Александър Белов
Сянката на победата (13)

12.

За миг светлината угасна и отново блесна. Лъчите на прожекторите се забиха като остри клинове в облепеното с огледални парченца кълбо, което се въртеше под тавана. Стените и таванът се обсипаха с милиарди сребристи искри. Тамтамите забиха силно и грохотът им, напомнящ за усилено милиони пъти сърцебиене, проникваше навсякъде. От съблекалнята се понесе дълга процесия. Най-отпред вървеше група чернокожи танцьори с препаски на бедрата, които се поклащаха. Те подскачаха и се извиваха в такт с барабанните удари.

След тях вървеше афроамериканец с много широки панталони и също толкова широка наметка. Дългите му коси бяха сплетени на безбройни плитчици. В ръката си държеше микрофон. Барабаните започнаха постепенно да стихват и на преден план излезе бърз речитатив, изпълняван от някакво момче, облечено в твърде големи за ръста му дрехи. Белов се намръщи, защото не харесваше рапа.

След това се показа треньорът на американеца с огромна бяла капитанска фуражка и кител, а след него и самият Хюит. Беше спокоен, уверен в себе си и пристъпяше бързо, а дългите му крака описваха такива завъртулки, които биха направили чест на всеки пияница, прибиращ се от селска дискотека в затънтената руска провинция. Мачът още не бе започнал, но шоуто вече беше в разгара си.

 

 

Норман Хюит никога не бе смятан за фаворит, но имаше репутацията на боксьор, от когото може да се очаква всичко. Спортният му стил се отличаваше с пълната липса на стил. Хюит беше непредсказуем и вероятно точно това му бе позволило да преодолее дългата поредица от квалификационни срещи.

Беше много трудно да му се противопостави някаква определена тактика, а когато мачът се превръщаше от бокс в безсмислена месомелачка, Хюит се чувстваше в стихията си. Тъй като беше бърз и подвижен, той не допускаше съперника си на близко разстояние, но за сметка на това на средна дистанция удряше убийствено. Единственият начин да надвиеш Хюит беше да го надхитриш. Степанцов го осъзнаваше и много разчиташе на помощта на треньора си.

Савин му даваше последни указания, потупваше го по рамото, но от ума му не излизаше човекът, който седеше на първия ред точно зад гърба му. Албърт извади каучуковата гума, изми я и я сложи в устата на боксьора.

Извивайки глас като драматичен актьор, водещият обяви отново имената на съперниците — първо Степанцов, а после Хюит, което се смяташе за по-престижно, макар американският боксьор да не бе заслужил с нищо тази чест. Наблюдателите се отдръпнаха от ринга. Много от тях седнаха на ниски сгъваеми столчета между първия ред и подиума. Реферът повика спортистите в средата и ги накараха да се поздравят. След това им напомни още веднъж, че господар на ринга е той и че боксьорите трябва да го слушат за всичко. Спортистите кимнаха, удариха ръкавиците си и се разделиха.

 

 

Гонгът прозвуча и мачът започна! Първият сблъсък между боксьорите настава не когато прозвучи гонгът, а няколко мига по-рано, когато съдията ги извика в средата на ринга, за да се поздравят. Този момент има голямо психологическо значение, тъй като бойците срещат погледите си и много неща зависят от това чий поглед ще се окаже по-твърд. В този миг най-важното е да накараш противника си да усети волята и енергията ти. Да покажеш бойния си дух и решимостта си за победа.

С древния инстинкт на воин, пробуден в него, Степанцов разбра, че е победил в този мигновен психологически дуел. Той гледаше Хюит право в очите, впил поглед в зениците му. А неговите клепачи потрепнаха, той сведе поглед и като че ли омекна. Това нямаше никакво външно проявление, но Сергей усети, че една невидима струна в Хюит се скъса. Той примигна няколко пъти и се извърна.

Никой не можеше да види това, дори съдията. Но най-важното бе, че Сергей го видя. Затова удари Хюит по ръкавиците малко по-силно, отколкото трябваше, и почувства податливостта на ръцете му. След това те отстъпиха назад и след гонга бързо се събраха. Сергей не изчака Хюит да стигне отново до средата. Направи три крачки в повече и по този начин си отвоюва центъра на ринга.

Хюит се възползва от предимството на дългите си ръце и замахна с дясната. Това можеше да се предположи. Сергей отгатна всичко по движенията на краката му. И знаеше, че ударът няма да бъде силен, затова дори не се опита да го парира и да се отдръпва много встрани. Наклони леко глава надясно, пропускайки ръкавицата покрай лицето си, сетне приклекна рязко, придвижи се бързо напред и също замахна с дясната си ръка.

Реакцията на чернокожия беше превъзходна. Ударът не беше сполучлив и Степанцов само го докосна. Но за сметка на това още от първите секунди Сергей започна да изпълнява тактиката на треньора си — да се движи по часовниковата стрелка и да го цели в тялото. През първия рунд не се случи нищо особено. Взривът, който очакваше публиката, не избухна.

Хюит на два пъти се опита да му наложи примитивна размяна на удари, но и двата пъти Сергей категорично го парираше, извършвайки движения, с които предизвикваше противника си да го нападне, а сетне рязко спираше и отвръщаше с насрещни удари. Хюит не се решаваше да се приближи до него и се отдръпваше на значително разстояние. Гонгът отекна. Спортистите отидоха в ъглите си.

Сергей седеше и не сваляше очи от Хюит. Личеше, че американецът дори не се е изморил, както впрочем и Степанцов. И двамата тъкмо бяха започнали да набират хъс. Савин му говореше нещо, а Сергей механично си изграждаше зрителни образи, очертавайки тактическата последователност на втория рунд.

 

 

Но и вторият рунд не реши нищо. Той много приличаше на първия с тази разлика, че в края му Сергей успя да нанесе ляво кроше на противника си и здравата да го пораздруса. Опита се да притисне Хюит, но той му отвърна със серия толкова яки прави удари, че Степанцов сметна за по-благоразумно да отстъпи. Знаеше, че в почивката противникът му ще се възстанови и незначителното предимство ще изчезне. Което означаваше, че трябва да започне всичко отначало, но руснакът изобщо не се страхуваше от това, тъй като не му липсваше търпение.

През третия рунд всичко постепенно започна да се променя, и то така, както го бяха замислили Сергей и треньорът му. Хюит все не успяваше да предизвика Степанцов към откровен пердах, а видимо му отстъпваше технически в боксирането. Превъзходството на руската класическа школа си казваше думата. Малко по малко, крачка след крачка Сергей съкращаваше дистанцията, измъкваше се от опасното кроше на Хюит, извършваше тройната комбинация и един от десните му удари винаги достигаше целта си. Бързото темпо, натрапено от Хюит, отслабваше с всяка секунда.

Не особено изкушената от тънкостите на бокса публика не забелязваше всичко това. Тя искаше бой, но засега не го виждаше. Свиркането, което започна в задните редици, ставаше все по-силно и по-силно. Малко хора можеха да забележат най-важното — че от началото на третия рунд мачът вървеше изцяло под диктовката на Степанцов. Хюит вече не се решаваше да налита стремглаво напред, тъй като се боеше от точните насрещни удари.

Той обикаляше около Сергей, подхващаше лъжливи атаки, но Степанцов си оставаше спокоен и невъзмутим. Защото не противникът му, а той настъпваше и това беше най-важното. До почивката вече усещаше, че го превъзхожда по точки. Сега трябваше да задържи и да затвърди успеха си.

 

 

През четвъртия рунд стана точно така. Степанцов наблюдаваше съсредоточено съперника си и го нападаше предпазливо, като преценяваше необходимото за точна атака разстояние. Нападаше веднага, щом забележеше, че Хюит се е отпуснал или е изгубил чувство за дистанция. С простата, но много ефективна комбинация — десен, ляв, десен! С дясна ръка, с лява ръка, с дясна ръка!

На третата минута, малко преди да прозвучи гонгът той по-скоро усети, отколкото разбра, че противникът му леко е свалил гарда. Хюит, който бе свикнал с удари в долния етаж, притискаше здраво юмруци до тялото си и бе забравил да защитава главата си, за което моментално беше наказан.

Последва светкавична атака на две нива: с дясната ръка в тялото, с лявата бърз и нищо незначещ замах, който Хюит без проблеми парира с дясната си ръкавица, и завършващ удар — мощен десен хук в главата! Ударът го застигна, след като срещна ръкавицата му, но беше толкова силен, че той се олюля. Сега най-важното бе да не изпусне противника. Да му се нахвърли, да залепне за него и да го разкъса, но същевременно да не забравя, че в увлечението си може също да получи мощен удар, който само за една секунда би променил целия ход на сблъсъка.

Сергей започна предпазливо да настъпва, целеше се в челюстта или слепоочието. Хюит вече беше зашеметен. Ирисите му се движеха забавено, но идеално координираното тяло на чернокожия спортист продължаваше да действа на автопилот. А американецът си оставаше все така непредсказуем и опасен.

Сергей го нападна отляво. Направи тройната комбинация. Хюит се прикри и се отдалечи към въжетата. Сергей смени посоката на атаката. Подхвана лъжливо нападение, измести се вдясно и нанесе бърз двоен удар, след което веднага приклекна и го направи тъкмо навреме. Ръкавицата на Хюит изсвистя на сантиметър от главата му. Ако се бе увлякъл в атаката и не бе избегнал този удар, резултатът щеше да бъде друг. Но за щастие не се увлече. Отстъпи и направи още една лъжлива атака… В този момент прозвуча гонгът и Сергей се върна в ъгъла си.

 

 

За Степанцов настъпи много добре познатият на всеки боксьор момент, когато очертанията на действителността започват да трептят и да се размазват. Многогласният рев на тълпата вече не се чуваше, а очите му не виждаха нищо освен противника. В главата му вече нямаше никакви мисли. Те бяха излишни, а и много бавни за разлика от мускулите. Точно затова бяха необходими дългите години трениране — да накараш тялото си да мисли самостоятелно. Да развиеш органите си до такава степен, че те да улавят и най-малките трептения на ефира и да подават сигнал откъде да очакваш заплахата.

Албърт Назимов му даде вода. Сергей изплакна устата си и изплю водата в кофичката, която му поднесоха. Лекарят наведе главата му и започна да полива врата му със студена вода, за да поохлади малко кръвта му. По време на схватката температурата на тялото се повишаваше до четирийсет градуса. Максималното натоварване на организма, разбира се, не минаваше безнаказано. Най-уязвимото място се оказваше мозъкът. Затова секундантите винаги заливаха обилно шията на боксьора, където минават най-големите кръвоносни съдове.

Треньорът вееше с кърпата на Степанцов. Лепкавата гореща мъгла, която се вдигаше от Сергей, полека-лека започна да се разсейва. И в този момент стана нещо странно. Всъщност Сергей го осъзна малко по-късно. В момента не беше в състояние да се замисли над случващото се.

Савин се наведе и зашепна в ухото му:

— Вече е твой! Натисни го. Стига си се боксирал! Връхлети отгоре му, ще го довършиш!

Сергей кимна. Думите на треньора достигаха до него някъде отдалеч. Той не вникна особено в смисъла им, но за сметка на това долови правилно най-важното. Време беше да сложи край на бокса. Трябваше да премине към бой. И той влезе в петия рунд с тази нагласа.

 

 

Още в първите секунди Сергей се хвърли напред, пренебрегвайки всякаква предпазливост. Нанасяше крошета, без да се грижи за отбраната си, и удряше така, сякаш забиваше юмруците си в неподвижната круша, но Хюит беше нащрек. По време на паузата бе успял да си почине и да се възстанови, а когато Степанцов започна безсмислено да изразходва силите си, той окончателно се окопити.

Сергей влагаше в ударите цялата си мощ и се учудваше защо те не достигат целта си. В последния момент Хюит успяваше да направи незабележимо за окото движение и да се изплъзне. Сергей започна бързо да се уморява. В разгара на боя не забеляза един коварен удар, макар всъщност да се досети, че ще последва, защото беше логично.

Сергей се промуши в клинч и допря рамо до Хюит, опитвайки се да го докопа с лявата си ръка. Той много добре виждаше краката на съперника си в контешки шорти с разноцветни ресни. Противникът му като че ли не искаше да разкъса клинча и позволяваше на Сергей да повиси малко отгоре му. В такова положение не можеха да се нанасят силни удари и боксьорите често се възползваха от него, за да си починат и да си поемат дъх.

Степанцов вече очакваше реферът да отсъди „брек“, но стана тъкмо обратното. Хюит се отдръпна рязко назад и отдалечавайки се, му заби силно кроше отдолу нагоре. Сергей не изпита болка, в петия рунд боксьорите вече не усещаха болката, но изпита чувството, че някой изгаси светлината. Стори му се, че това продължи само за миг. Отвори очи и точно пред себе си съзря червената настилка на ринга. Някъде отгоре се разнасяше отекващ глас, който отброяваше секундите. „Три, четири…“

Той извърна глава и видя, че стои подпрян на едно коляно. От дясната страна, на две крачки от себе си, забеляза белите панталони на рефера. Това беше нокдаун.

 

 

— Какво прави този? Какви ги върши? — повтаряше Белов като навит с пружина, като без да си дава сметка, ръгаше Лайза с лакът и едва се сдържаше да не повтаря движенията на Степанцов едновременно с него.

Но при цялото си желание жената не можеше да му помогне, защото не разбираше нищо от бокс… След секунда всичко се повтаряше, макар самият Белов да знаеше, че адресира въпросите си към празното пространство. Страшно се ядоса, защото това момче губеше пред очите му. В третия рунд той затвърди предимството си над противника, а в четвъртия можеше да го увеличи.

Ала в петия… В петия рунд сякаш го бяха сменили с някого. След почивката на ринга не излезе боксьор, а уличен побойник, който изобщо не бе наясно къде е попаднал. И развръзката беше закономерна. Просто нямаше как да бъде друга. Когато видя, че Сергей падна на коляно, Белов скочи от мястото си. Скочи и съседът му — зализаният мачо в бяло.

— Ставай! Устискай половин минута до почивката! Ставай! — крещеше Саша.

Притежателят на смачканата шапка крещеше точно обратното.

— Лежи! — дереше се той. — Да не си посмял да станеш!

Белов сръга незабелязано красавеца с лакът в ребрата, и то така, че той се задави и се наведе към ухото му.

— Какво крещиш, отрепко? — изсъска му Саша. — Поне да викаше на английски… А ти го караш на руски да се предаде! Мръсник!

Лайза усети, че напрежението отново започна да нараства и че припламналата искра може да стане причина за взрив. Тя хвана деликатно Белов за ръката.

— Саша, за какво си говориш с този човек?

— Аз… попитах го откъде си е купил толкова хубаво фишу.

Тя страшно се възмути:

— Това фишу ти харесва, така ли?

— Разбира се, че не ми харесва — окопити се Белов. — Фишуто е пълен боклук, но не можеш да отречеш, че му отива.

— Не зная. — Тя се обърна и премести поглед към боксьора. — Господи, колко ми е жал за него! Това е толкова болезнено! Дано всичко свърши час по-скоро!

— Той ще се изправи — каза Белов. — Ще видиш, че ще се изправи.

Тълпата наоколо буйстваше. Саша трябваше да крещи на Лайза, за да го чуе. Чуваше го и брюнетът с белия костюм. Не каза нищо, а само се подсмихна. Някак презрително и самодоволно.

„Шест, седем…“ — отброяваше реферът.

Степанцов подпря ръка на коляното си, събра силите си и…

 

 

— Лежи! Да не си посмял да станеш! — чу Сергей нечий отвратителен глас.

Подпря се с ръце на въжетата. И видя лицето на човека, който крещеше това. В него имаше нещо псевдоиталианско. А до него зърна още едно лице, но вече познато. На онзи човек, за когото Сергей бе чувал много неща от телевизионните предавания и от вестниците… „Как се казваше? Белов!“ — изплува в главата му.

Точно така. Беше Белов, който сега шепнеше нещо в ухото на човека в бяло. Зъбците на паметта му зацепиха острите си ръбчета и направиха още един оборот. „Този дойде точно преди мача. И искаше да се предам. Но какво общо има с това Белов? Да не би да действат заедно?“

Тези мисли се стрелнаха през главата му за част от секундата. И в съзнанието му остана само най-важното — здравата асоциативна връзка. Белов — белият костюм — крясъкът „Лежи! Да не си посмял да станеш!“. Веригата се затвори.

„Всички са срещу мен!“ — помисли си Сергей.

Реферът се приближи до него и го попита дали е добре. И дали може да продължи мача. Той кимна.

Реферът изрече стандартната фраза: „Можете ли да се защитавате?“ Степанцов протегна двете си ръце, реферът ги натисна силно надолу. Сергей стегна мускулите си, за да покаже, че все още има сили.

— Окей! — каза реферът и даде знак на боксьорите да се съберат: — Бокс!

Тази кратка дума му беше достатъчна, за да си възвърне чувството за време. Вътрешният часовник на Сергей, задействан от удара на гонга, отчиташе последните секунди на рунда. Трябваше само да издържи и да дочака почивката…

 

 

Петият рунд вървеше към края си и това не беше добре за Буцаев. Момчето понесе удара. Понесе го красиво и нямаше за какво да се хване човек. На никого и през ум не би му минало да го обвини в нечестна игра. Значи всичко вървеше по плана. Но какви ги вършеше той, по дяволите? Защо ставаше? Нали му беше казано: „Всичко трябва да свърши в петия рунд“? Мамицата му! Големите пари се изплъзваха точно под носа му!

Буцаев размахваше ръце, опитваше се да привлече вниманието на Савин към себе си. Трябваше да припомни на този самозабравил се старец какво иска от него Роман Остапович. Но Савин сякаш напук не се обръщаше. И в този миг прозвуча гонгът!

За няколко мига Сергей не можа да се ориентира накъде да тръгне. През последните секунди от рунда той бягаше от Хюит, опитвайки да се прикрие. Но Хюит сякаш се бе заредил с нови сили. Удряше избирателно и със замах, почти без да контролира защитата си. Точно това беше моментът да му отправи един насочен прав удар през разстоянието между ръкавиците — наслуки, непремерено, без да преценява…

Сергей винаги съумяваше да направи това много добре — успяваше да примами противника към себе си, да го накара да повярва в неоспоримото си превъзходство и в състояние на непрекъсната защита да попадне точно в целта. В такива моменти целта не се виждаше, но се усещаше по ударите на противника, по хъркащото му дишане, по разположението на краката му… Но Степанцов нямаше сили дори за това, нуждаеше се от почивка.

— Сергей!

Беше гласът на Албърт. Боксьорът се извърна в посоката, откъдето идваше викът, и видя синия ъгъл. Савин вече бе преместил стола, отляво стоеше кофата с вода. Назимов извади гумата от устата му и даде вода на Степанцов.

— Как си?

— Добре. — Стараеше се да произнася думите ясно.

Албърт накисна гъбата в студената вода и я притисна към тила на боксьора. По гърба му се стекоха струйки. Лекарят намокри гъбата още веднъж.

— Как е главата ти? — попита.

— Май че си е на мястото. Ти кажи дали я виждаш.

Албърт се усмихна. Щом момчето все още имаше сили да се шегува, значи нещата не бяха чак толкова зле.

— Концентрирай се! — повтаряше лекарят. — Концентрирай се и се боксирай!

Савин вееше с кърпата на Сергей, но кой знае защо не изричаше нито дума. Степанцов го погледна.

— Анатолич! Какво да правя?

Треньорът размаха кърпата още по-силно. И продължи да мълчи. Почивката свършваше. Сергей се опита да погледне треньора си в очите.

— Анатолич?

Савин свали кърпата и я преметна през рамото си. Степанцов се изплаши. В очите на треньора му се четеше такава мъка, че го обземаше страх. Савин беззвучно каза нещо само с устни.

— Какво? — попита боксьорът.

Дали му се стори, или наистина беше така? Но ако беше така, защо? И заради какво? Изтичаха последните секунди от почивката. Назимов прибра куфарчето и кофата и мушна гумата в устата на Сергей. Савин прекрачи въжетата. Гонгът прозвуча и Сергей стана решително от стола. В последния миг се обърна и погледна Савин. Този път вече беше сигурен, че не му се е сторило. Треньорът го изрече тихо, но той го чу.

— Прости ми…

Нямаше време да мисли върху това. И излезе в средата на ринга…

 

 

На Белов вече наистина му писна от този псевдоиталианец. Той се държеше като екзалтирана възпитаничка на пансион, за пръв път посмяла да произнесе публично мръсна дума. В петия рунд обаче мъжът ругаеше и размахваше ръце, сякаш бе забравил за всичко на света. Саша забеляза, че неизвестно защо брюнетът не се интересува чак толкова от онова, което става на ринга, колкото от поведението на треньора на Степанцов. И кой знае защо непрекъснато се обръщаше към него.

При всички положения не беше случайно. Ако не друго, Белов моментално усещаше мръсната игра. В живота му го бяха сполетели толкова много неща, че той отдавна се бе научил да се ориентира в хората и да различава черното от бялото. „Черното от бялото…“ — подсмихна се Саша. Звучеше като нелеп каламбур. Белият костюм, бялата шапка, черните коси от едната страна, а от другата — самият той. Александър Белов. Саша Белия.

Беше си същинска главоблъсканица. Истинска мозайка. Разпръснати парченца, които засега не желаеха да се подредят в цялостна картина. Но някъде дълбоко в душата на Белов зрееше предчувствието, че на тези парченца просто им е съдено да се съберат на едно място…

Положението на ринга постепенно се оправяше. Обидният нокдаун не само не беше сломил Степанцов, а напротив, беше го поохладил и го бе накарал да действа по-спокойно и по-разсъдливо. Момчето се върна към онази тактика на боя, която бе разработена още в началото. Хюит се опитваше да го напада, но той вече не беше боксьорът от предишния рунд. Сякаш си бе спомнил всичко, на което учеха момченцата в школите: „Преди всичко боксът е изкуството да се защитаваш. По-добре е да нанесеш един удар и да не получиш нито един, отколкото да нанесеш десет удара и в отговор да получиш девет.“

Сергей обикаляше ринга, изплъзваше се от ударите, приклякаше и потискаше противника си с блестяща техника, прост замисъл и педантична реализация. Престана да прави излишни движения и да изразходва сили за ненужни удари. Този строг и пестелив маниер при воденето на битката не радваше публиката, която жадуваше зрелища, но за сметка на това беше единственото правилно поведение. Победоносното поведение! Ходът на двубоя отново започна да се променя и везните се наклониха към страната на руснака. До втората минута, когато…

 

 

— Мръсна игра! — не издържа и се развика Белов.

Най-много го изненада Лайза. Тя първо го сграбчи за ръката и се притисна до рамото му, а след това сякаш се опомни, пъхна два пръста в устата си и оглушително изсвири. Той бе принуден да признае, че истинската манхатънска лейди криеше неподозирани таланти.

— Хоули шит! — разкрещя се Лайза и Саша си помисли, че трябва да я попита какво означава този израз, защото едва ли щеше да го открие в академичните речници.

А на ринга се случи следното. След като изгуби надежда да довърши Степанцов и се сблъска с добре обмислената съпротива, Норман Хюит нагло се хвърли в атака. Сякаш забравил, че не участва в бой без правила, а в боксьорска среща, негърът сведе глава и започна бързо да се приближава. Сергей с всичка сила му отвърна с поредица от тежки хукове с двете ръце.

Хюит се олюляваше, но очевидно бе решил, че може да няма друг шанс. Прикривайки главата си с ръкавици и рамене, той се движеше напористо, сякаш караше летни кънки. Дори не се опитваше да нанася удари, а се носеше напред сякаш играеше американски футбол. Подобна тактика много рядко даваше резултати в бокса. И сега нещата отиваха натам, че поредният удар щеше да го възпре и да забие точка. Степанцов умело маневрираше и подвеждаше противника си, а той не успяваше да реагира и се откриваше все повече и повече. Оставаха броени секунди. Ръкавицата на Сергей всеки момент щеше да открие пропуск в примитивната защита на съперника, да се забие право в слепоочието му и тогава…

Но в последния миг Хюит се изправи и се опита да нанесе удар от скок. Това беше много сложна техническа хватка и рядко някой успяваше да я изпълни успешно. Той също се провали — изхвърча напред по инерция и с всичка сила се заби в лявата вежда на Степанцов.

Сергей отстъпи. Реферът се хвърли към чернокожия, който вече не беше съвсем на себе си, и увисна на ръцете му. Степанцов стоеше, притиснал ръце към лицето си. По гърдите му капеха едри тъмни капки кръв. Те се смесваха със струйките пот, стичаха се по корема му и спираха някъде около колана му, който фиксираше защитата на слабините. Назимов хукна към въжетата.

— Сергей! — извика той.

Степанцов се приближи. Към него вече бързаше и лекарят на мача, който беше длъжен да контролира физическото състояние на боксьорите.

— Какво има там? Покажи! — повтаряше Назимов.

Сергей свали ръкавиците си. Кръвта, пред която вече нямаше никакви прегради, шурна по лицето му. Назимов притисна един тампон с прекис до разцепеното място.

— Няма нищо, няма нищо. Изтърпи малко, в почивката ще го залепя. Всичко ще е наред.

Разбира се, всички знаеха, че нищо няма да е наред. Дори ако лекарят успееше да залепи рагадата, лявата половина на лицето му пак щеше да подпухне, окото му щеше да се затвори наполовина и боксьорът щеше да изгуби стопроцентовото си зрение. Сега беше достатъчно само едно, макар и не много силно, но точно попадение и раната отново щеше да се отвори. Защото лявото око на Степанцов се падаше точно срещу дясната ръка на Хюит, макар да беше левичар.

Служебният лекар на мача застана до Назимов и го накара да махне тампона, за да огледа добре раната. Реферът наблюдаваше внимателно случващото си. Каквото и да станеше, той беше единственият господар на ринга и последната дума винаги щеше да е негова. Трябваше да вземе правилното решение, за да не подлага на необоснована опасност здравето на боксьора. И в този момент се случи нещо, което никой не очакваше…

 

 

Сега Белов разбра кой елемент от мозайката му липсваше. Бялата шапка, белият костюм, черните коси… Досадникът беше неговият антипод! Той присви гневно очи.

— По дяволите! — Очакваше всичко на света, само не и това.

Савин свали бялата кърпа от рамото си, хвърли я на ринга и моментално се мушна под въжетата. Според правилата на бокса това означаваше, че изважда играча си от мача. Или чисто и просто капитулира. Формално погледнато, беше трудно да го осъди човек, но в забързаните му движения и някак виновната му походка безпогрешно се четеше, че треньорът не действа по своя воля.

Всички останали звуци потънаха в рева на тълпата. Степанцов не разбра веднага какво става. Погледна към Албърт. Лекарят беше вцепенен и гледаше втренчено зад гърба му. Служебният лекар на мача кимна и кой знае защо си отиде.

Степанцов усети, че реферът го потупа по рамото. Обърна се пряко сили. Реферът му посочи синия ъгъл. Сергей свали поглед надолу… Върху червената настилка на ринга се белееше позорно петно. Неизразходената в битката ярост се надигна. Степанцов присви рамо, отблъсна ръката на рефера и хукна покрай въжетата, за да открие още едно бяло петно. И го видя.

— Изроди! — крещеше Степанцов, местейки поглед от Буцаев към Белов. — Доволни ли сте? Наговорихте се, нали? Само че кур за вас! Аз не се предадох!

 

 

По устните на Буцаев се плъзна иронична усмивка. Тънките му черни мустачки трепнаха като часовникови стрелки, които показват два без десет. Роман Остапович стана. Беше доволен от изхода на двубоя, но не докрай. Ако старецът се бе досетил да хвърли кърпата малко по-рано… Тогава Храбинович щеше да се задави с овесената си каша. Щеше да се задави, но въпреки това щеше да му изплати сумата.

Но сега… Никой нямаше право да мами Буцаев! Той беше обещал и щеше да изпълни заканата си. Красавецът взе смачканата си шапка (споменът за безславната й гибел породи болка в сърцето му) и тръгна между редовете. Трябваше да намери Хасан и Реваз. Щеше да си поговори с някои хора в съблекалнята и да ги покани на разходка извън града. В пустинята.

 

 

Белов и Лайза гледаха стъписани боксьора.

— Саша, защо те ругае! — недоумяваше тя. — Виновен ли си с нещо пред него?

Той не знаеше какво да й отговори. Настъпил бе един от онези редки случаи, когато не беше в състояние да намери точните думи. Тук нещо не беше наред… Боксьорът очевидно се обръщаше към него, но заради рева по трибуните не можеше да разбере какво му казва…

 

 

— Успешен мач, братко! — озъби се Степанцов на Белов, припомняйки му фразата, която бе чул от него в Москва. — Надявам се, че за теб е бил успешен? Братко… — процеди през зъби той и се изплю.

Савин се приближи до него и се опита да го успокои, но Сергей го отблъсна.

— Свали ми ръкавиците и повече не ме докосвай!

— Серьожа — опита се да му обясни треньорът. — Ти… не знаеш много неща…

— Аз зная само онова, което виждам — отряза го той. — И вдигни най-сетне тази идиотска кърпа!

Савин му помогна да си свали ръкавиците. Сергей отиде и прегърна олюляващия се Хюит. Честта и достойнството стояха над всичко. Боксьорите трябваше да покажат на публиката, че отношенията на ринга и извън него са съвсем различни неща, че между тях няма никаква вражда. И че това беше просто бокс.

— Технически нокдаун… победител е… Норман Хюит! — обяви водещият.

Реферът вдигна ръката на чернокожия боксьор. Хюит беше стъписан и като че ли още не разбираше какво се е случило. Албърт взе халата и го метна на раменете на Степанцов. Той се промъкна под въжетата и тръгна към съблекалнята, без да се обръща. Зад гърба му остана червеният ринг. Върху него не беше срамно да пролееш кръвта си, защото червеният цвят се сливаше с червеното на ринга. Но бялото върху червеното беше…

Сергей се стараеше да не мисли за нищо, но една мисъл непрекъснато го преследваше. „По-добре да бях умрял там. А сега… Позор!“

Вървеше, без да гледа под краката си, защото му се струваше, че навсякъде по пода има разхвърлени бели кърпи.