да проверят и да подготвят още много неща. След общата молитва и закуска Сергей заедно с новите си приятели отиде в спортната школа. Те занесоха там и музикалната уредба, включиха в нея един микрофон с дълъг кабел и пуснаха музика. В девет и половина дойдоха Белов и Лайза. Саша отведе Степанцов настрани и попита:

— Е, какво става? Тук — посочи към сърцето си — потрепва ли нещо? Усещаш ли нещо?

— Страхотно е — призна си честно Степанцов.

Белов го потупа ободрително по рамото.

— Не бързай. Това е само началото. Между другото, след два дни ще има общо събрание на работниците от комбината. Искам да говориш пред хората.

— Това пък защо трябва да го правя? — сепна се той, тъй като не се смяташе за оратор и винаги оставяше Савин да говори вместо него пред публиката.

— За да благодариш на хората за спортната школа. Те трябва да знаят къде отиват парите им. Само че те моля да не благодариш на комбината като цяло и на мен като на директор, а на всеки работник, разбираш ли? Нека всеки да усеща, че неговият труд, неговата пот и неговите мазоли имат нещо общо с тази спортна школа. Разбра ли?

Сергей започна да схваща накъде биеше Белов.

— Тоест да си поделя школата с тях? Това ли искаш да кажеш?

— Най-много от всичко на света искам да строя и най-малко от всичко искам да руша — продължи Белов. — Държа всеки работник да разбере, че аз не съм кръвопиец и експлоататор, че не съм крадец, а точно такъв работник, каквито са и те. Защото блъскам по осемнайсет часа в денонощието без празници и без почивни дни. Разбери, ако няма работници, няма да има работа. Ако ме няма мен, също няма да има работа. Ние сме нужни един на друг, за да върви работата.

Степанцов се замисли. Досега животът му винаги се бе подреждал така, че той работеше единствено за себе си. Не би могъл да се нарече еднозначно егоистичен или алчен човек, но у него някак не се беше пораждало желание да помогне на друг човек, а още по-малко изпитваше такава потребност. Срещата му с Белов и последвалият месец на работа рамо до рамо с нещастните и съсипани хора, които въпреки това се стараеха да направят поне нещо за също така нещастните и изоставени хлапета, го научиха на много неща. И заради това беше благодарен на неочаквания поврат на съдбата. В отговор само кимна.

— Добре — реши Белов, че е време да приключват разговора. — А ето ги и нашите основни поръчители — посочи към тълпата, която се бе събрала пред фасадата на школата.

Степанцов плъзна поглед към малката площадка пред бившата перачница. Тя беше претъпкана с хора. Сред тях имаше старци от близките блокове, скитници от приюта, Белов, Лайза, няколко работници от комбината с отрудени ръце, облечени с костюми, които им седяха доста зле. Това бяха бащите на децата… Наоколо имаше само възрастни.

Кой знае защо на митинга нямаше нито едно момче. Странно, но той забеляза това едва сега! Сергей се разтревожи. Изтича на площадката и огледа насъбралите си. Не, не се виждаше нито едно дете! Какво ли означаваше това?

Изведнъж някъде в далечината се чуха барабани — този звук не можеше да се сбърка с никой друг! Той беше силен, натрапчив и заедно с това безпогрешно разпознаваем, сякаш бе съживен спомен от детството. Грохотът непрекъснато се усилваше. Всички насъбрали се като по команда обърнаха глави надясно: по тясната уличка вървяха в строй момченца. До тях крачеше Фьодор, развял расото си, и удряше с букови пръчици по бившия пионерски барабан, изрисуван с ангели и православни лозунги.

Той подвикваше команди от сорта на „набивайте крак, отроци“ и се виждаше, че с всички сили се опитва да удържи немирниците, които нямаха търпение да нарушат строя и час по-скоро да нахлуят в спортната школа. Степанцов се изненада и в същото време се изпълни със завист. Изненадата му идваше от лекотата, с която Лукин се справяше с тези немирници, а му завидя, тъй като го обзе съмнение в собствените му педагогически способности.

Но бързо се окопити и се постара да направи строга и уверена физиономия. На десет крачки от школата Лукин се откъсна напред и започна да проправя път на маршируващата колона.

— Хайде, християни, отдръпнете се! — викаше. — Отстъпете място на цветята на живота!

Хората се отдръпваха със смях. Момченцата се строиха пред оградата. Степанцов си помисли, че от силната музика децата като нищо могат оглушеят, изтича до уредбата и натисна бутона с надпис „стоп“. Русолявото набито момченце на първия ред дълго го разглежда, а сетне се обърна към Лукин и високо попита:

— Чичо Федя, ама това да не е онзи?

Сърцето на Степанцов се сви. Стори му се, че Фьодор ей сега ще каже: „Онзи, който най-позорно изгуби в Лас Вегас.“ Но Фьодор приглади гъстата си брада и рече тържествено и напевно:

— Той е, чедо. Великият богатир на руската земя Сергей Степанцов.

След такова представяне вече нямаше накъде да отстъпва. Проклинайки наум Фьодор заради определението „велик богатир“, Сергей взе микрофона. Разнесе се пронизителният звук на микрофонията, от който на всички им писнаха ушите. Хората се смръщиха, но той се отдалечи заедно с микрофона от колоната и започна да говори. Отначало — объркано и несвързано, притесняваше се и трудно подбираше нужните думи, но след това те изведнъж започнаха да се подреждат и тръгнаха свободно и леко. Той дори не помнеше какво говори. Но думите сякаш излизаха от сърцето му, някъде от самата му душа.

Сергей говореше, че спортната школа е построена с народни пари и че всеки жител на Красносибирск може да дойде тук и да доведе детето си. Че в Русия се надига страшната вълна на наркотиците и че трябва да се търси алтернатива на тази напаст. След това, без изобщо да осъзнава откъде му хрумна, той заговори за спада на прираста на населението в Русия и за това колко е важно да се опази здравето на подрастващото поколение.

Той гледаше тези момченца и сериозните им като на възрастни лица, виждаше колко внимателно го слушат и сърцето му изтръпваше от приятна болка. Тежестта от неотдавнашното поражение вече не го потискаше. Тя се оттегли, отстъпвайки място на други чисти и топли чувства. В този миг усети, че е щастлив.

 

 

Всички много харесаха спортната школа. След Сергей реч държа и Белов. Всъщност той дори не държа реч — просто се качи на трибуната, благодари на Степанцов и на бившите клошари от дома „Нил Сорски“, а след това представи ръководителя на делегацията от комбината Николай Глухов. Николай Глухов — як и набит мъж на около петдесет години, със зачервена кожа, загрубяла от жегата на пещите, хвана несръчно микрофона с едната си ръка. А с другата нервно започна да мачка края на сакото си. Но след това сякаш се опомни и сви ръката си зад гърба.

— Аз… такова… — Той се закашля и замълча. Сред късо подстриганите му леко прошарени коси проблеснаха кристални капчици пот. — Абе, спортната школа е хубаво нещо. Ние също… с момчетата… искаме да подкрепим тая работа. — Зарадва се, че няма нужда да казва нищо повече, и махна с ръка.

Останалите членове на делегацията само чакаха този сигнал. И започнаха да изнасят от заводския автобус стойки и въжета за рингове, боксьорски ръкавици и боксови круши, неподвижни стендове за трениране на ударите, гири, една малка щанга и въжета за скачане…

Подадоха на Глухов купчина фланелки, а работникът взе една и я разгърна. Отпред беше написано „Гладиаторъ“, а отзад беше нарисувана емблемата на Красносибирския комбинат за алуминий. Фланелките бяха детски, размерът им беше малък и очевидно бяха предназначени за бъдещите възпитаници на Степанцов. Глухов подаде една фланелка на Белов:

— Александър Николаевич! Това е за вас!

Всички се разсмяха. Засмя се и Белов. Той разгърна фланелката пред себе си и подхвърли:

— Благодаря! Точно това е моят номер.

Разнесе се още по-силен смях. Ала Глухов не се смути:

— Хубава си е фланелката. Ще ви свърши работа. Ако не знаете какво да я правите, ще попитате приятелката си! — посочи той с глава към Лайза.

— Благодаря! — Белов даде фланелката на сияещата Лиза и стисна ръката на Глухов. — Благодаря ви, приятели! — направи широк жест по посока на всички присъстващи.

Разнесоха се ръкопляскания. След това те станаха по-силни, а към тях се присъединиха още и накрая прераснаха в дълги аплодисменти. Хората стояха и ръкопляскаха един на друг, а вероятно и на себе си. Всеки се чувстваше съпричастен към голямото дело.

 

 

Митингът свърши. Степанцов и Лукин взеха момчетата и ги поведоха да ги запознаят със спортната школа. Белов и Лайза се качиха в директорската кола.

— Е? Не искаш ли да видиш какво съм измислила? — попита тя.

— Изобщо не се съмнявам, че си измислила най-доброто нещо на света — усмихна се Саша.

— Да не си посмял да мръднеш на крачка от мен! — Лайза се възползва от това, че Витя, който седеше зад волана, не виждаше нищо и щипна Белов по бедрото. — И без това ще ти се наложи да го видиш.

— Добре! — Той погледна часовника си. — Имам време. Витя! Закарай ни до Дома на културата.

Домът на културата беше построен отдавна, по времето, по което беше построен и самият комбинат. Той представляваше огромна триетажна сграда, облицована със сив гранит. Беше изградена стабилно за дълги векове напред. И кой ли тогава би могъл да предположи, че всичко ще се промени? По времето на преустройството Домът на културата пустееше. След това го ремонтираха и директорът на комбината, който заемаше поста още преди Риков, даде под наем безбройните помещения на различни офиси, а на първия етаж, в огромното като футболно игрище фоайе, откри базар.

Белов осъзнаваше, че отдавна вече трябва да направи нещо с това, но все не му оставаше време. Помощта дойде неочаквано от страна на Лайза.

Неудържимата американка беше решила да създаде тук център за развлечения, който да е ориентиран най-вече към жените.

— Всичко съм обмислила — каза тя, докато слизаше от колата. — Жените имат нужда от обществени контакти и от светски живот, а в Красносибирск светският живот изобщо липсва.

Саша се подсмихна.

— Ами, да, откъде ще се вземе? В този затънтен край?

Те стигнаха до Дома на културата. Покрай бетонните плочи на двора, между които бе прокарана пътека, бяха наболи нежнозелени тревички. Големият кръгъл басейн пустееше. Дъното му беше покрито с боклуци: хартийки от бонбони, опаковки, счупени бутилки. Ръждивите тръби стърчаха като боядисани с кафява боя ребра на кит. До входа на сградата пушеше самотен пазач. Базарът, който се ширеше тук през зимата, се бе преместил за летния сезон на най-голямото игрище на градския стадион. Но Белов вече знаеше, че той повече няма да се върне тук.

— Погледни какво помещение! — възхищаваше се Лайза. — Та това са милиони долари!

Наистина, отвътре Домът на културата изглеждаше далеч по-добре, отколкото отвън. По таваните висяха тежки полилеи от чешки кристал; стълбищата бяха леки и ефирни; месинговите перила радваха окото с изяществото и елегантността си. Първият етаж беше облицован с розов мрамор, вторият, доколкото виждаше Белов — с небесносин, а третият — с бял.

— Само си помисли — не преставаше Лайза. — Работниците имат спортна зала… Имат театър и сцена…

Докато слушаше аргументите й, той кимаше.

— Имат басейн — сви още един пръст тя. — Разните му кафенета и ресторанти са в частния сектор, но това не е достатъчно на една жена. Тя трябва да блести и да грее.

— Как го каза? — учуди се Белов.

— Да, да, не се смей! Именно да блести и да грее. Да се чувства красива, умна и желана. Но може ли да й се случи нещо хубаво, когато по цял ден тича между банята и кухнята? Само ролки за коса и яхния, яхния и ролки за коса… Не! Тук ще направим — посочи тя цялото фоайе, в което преди се намираше базарът — обща зала. Място за срещи и запознанства. Тук ще можем да организираме новогодишни балове и да отбелязваме тържествени събития. Разбра ли?

Белов кимна.

— Освен това. Зрителската зала е празна, а мишките скоро окончателно ще изгризат кадифената завеса. Мисля, че трябва да направим самодеен театър.

— Лайза… — Според него това беше много смешно. И намирисваше на седемдесетте, ако не и на шейсетте години, които вече бяха забравени. — Че кой ще играе в този театър?

— Недей да съдиш за всички по себе си! — рече наставнически тя. — Театърът винаги е емоция, а това е първото нещо, от което имат нужда жените. Ще играят, ще видиш.

— Е, да речем, че ще играят… — отбеляза скептично той. — И какво друго?

— Задължително трябва да има психологическа консултация и помощ. Бракът и семейството са трудно нещо и изискват непрекъснати грижи. Ти като ръководител си първият, който е заинтересован всяко семейство да оцелее. Семейният служител цени работното си място. Не пие, не върши безобразия и изобщо е стабилен.

Белов я стрелна с поглед.

— Намекваш ли за нещо?

Тя се озърна, убеди се, че никой не ги вижда, и го удари с малкото си остро юмруче.

— Не, не намеквам — отвърна с престорен гняв. — Говоря направо. Жененият мъж внушава стабилност.

— Добре, ще го имам предвид — съгласи се той.

Всичко това приличаше на весела игра. Едва ли би могъл да откаже нещо на Лайза, пък и тя говореше по същество. Но никой не биваше да вижда, че удрят с юмрук директора на комбината.

— Та така — обобщи Лайза. — Задължително трябва да има психологическа помощ. И аз вече съм намерила добър специалист.

— За своя психоаналитик ли говориш? — пошегува се Белов. — Искаш да го повикаш от Щатите, така ли?

— Защо? Говоря за Станислав Маркович — отвърна Лайза.

— За Уотсън ли?

— Сещаш ли се за някой по-добър?

— Честно казано, не.

— Тогава защо се учудваш?

Нямаше какво да каже. Замисли се. Какво пък, сигурно това не беше лоша идея. Вече си представи Уотсън — висок, силен, с едра бръсната глава и гъсти мустаци, облечен с бяла престилка. Докторът се ползваше с огромен авторитет сред жените. И със сигурност нямаше да му се наложи да стои без работа.

— А пък аз искам да давам безплатни юридически консултации. Вече проверих — последната юридическа консултация в Красносибирск е била закрита преди година и половина. И сега хората нямат къде да отидат, а не знаят законните си права. Как да развият гражданско самосъзнание?

Белов въздъхна. Прегърна Лайза през кръста и я придърпа към себе си.

— Слънчице мое, ти май че си решила да промениш света?

— Че защо не?

— Ами защото все още никой не е успял да направи това.

— Зная — отвърна тя. — И не се надявам, че аз ще успея. Просто искам да започна. Нали все някой трябва да започне.

— Съгласен съм — целуна я той по ароматната буза. — Ще ти помогна. Имаш ли други идеи?

— Да! — Лайза го поведе към стълбите.

Те се изкачиха на втория етаж и тръгнаха покрай дългата стена. През високите почти колкото два човешки ръста прозорци влизаше ярка слънчева светлина. Лъчите играеха по небесносинята повърхност на мрамора и всяка негова жилка се открояваше отчетливо.

— Погледни — посочи тя към ъгъла в дъното, чието пространство беше залято от светлина. — Там искам да направя зимна градина. Ще засадя най-различни зимни растения. А тук — посочи към стената — ще направя изложба.

— Изложба на какво?

— На твоите фотографии. На снимките на вулканите. С изригванията, с изгревите, с пейзажите… Мислиш ли, че това няма да е интересно?

— Мисля… — поколеба се Белов. — Мисля, че ще бъде интересно. Ама, ти си като същински Ленин: изкуството трябва да принадлежи на народа!

Лайза сви рамене.

— Е, първо, за някои неща той е бил прав. И, второ, точно тази мисъл я е взел от някой от великите мислители. Нима Третяков или Сава Морозов са престанали да бъдат руснаци, след като са станали предприемачи? Защо работниците да са народ, а търговците да не са? Това е пълен абсурд. Изкуството принадлежи на онези, които са в състояние да го разберат и толкова!

Лайза говори още дълго. Обясни, че ще разчита преди всичко на народната интуиция и че иска да накара хората да се отворят, да поосвободят от озлоблението душите си и да покажат най-доброто, което се крие във всеки човек. Белов я слушаше и осъзнаваше, че тя щеше да успее да постигне това. Само трябваше да й даде време, за да се развихри. Време и… пари.

Отново си помисли, че Лайза е предприела много рискована стъпка — да иска пари от общото събрание. Все пак щеше да е значително по-лесно, ако той сам подпишеше резолюция за отпускането на необходимите средства от директорския фонд. Вярно, в такъв случай се нагърбваше с ролята на самодържец, който най-добре знае как да се разпорежда с парите. Но за нея тази позиция беше неприемлива. Тя искаше това да стане по волята на цялото общо събрание.

Белов се боеше, че мъжете, които се бяха събрали на площада пред административната сграда, щяха да я освиркат и дори присъствието на директора до нея нямаше да я спаси от това. „Какво пък? Такива са нашите руски реалности. Ние сме такъв народ: добродушен, но малко див.“ Белов погледна тайничко Лайза. Тя местеше съсредоточения си поглед от мраморната стена към ъгъла в дъното, където се канеше да разположи зимната градина.

— Саша, струва ми се, че някои растения от Камчатка ще стоят добре тук. А? Как мислиш?

— Ами, сигурно — отвърна уклончиво той и продължи да мисли за своя проблем: „Може би още не е късно да я разубедя? Представям си какъв удар ще е това за нея!“

Вече виждаше потръпващата от риданията Лайза и го обземаше непоносима жал към нея. Но нямаше да успее да я спре. Тя при всички случаи щеше да отстоява позицията си.

— Добре — каза изведнъж Лайза. — Къде отиваш сега? В комбината ли?

— Да…

— Тогава до скоро. Имам страшно много работа. Ще се прибера късно, не ме чакай преди единайсет. Ще ме ревнуваш ли?

— Да те ревнувам ли? — Белов се поколеба, опитвайки се да отгатне какъв отговор очаква тя от него. — Не.

— Как така „не“? — възмути се престорено тя. Сложи ръце на кръста си и заприлича на врящ самовар. — Няма да ревнуваш една толкова млада и хубава жена? Александър Николаевич, аз съм ви обидена.

— Исках да кажа: „Не, естествено, че ще ревнувам!“ — поправи се Саша.

— Така ли? — Лицето й се озари от доволна усмивка. — И напразно. Аз съм ти вярна и изобщо… Досега не съм ти давала повод за ревност. Нещастен Отело! Собственик такъв! — Тя го погледна осъдително. А на него не му оставаше нищо друго, освен да разпери ръце.

В този момент Лайза се хвърли на врата му и шумно го разцелува.

— Саша, толкова те обичам!

— И аз те обичам…

Те дълго се целуваха, след това Лайза внезапно се отдръпна и се втурна навън. Белов чуваше как токчетата й тракат по стъпалата.

„Ех, момиченце! — помисли си. — Боя се, че това ще ти излезе през носа. Не познаваш Русия, тя е смляла толкова реформатори.“

Той извади носна кърпа от джоба си, избърса червилото от устните и бузите си и бавно заслиза след нея.