Александър Белов
Сянката на победата (28)

27.

На другата сутрин Сергей се събуди от скърцането на дъските. Някой ходеше из къщата и високо си тананикаше някаква мелодийка без думи, без да се притеснява, че ще безпокои някого. От мястото си на зиданата печка Сергей не можеше да установи кой точно нарушаваше тишината. Надигна глава и видя, че Белов е в леглото си. Значи, освен тях в къщата се бе появил трети човек. Това най-вероятно беше собственикът й. Сергей седна и провеси крака от зиданата печка. Белов скочи от леглото.

— Аким! — възкликна радостно той. — Върна ли се, скитнико!

Хвърли се към Аким и го сграбчи в обятията си. Сергей се вгледа в ловеца. Той беше нисък на ръст, белокос и имаше кръгло загоряло лице на обитател на тайгата. Трудно беше да се определи възрастта му. Мъжът можеше да е и на четирийсет, и на осемдесет години.

Аким свали торбата от рамото си и я остави на масата. Нещо в торбата издрънча.

— Ходих до селото — обяви гордо той и започна да вади една след друга бутилки водка.

Последната се оказа пълна само до половината, но по външния вид на ловеца не можеше да се каже, че е пиян.

— И защо правиш така? Още от сутринта? — скара му се Белов.

— Имам право. В отпуск съм — отвърна Аким и отново започна да си тананика нещо.

Саша се засмя, тъй като Аким никога в живота си не беше излизал в отпуск, защото цялото му съществувание още от дете беше посветено на лова. А също така никога не разполагаше и със свободно време, защото след като приключеше един ловен сезон, веднага започваше да се подготвя за следващия. Честно казано, преди Белов завиждаше на неговия начин на живот, защото Аким зависеше единствено от природата и от самия себе си, а не от градските и от федералните власти, от конюнктурата на пазара, от цените на бензина или на алуминия, от заплатите, от настроенията на началството и прочее, и прочее.

Но цивилизацията го бе застигнала дори и тук. И защо ли човек задължително трябваше да се унищожава с нещо — с никотин, с водка, с наркотици, само и само да не остане здрав? Недоволният глас на Аким прекъсна мислите му:

— Сега не е време за лов и не си взел пушка. Водка също не си донесъл. А защо си дошъл? Да идеш на Алатир-камък, така ли?

Степанцов скочи и се показа иззад зиданата печка. След това отиде до ловеца и му подаде ръка:

— Здравейте! Аз съм Сергей.

Ръкостискането на отшелника от тайгата се оказа изумително силно за дребния му ръст. Аким огледа боксьора от главата до петите и попита:

— За пръв път ли сте в тайгата?

Степанцов се изненада. Нима наистина това му личеше от пръв поглед? Откъде ли беше разбрал?

— Аким е следотърсач — обясни Белов. — И може да вижда на два метра под земята. Нищо не може да се скрие от окото му.

— Така си и знаех — говореше на себе си ловецът. — Ще ходиш на Алатир-камък… Уф!

Той отиде до полицата със съдовете, взе водна чаша от мътно синкаво стъкло и я напълни до половината с водка. След това отметна глава и изля съдържанието й в устата си. Преглътна го, без дори да се смръщи, а сетне си замези, като някак срамежливо помириса ръкава си.

— Веднага ли тръгваш? — попита.

— Да. Нямаме време — отвърна Белов.

Аким измъкна от джоба си кесия, извади от нея парче вестникарска хартия и щипка тютюн и започна да си свива цигара.

Степанцов нямаше търпение да попита какъв е този Алатир-камък? И защо Белов се канеше да ходи там? Но, съдейки по поведението на Саша и Аким, очевидно тази тема беше толкова сериозна, че те не искаха да я обсъждат с никого.

Ловецът взе кибрита и запали цигарата си. Къщата се изпълни със сладникавата миризма на самоделната папироса. Аким отново подхвана мелодийката си, но този път тя прозвуча тъжно. Белов седеше и мълчеше, тъй като очевидно не искаше да го прекъсва. Аким изпи още толкова водка и вече видимо се напи. И изведнъж заговори:

— Нали знаеш, Саша, аз не мога да отида там. Вече съм бил. Господарят на тайгата ми даде онова, което исках, и аз вече платих за него.

Развърза връзките на горната си дреха от кожа на сибирски елен. А под нея се показа най-обикновено войнишко бельо, което отдавна не беше прано и цялото бе изпъстрено с кръпки. Аким вдигна долната си фланела и показа белезите по смуглите си гърди без косми. Досега боксьорът не беше виждал такива белези. Четири паралелни грапави линии се спускаха полегато от ключицата към корема му.

Изведнъж му прилоша, но той се постара да не се издава.

— Ако господарят на тайгата пожелае — продължи Аким, — ще ти даде всичко, което поискаш, само че трябва да платиш за това. Готов ли си да платиш? — обърна се той към Белов.

Саша се замисли. За миг го обзеха съмнения. Дали постъпваше правилно, като излагаше на опасност и своя, и чуждия живот? Имаше ли право да извърши това? Навъси се. Но само след секунда се отърси и прогони мрачните си мисли. В края на краищата, нямаше да му е за пръв път. Той винаги и за всичко си плащаше с лихвите. Така щеше да стане и сега.

— Готов съм, Аким — отвърна и погледна въпросително боксьора, а той му кимна. — Ще отидем там и ще го помолим.

Ако до този момент Степанцов имаше някакъв път за отстъпление, сега той окончателно беше отрязан.

— Добре — съгласи се Аким, — ваша работа…

Загаси самоделната цигара и я сложи на ръба на масата. След това стана и, олюлявайки се, отиде до огромния сандък от ковано желязо, който стоеше в дъното на стаята. Краката му се движеха на оверлог, но речта му беше все така разумна и ясна.

Отвори тежкия капак и махна почти изгнилата рогозка, която покриваше съдържанието на сандъка. Повика с жест гостите си и извади от дъното на сандъка дебел, потъмнял от времето прът. Към единия му край много здраво беше завързано с необработено парче кожа широко, наточено като бръснач острие. То лъщеше, сякаш ловецът го бе измайсторил едва вчера. За разлика от дървото, което приличаше на експонат от етнографски музей. Прътът беше покрит с пиктограми и изглеждаше като някаква много древна находка.

— Без това няма да ви пусна — Господарят няма да ви приеме. Това копие е носил моят прадядо, носил е баща ми, а след това го носих и аз. При Алатир-камък не бива да се ходи с оръжие, защото ще стане лошо. Ето, вземи.

Аким подаде копието на Белов и отново бръкна в сандъка. Този път извади самоделен ловджийски нож с дръжка от рога на лос, прибран в бродирана ножница, и го подаде на Сергей. След това затвори сандъка и се заклатушка към леглото.

— Лодката и греблото са в плевнята, Саша. До петия водоскок ще стигнете с лодката. След това има вир, а оттам ще тръгнете право към баирите. Ще изминете три-четири версти от брега и ще видите Алатир-камък…

Аким се излегна на леглото. Сложи ръце на гърдите си и заприлича на покойник.

— Какво му става? — попита шепнешком Степанцов, докато промушваше колана си през кожената гайка на ножницата.

Белов допря пръст до устните си.

— Тихо. Нека да спи. Нали ти казах, че той не може да ни помогне. Трябва да направим всичко сами.

Тръгна към изхода и направи знак на боксьора да го последва. Едва сега Сергей забеляза стария колчан на Аким, който висеше на стената. Сърцето му се сви от лошо предчувствие.

— Дали пък да не вземем пушка? — попита.

— Не — отсече Белов. — Нали чу, не бива да ходим при камъка с пушка. Всяка игра си има свои правила и е по-добре да не ги нарушаваме.

Излязоха от къщата, заобиколиха я по каменната пътечка и се озоваха пред една голяма плевня. Навремето в нея бяха държали сеното и домашните животни — може би крави, а може би овце. Но сега всичко пустееше. Гредите на покрива бяха изгнили и на места — счупени, а по стените зееха дупки. Белов намери помпата, измъкна навън надуваемата лодка и помоли Сергей да я напомпа.

Докато Степанцов се занимаваше с лодката, Саша отиде още веднъж до къщата и приготви раниците. Сложи вътре малко храна, кибрит и няколко чифта чорапи. Друго не им трябваше. Когато се върна, Степанцов вече се бе справил с лодката. Той забеляза, че Саша не се беше стегнал за дълъг път, и направи още един опит да разбере какво ги очаква:

— Вече можеш ли да ми обясниш какво означава всичко това?

Вместо отговор Белов му се усмихна и го заведе до кладенеца в центъра на кръга, кой образуваха къщите. Кладенецът беше странен. Преди наричаха такива кладенци герани. До него се издигаше висок стълб с напречна греда, на единия край на гредата висеше някаква тежест, а на другия — верига с ведро. Но Белов не започна да вади вода. А показа на Сергей странната плетеница, издялана на стълба.

— Виждаш ли това?

Степанцов се вгледа. По всичко личеше, че плетеницата бе издялана много отдавна. Дълбочината на резбата не беше равномерна, но въпреки това, когато човек се вгледаше внимателно, можеше да види кръст със слънчев кръг около него.

Белов накара Сергей да заобиколи стълба. И тогава Степанцов забеляза, че плетеницата се повтаряше. На различна височина, с различни размери, но си оставаше все една и съща и изобразяваше кръст, който много приличаше на келтски знак. Саша свали якето си, разкопча ризата на гърдите си и разголи рамото си. Той имаше татуировка с абсолютно същия рисунък.

— И какво следва от това? — попита учудено Сергей.

— Едно от двете — сви рамене Белов. — Или това е някакво случайно съвпадение, или е знак.

— И ти мислиш, че това е знак, така ли? Но дори и да е знак, какво означава той?

Белов му обеща, че ще му обясни това по пътя, и отиде до лодката, която беше изтеглена в зелената трева. Хвана въженцето, което минаваше покрай борда й, а Сергей се досети да повдигне лодката от другата страна. Двамата хвърлиха на дъното й раниците си, греблото и копието, омотано в парче кожа, спогледаха се и закрачиха към реката.

Пуснаха лодката в плитчината. Степанцов седна в средата й, а Белов се настани на кърмата, отблъсна се с греблото от кръглия гладък камък и пое към бързея. Течението подхвана лодката и я понесе надолу по реката.

 

 

Река Ус, както и всички реки в тайгата, беше бърза и много студена. Тя извираше от предпланината на Източен Саян и се подхранваше от стопения сняг на ледниците. Според изчисленията на Белов скоростта на течението й беше не по-малко от десет километра в час, затова нямаше смисъл да гребат. По течението скоростта нямаше да се увеличи кой знае колко, а срещу течението просто нямаше смисъл да гребеш. Сега вече имаха време да си поговорят и Саша започна да разказва.

Оказа се, че той се бе запознал с Аким миналата зима. В комбината пристигнал някакъв сериозен клиент — солиден човек и едър бизнесмен от Германия с неправдоподобно рижа коса и покрито с лунички лице. Искал да отиде на лов за марал — вид голям северен елен.

Естествено, Белов му обещал, че ще му осигури каквото трябва. Поговорил си с ловците и те му казали, че в тайгата има затънтено селце — Медвежка. А там живеел Аким, който бил най-добрият ловец в този край. Отначало Белов се отнесъл с недоверие към думите им и си помислил, че момчетата просто не искат да си създават излишни грижи.

Но същото му казали и пилотите и той се отправил при Аким с вертолета заедно с германеца. Открили ловеца в едно от зимовищата му, над чийто комин се виел дим. Покръжили малко над него с вертолета и се отдалечили от Медвежка. Аким се досетил за какво става дума. Вечерта се върнал в селото със ски и пушка на гърба. Белов му обяснил какво искат и той се съгласил.

— На другата сутрин — продължи Белов — се убедих, че той е роден ловец. Усеща звяра като същински вълк. Към края на деня открихме пресни следи на елен, Аким бързо направи леговище и ние се стаихме в него. В ранни зори по пътеката тръгнаха марали. Бяха много, цяло стадо. Германецът искаше едър самец с разклонени рога. Той носеше винтовка с оптически мерник, а Аким — стара пушка. Двамата стреляха едновременно. Маралът падна. Беше убит с един куршум. Вярно, след това Аким ми показа чий куршум го е убил. Но не обясни това на германеца, защото не искаше да разстройва госта.

Одрали трупа, взели кожата, натоварили месото на шейната и се върнали в Медвежка. Стоплили се край печката, пийнали както се полага и се разприказвали… Германецът се оказал слабак в пиенето, пък и доста се поизморил от необичайното занимание. Той заспал и тогава Аким, който по време на лова се изпълнил с уважение към Белов, му разказал горската легенда.

— Може да й вярваш, може да не й вярваш — твоя работа — предупреди Саша Сергей, — аз просто повтарям онова, което чух от него…

Наблизо се разнесе глух тътен, подобен на рев на разярен звяр. Белов и боксьорът наостриха уши. Степанцов посочи:

— Саша, виж!

Белов надникна зад гърба му и видя белите шапки от пяна върху огромните обли камъни. Горните им части стърчаха над водата като темета на огромни праисторически черепи. Белов се надигна от дъното на лодката. Движението му беше рисковано. Лодката веднага се разлюля, сякаш се канеше да изхвърли хората във водата, но тези няколко мига бяха достатъчни на Саша да прецени правилно ситуацията. Той започна енергично да гребе с веслото, насочвайки лодката към десния бряг, където течението беше по-слабо и водата изглеждаше относително спокойна. Но това беше само относително.

Много добре запомни това усещане, което за него беше ново и непознато до този момент — когато малката надуваема лодка се озова на ръба на водоскока. Щом плавателният съд полетя надолу, изпита чувството, че е попаднал на атракциона „руски възвишения“. Когато фонтаните от ледени пръски ги обляха, сърцето му падна в петите. А след това настъпиха тишина и спокойствие. Само водоскокът ревеше зад тях, а на дъното на лодката се плискаше вода.

Без да чака указания, Степанцов се зае да изчерпва водата с ръце. Белов му посочи малкото походно канче, завързано за раницата. Сергей кимна, взе канчето и работата тръгна по-спорно. Скоро той успя да „изпомпа водата от трюмовете“ и вече можеше за кратко да си поеме дъх до следващия водоскок. Сергей се настани удобно и се приготви да слуша легендата за тайгата.

— Та така… — продължи Саша. — Германецът хъркаше, полегнал на масата. Искахме да го пренесем на леглото, но той ни помоли да го сложим върху зиданата печка. Просто се оказа, че е любител на руската екзотика. Не започнахме да го разубеждаваме, метнахме го върху кожите и се върнахме край масата. И тогава Аким ме попита дали имам някакво съкровено желание.

Белов му отговорил, че сигурно като всеки смъртен човек има такова желание. Аким поклатил глава и му отвърнал, че има различни желания. А най-съкровеното от тях трябва да бъде чисто и да не е свързано с теб, а с друг човек. Той не го разбрал и го помолил да му обясни какво има предвид. Вместо отговор Аким го попитал какво знае за Господаря на тайгата. Оказало се, че не знае нищо.

И тогава ловецът му разказал, че Господарят на тайгата е един голям черен мечок. Той бил по-висок от най-високите кедри, затова живеел в планината, в Саяни, но не всеки можел да го види. Ноктите му били като черни мълнии, в очите му горели пламъци, а диханието му носело смърт. Когато Господарят на тайгата се ядосал, започвал да реве като буря и можел да изпрати ураган или друго стихийно бедствие, защото всички сили на природата му били подвластни. Но Господарят можел да бъде и добър. И помагал на хората, ала не на всички, а само на онези, които били достойни за това. В сърцето на тайгата се намирал Алатир-камък, който бил изпъстрен с изкусна резба. Всеки човек можел да отиде до камъка и да помоли Господаря да изпълни най-съкровеното му желание. Ако Господарят на тайгата преценял, че това желание е добро, помагал. А ако преценял, че това не е така, молителят изчезвал без следа и от него не оставала нито кост.

— Аким завърши разказа си с една мъдра мисъл, която запомних за цял живот: човек трябва да бъде много внимателен какво си пожелава — каза Белов и замълча.

Сергей сякаш видя със собствените си очи тази картина — спокойният среднощен разговор, който се е водел миналата зима. В камината пукат дърва, върху постелката от кожи лежи рижият немец, а край масата стоят двама души и разговарят за нещо съкровено…

 

 

Те преминаха през още един водоскок. Този път Белов действаше много по-уверено. Избра широко пространство между камъните и насочи лодката право натам. Сергей приготви предварително канчето, но за щастие този път водата не беше много. Когато вторият водоскок стихна зад гърба им, Белов продължи разказа си:

— Зная какво си мислиш в момента, аз разсъждавах по същия начин. За мен това беше само една страшна приказка, от онези, които майка ми разказваше, преди да заспя, когато бях дете. Стана ми смешно и попитах Аким дали някога е ходил на Алатир-камък? А той ми показа белезите на гърдите си и аз разбрах, че ловецът не се шегува. Белезите му са като йероглифи, това е знакът на съдбата върху човешкото тяло.

Аким му описал как изглежда Алатир-камък. Той бил черен и гладък там, където нямало плетеници. В полунощ, когато на небето изгрявали звезди, той започвал да излъчва мека зеленикава светлина. В този момент човек трябвало да отиде до него, да допре дясната си ръка до плетениците и да изрече наум съкровеното си желание. Да го повтори три пъти и веднага да си тръгне. И да върви, без да спира. Господарят на тайгата задължително щял да го подложи на изпитание. Ако желанието не му харесва, човекът изчезвал завинаги. Но дори ако желанието било хубаво, той пак подлагал на проверка силата на вярата му…

Веднъж по-малкият брат на Аким се разболял много тежко. Не можел да диша, когато кашлял, от устата му излизали кървави съсиреци, а челото му парело като въглени в пещ. Брат му се топял пред очите на всички и тогава Аким решил да помоли Господаря за него. Камъкът имал лоша слава. Много от предците на ловеца ходили при него, но твърде малко се върнали оттам. Ала всеки път, когато ги сполетявало нещастие, някой отивал при Господаря и го молел за милост.

На стълба в Медвежка имаше шест плетеници. Господарят изпълнил шест желания и едното от тях било на Аким. Останалите ловци изчезнали без следа, защото техните желания очевидно не били чисти, тъй като те са мислели повече за себе си, отколкото за другите. Естествено, Аким се страхувал, но нямал друг избор. Брат му умирал в ръцете на майка му и никой не се надявал, че ще преживее дори следващата нощ. На сутринта се приготвил и тръгнал към Алатир-камък.

Всичко било точно така, както разказвали старите хора. В полунощ камъкът засиял с бледозеленикава светлина и плетениците започнали да се открояват много ясно. Аким ги докоснал и повторил три пъти наум: „Господарю, моля те, направи така, че брат ми да оздравее!“ След това се обърнал и с всички сили хукнал назад, защото умирал от страх.

А по следите му тичала глутница вълци, но никой от тях не дръзнал да нападне човека. Сигурно Господарят не им е позволил да го направят. Просто отложил изпитанието. Аким стигнал до една поляна и погледнал нагоре. От черното небе го гледали пламтящите очи на Господаря. И тогава той се втурнал още по-бързо. А когато се върнал в селото, брат му вече бил здрав. Те живели заедно още две години, а след това той заминал за града и си намерил работа там.

— Това е историята — обобщи Белов. — Каквото съм чул, това ти разказвам.

Сергей поклати замислено глава. Естествено, разказът беше интересен, но…

— Чакай малко! — възкликна изведнъж. — А той обясни ли ти откъде са тези белези по него?

— Не, за белезите не ми каза нито дума.

— Може би са се появили по-късно? — попита с недоумение Степанцов. — Може да се е объркал човекът, на всеки се случва? Още повече, че живее сам в тайгата, на негово място всеки може да откачи.

— Може би — сви рамене Белов. — Бях забравил тази история и си я спомних едва когато ти ми показа писмото и ми каза, че не можеш да се боксираш.

— И какво си намислил?

— Искам да помоля Господаря да убие звяра, който се е стаил в теб. Надявам се, че той няма да сметне това мое желание за недостойно.

— Мислиш ли, че ще те послуша? — изсумтя недоверчиво Степанцов.

— Струва ми се, че ще ме послуша. Спомни си каква татуировка имам. Да не мислиш, че това е случайно?

Двамата дълго мълчаха. Заговориха едва когато стигнаха до третия водоскок и трябваше бързо да завият наляво. Слънцето клонеше към заник. Отдясно и отляво край реката се извисяваха исполински кедри. Саша и боксьорът дълго плуваха в сянката им, сякаш се носеха по дъното на дълбоко дефиле. След това кедрите свършиха и те отново усетиха горещите слънчеви лъчи по обгорелите си лица.

Според изчисленията на Белов излизаше, че са преплавали не по-малко от петдесет километра. Очевидно им предстоеше дълъг и труден път назад с лодката и багажа на гръб. Макар че река Ус правеше доста завои и разстоянието по права линия можеше да се окаже много по-кратко.

Белов размишляваше над думите на Аким: „Господарят казва: вземи каквото искаш, само че не забравяй да си платиш за това.“ Той гадаеше каква ли би могла да се окаже тази цена. Дали нямаше да бъде прекалено висока? По изражението на Степанцов разбра, че той мислеше за същите неща. И какво от това? Нима победата и най-вече победата над себе си не заслужаваше този риск? Заслужаваше го. Което означаваше, че трябваше да се бори за нея…

Пред тях се разнесе вече познатото бучене на водоскока.

— Този е четвъртият — каза Сергей и се усмихна. — Вече сме близо. Знаеш ли какво, Саша?

— Какво?

— Вярвам на Аким. И на теб също ти вярвам.

— Всичко ще е наред — окуражи го Белов. — Ще успеем. Ще успеем във всичко.