Александър Белов
Сянката на победата (20)

19.

Целият живот в Красносибирск се въртеше около комбината за алуминий. Заводът, който Белов ръководеше, беше основополагащ фактор в града. Късметлиите, които бяха имали шанса да си намерят работа в комбината, живееха добре. Проблемът беше в това как да се повдигне жизненото равнище на останалите граждани.

Всичко това Степанцов научи от Лукин. Вярно, той предпочиташе иносказателните форми и говореше с притчи, но Сергей доста бързо свикна с начина му на изразяване. Краен пункт на кратката им екскурзия беше една стара двуетажна сграда от червени тухли.

— Тук преди е имало перален цех — заяви Фьодор и Сергей си направи заключението, че навремето тук се е намирала перачницата. — А сега искаме да направим в тази обител спортна школа „Гладиаторъ“. — С целия си вид Лукин демонстрира, че това наименование не му харесва кой знае колко. — Казах на Саша, че понятието гладиатор е езическо. А школата трябва да носи християнско име! Например „Духовен воин“ или „Бялата мантия“.

— Е, щом са решили да е „Гладиаторъ“, нека да е „Гладиаторъ“ — каза Степанцов и бутна увисналата на една панта врата.

Те влязоха в просторното помещение. Покрай стената се точеха ръждиви тръби; от бетонната основа, където навремето са били казаните, стърчаха големи болтове. Подът беше облицован с напукани плочки и на места беше продънен. Навсякъде имаше камари боклук. Освен това тук радиаторите на парното бяха малки и мощността им едва ли стигаше за отопляването на такова помещение. Преди едва ли е имало чак такава нужда от отопление, защото тук и без това винаги е било задушно и горещо, но сега, като се имаше предвид климатът в Сибир, трябваше да се вземат спешни мерки.

За сметка на това Сергей оцени височината на помещението, която осигуряваше достатъчно въздух, а това беше задължително условие за една спортна зала. Имаше и много прозорци, което означаваше, че помещението щеше да е светло. Степанцов вече пресметна наум къде и какво може да се сложи. Ако близо до входа се издигнеше тухлена преграда, щеше да се отдели място за душове и за съблекалня; в дъното можеха да се направят два ринга; по стените да се оборудват стендове за отработване на ударите; в ъгъла да се сложат стендове, щанги и гири; вляво от прозорците щяха да висят боксовите круши, а в средата на залата да има пътечка за загряване.

Сергей прецени, че по време на една тренировка могат да се обучават до двайсет момчета. Повече едва ли щяха да се поберат, но ако направеше тренировките по два часа…

— Чичо Серьожа, а тук ще окачим вашите медали — каза Алексей и посочи десния ъгъл в дъното, който беше добре осветен и, общо взето, най-чист.

Степанцов усети, че се изчервява. Спомни си за онзи позорен мач в Лас Вегас…

— Добре де, ще видим… — промърмори скромно той и се обърна към Фьодор. — Е? Всичко ми е ясно. Утре сутринта се захващаме. Предстои страшно много работа, но мисля, че за един месец ще се справим, ако има пари.

— Ръката ще свърши онова, което плаши окото — съгласи се Фьодор с него. — А засега, Сергей, можеш да живееш при мен в приюта заедно с моите странници. Отношенията ни са много добри и хората са много интересни. Има много истински християни. Вярата не е в църквите, а в сърцата, братко…

Собственикът на приюта не го излъга. Наистина се оказа, че в неговото заведение има много интересни хора. Степанцов очакваше да види група пропаднали скитници. В началото му се стори, че е попаднал в компанията на някакви дърдорковци и неудачници, но много скоро разбра, че това не е така. Когато те се захванаха да разчистват камарите боклуци, работата тръгна дори по-бързо, отколкото той предполагаше. Мъжете се шегуваха, спореха без злоба, подвикваха си един на друг, но никой от тях дори не се опита да се скатае или да изтича до близката лавка за бутилка, та да сгрее душата си.

Те работеха от тъмно до тъмно. Момченцата ту им помагаха да изнасят боклуците, ту си играеха на своите си игри и като ги гледаха, големите, страшно облъскани от живота мъже се мобилизираха и се изпълваха със сили. Всеки от тях осъзнаваше собствената си отговорност.

Към края на първата седмица подът на първия етаж беше напълно готов. Стените вече бяха шпакловани и готови за боядисване. През това време Белов се отби на два пъти на обекта. Той кимаше одобрително, изслушваше жалбите и предложенията и се интересуваше дали има нужда да помогне със строителни материали.

Лукин сподели под секрет със Степанцов, че Саша е страшно зает. Според Фьодор онази американка Лайза била забъркала такава каша, че Белов месеци наред трябвало да се оправя с последствията. Сергей пусна думите му покрай ушите си. Собствените му грижи му бяха предостатъчно, а най-важното за него бе всички да работят. А щом работеха, значи имаше надежда, че в този живот нещо можеше да се промени към добро. А пък Белов нямаше нужда от съвети, защото можеше сам да намери верния път, че и на другите да го покаже…

 

 

Лайза не беше свикнала да стои без работа. Както повечето американци, тя също беше работохолик и представите й за живота се основаваха на протестантските принципи. Веднага щом пристигнаха в Красносибирск, тя заяви на Белов, че иска да си намери работа. Саша се замисли.

— Лайза, дори не зная какво да ти предложа. Искаш ли да започнеш работа в комбината? Като юридически консултант?

В отговор Лайза възкликна:

— Как ли пък не! Какво ще правя там? Слава богу, в комбината всичко е наред.

По този въпрос нямаше спор. Производството на алуминий навлезе в нова фаза. Предприятието работеше като по часовник. Вагоните с алуминиев окис се движеха редовно към Красносибирск. Проблеми с енергетиците нямаше и не се очертаваше да има. Производителността на труда се повишаваше, а рентабилността растеше. Търсенето надвишаваше предлагането, комбинатът не успяваше да задоволява нуждите от алуминий, а складовете с готова продукция бяха наполовина празни. Изводът от всичко това беше един: че Белов се показа като изключителен ръководител, който успя да организира работата.

„И защо? — питаше се той. — Защото не може да се направи същото в цялата страна? Наистина ли е невъзможно?“

Отговорът се натрапваше от само себе си. Да, това беше трудно. Понякога дяволски трудно, но все пак беше възможно. Да работиш честно и да печелиш пари вече не беше научнофантастична възможност. Пък и имаше достатъчно добри ръководители, защото в крайна сметка Белов не беше един в цяла Русия! Но той знаеше какъв е проблемът. Освен с хора като него, страната беше пълна и с такива като Зорин и Удодов — с дървеници, които се бяха впили във властта и бизнеса, с кръвопийци, които пълнеха гушите си за сметка на страната и народа.

Системата, която през последните години се бе наложила в Русия, изключваше честното и правилното ръководене на икономиката в онзи вид, в който това бе прието да се прави в Европа или в Щатите. За себе си Белов определи тази ситуация като насилствена криминализация на бизнеса. Това положение беше много удобно за чиновниците, които контролираха бизнеса. Те принуждаваха предприемачите да нарушават закона, а сетне ги сграбчваха за ръцете и крещяха „дръжте крадеца“!

Напоследък той все по-често се замисляше дали да не се откаже от политическата си дистанцираност и да не се върне отново към властта, защото виждаше, че държавата е болна и че я лекуват невежи лекари, дори неуки знахари, които сякаш нарочно бяха излъчени от държавния апарат, за да задушат икономиката.

Те нямаха абсолютно никаква представа как действаше бизнесът и съдеха за него по ленинските статии с осемдесетгодишна давност. Дори онези от политиците, които разполагаха поне с някакви икономически познания, не можеха да се изправят и да кажат като Бухарин навремето: „Забогатявайте!“ За такова нещо народът щеше да се отрече от тях, а държавата щеше да използва цялото си могъщество, за да ги унищожи.

Навремето, когато Иван Грозни е искал да съсипе болярската си опозиция, обвинявал собствените си олигарси в измяна, но сега всичко беше станало далеч по-просто: достатъчно е да кажеш, че днешният олигарх не плаща данъци и „прави с него каквото си щеш“!

Но в принципите на Белов не влизаше да стои със скръстени ръце и да чака кога ще задуха попътният вятър. Защото ставаше дума не само за него, но и за съдбата на държавата. Той осъзнаваше, че с Красносибирския комбинат за алуминий в никакъв случай не е достигнал границите на възможностите си. Белов можеше повече. А на когото е дадено много, от него се иска много, както гласеше още един от афоризмите на Федин…

 

 

Белов всеки ден се срещаше със Степанцов и следеше как върви преустройството на бившата перачница в спортна школа. Той се изпълваше с благородна завист към Сергей, който изцяло се бе отдал на тази инициатива. Може би най-важното нещо за един мъж бе да се захване с работа, която да му лежи на сърцето. А Сергей буквално гореше в тази работа.

Лайза също не позволяваше на Белов да скучае, а по работоспособност тя можеше да бие с една обиколка всеки мъж. И трябваше да й се отдаде дължимото, защото подхвана нещата с огромен замах, дори с малко по-голям, отколкото би му се искало. Отначало той не придаваше кой знае какво значение на новото й увлечение. Още на третия ден след пристигането им Лайза се появи в кабинета му и попита колко жени работят в неговия завод. Белов си помисли, че тя се кани да заговори за равноправието, за спазването на Трудовия кодекс, за вредните условия на труд. Затова с гордост отговори:

— В цеховете с топлинно производство няма нито една жена! Знаеш ли, работниците имат една максима: тежък е онзи завод, в който се работи трудно. И това с пълна сила важи за нас. В комбината има много малко жени — само в столовата и в счетоводство.

Но въпреки очакванията му младата жена се намръщи.

— Значи, докато мъжете работят, те си седят вкъщи, така ли?

Той се замисли. Излизаше, че е точно така. Рядко някоя жена успяваше да си намери работа в „града“, тоест извън завода. Пък и каква работа можеше да е това? Или учителка, или библиотекарка. На които им плащаха толкова, че направо да се разплачеш.

— Ами, да. Седят си вкъщи.

Лайза поклати недоволно глава.

— Това на нищо не прилича. Когато затвориш една жена между четири стени, това задължително се отразява зле на характера й. Това е аксиома!

— А ти какво предлагаш? — попита Белов. — Искаш да ги назначавам на работа ли? Та да стоят до електротопилната пещ, така ли? И да изливат метал?

— Разбира се, че не искам това. Защо трябва да изпадаме в крайности? Но не бива да ни подценявате. В жената се крие огромна сила и ако тя не бъде съсредоточена в някакви рамки, може да стане разрушителна.

Саша я погледна изненадано. Тя успя да формулира буквално в две изречения онова, което той винаги беше предполагал и усещал. Да, жената можеше да бъде деструктивна и в това отношение беше в състояние да сложи доста мъже в джоба си. Само че тук ставаше дума за максимално физическо натоварване.

Защото всекидневният живот и работата в завода не бяха боксов мач и дори не бяха художествена гимнастика, макар че и едното, и другото изискваха тежък труд. Белов стана, хвана Лайза за ръката и я заведе до прозореца на директорския кабинет.

— Знаеш ли, има една шега: истинският мъж никога не прави забележка на една жена, когато тя носи неправилно траверса. Съгласи се, че не е хубаво да се случват такива неща. Само помисли — къде може да работи тук една жена?

Лайза плъзна поглед по индустриалния пейзаж, който се ширеше зад прозореца. В далечината се виждаха камарите от алуминиев окис; линиите на релсите многократно се пресичаха по земята, преплитайки се в причудлива паяжина; четирите огромни комина на основния цех бълваха кафеникавооранжев дим. По нажежените алеи се носеха самосвали; между складовете и рампата сновяха делово товарни машини, стиснали в металните си зъби алуминиеви блокове.

— Проблемът е в свободата, а не в работата, Саша. Хората непрекъснато разсъждават за свободата, въпреки че с нея могат да се разпореждат твърде малко хора.

— Я ми обясни това по-подробно — заинтересува се от теорията й Белов.

— Повечето хора имат нужда от контрол. Погледни комбината си. Той работи. Работниците са щастливи. Те имат сигурност в утрешния ден. И знаят, че в делничните дни трябва да ходят на работа, а в събота и неделя да си почиват. Ще минат две седмици и ще получат аванс. Ще минат още две седмици и ще получат заплата. Те са доволни от всичко и най-вече защото не трябва да мислят за нищо. А само да работят. А хората, които могат да използват личната си свобода в полза и на себе си, и на общата работа, са единици. Например ти. Ти знаеш какво искаш. С теб аз се чувствам защитена. — Лайза се притисна до него и го целуна по врата. — Но не всяка жена си има Александър Белов. И какво биха могли да направят тези незащитени жени? Само едно — да се освободят от каквато и да било зависимост и да станат самите себе си!

— Лайза, слънчице. — Честно казано, Белов беше обезкуражен от такъв обрат на нещата. — Винаги съм те смятал за разумна жена, но според мен сега си слагаш на душата греха на феминизма…

— Така ли било? — изненада се тя на свой ред. — Значи ти ме подценяваш. Но аз не съм феминистка. Аз съм по-умна. Абсолютната свобода е фикция. Тя и без това не съществува. За мен реалното чувство за сигурност е далеч по-важно от някакъв си глупав мираж. Съгласи се, че образът на жената, която по нищо не отстъпва на мъжа, е просто един мираж.

Белов си помисли, че никога не би могъл да чуе нещо подобно от бившата си жена Олга.

— А какво ще стане със самореализацията? — спомни си любимите думи на предишната си благоверна. — Нали жената трябва да се реализира като личност, като човек…

— Самореализацията на жената се състои в това да си намери достоен мъж, да се омъжи за него и да роди куп деца. Казано накратко, да го накара да работи за нея. Всичко останало са красиви думи, които нямат нищо общо с реалността.

— Лайза… Чакай малко, какво ти става, да не би да си се увлякла по възгледите на Толстой? В момента си противоречиш. Тогава защо е трябвало да учиш в колеж, да завършиш „Харвард“ и да работиш по шестнайсет часа в денонощието…

— Не зная… — Тя вдигна очи към него и Белов видя как в ъгълчетата им проблесна влага. — Сигурно, за да запълня някак празнотата. Непрекъснато изпитвах чувството за празнота, докато не срещнах теб.

Саша я хвана за раменете.

— Ти… Сериозно ли говориш? Или това е още един хитър начин да накараш мъжа да работи за теб?

Облачето тъга, засенчило лицето й, моментално изчезна. Лайза се засмя, заби лакти в гърдите му и го отблъсна.

— Глупчо! Наистина ли още не си разбрал, че не можеш да искаш от една жена да ти каже истината? При нас на всеки пет минути тя е различна. И всеки път ние искрено вярваме в нея.

— А какво остава неизменно?

— Любовта — отвърна простичко Лайза. — Аз те обичам и това е всичко.

— Какво пък? — усмихна се доволно Саша. — За мен това е много добре. А сега хайде да се върнем към предишния ни разговор. За какво си говорехме?

— За женския проблем. В комбината ти той не стои остро, но съществува. И аз смятам, че ти като ръководител си длъжен да предприемеш нещо.

Белов вече беше готов да изслуша Лайза по-сериозно. Той се върна зад бюрото, взе лист и химикалка и се приготви да си води бележки.

— Разбирам — каза тя. — Това няма пряко отношение към завода. И едва ли би донесло моментална печалба. Но въпреки това… Хората никога не бива да се забравят. Хората са най-изгодното капиталовложение. Говоря за реалното подобрение на условията на живот за жителите в Красносибирск.

— Чакай малко! — остави химикалката Белов. — Но това е от компетенцията на градските власти. Кметът веднага ще си помисли, че му рия под краката.

— Защо трябва да се съобразяваш с кмета? Нека си мисли каквото си ще. Да не би да се страхуваш от него?

Той се засмя.

— Аз ли? Не, разбира се.

— Ти си реалната икономическа власт. Държиш в ръцете си могъщи финансови лостове. Би било глупаво да не ги използваш. Естествено, по този начин ще се сдобиеш с авторитет. С политически авторитет — подчерта Лайза. — А така вече ще навлезеш в ново измерение. Надявам се, че няма да ме убеждаваш, че се каниш да останеш тук до края на живота си? — И тя посочи директорския кабинет.

Белов се изуми до каква степен тези нейни мисли бяха в съзвучие с онова, над което размишляваше самият той. „Все пак никога досега не съм имал такова взаимно разбирателство с жена“ — помисли си.

— Разбира се, че не се каня. Честно казано, вече ми омръзна да съм директор.

— Ами тогава започни веднага. Направи нещо за хората и те няма да забравят това. И можеш да смяташ, че това е началото на предизборната ти кампания.

„Предизборна кампания“. Това вече му се беше случвало веднъж. Навремето беше депутат в Думата. От онова време бяха останали само смътни и немного приятни спомени. Той сякаш се виждаше отстрани и се учудваше: „Наистина ли всичко това се случи с мен?“

Но сега нещата се бяха променили. Времето диктуваше нови закони. Времената, когато гласовете на избирателите се купуваха с две бутилки водка, отдавна отминаха. Хората станаха по-опитни и по-недоверчиви. И това беше естествено, тъй като най-различни типове толкова пъти, повече или по-малко, но винаги гнусно ги бяха мамили. Само оперативният работник Каверин какво им причини!

Саша потръпна и едва успя да се отърси от нахлулите спомени.

— Да, права си. Трябва да се помогне на хората. Слава богу, положението в комбината е стабилно. Ще мога да заделя някакви средства за социални програми.

Лайза завъртя глава.

— Забрави.

— Какво да забравя? — не разбра Белов.

— Забрави думите „мога да заделя средства“. Това не са твои средства. Това са пари на завода, спечелени от целия колектив. Нямаш право да се разпореждаш еднолично с тях.

— А какво трябва да направя в тази ситуация? — изненада се той, защото му беше доста странно да чуе подобно изявление в духа на колективизма от една американка.

— Какво ли? Ами много просто. Трябва да свикаш общо събрание на работниците от комбината. А най-важното е да избереш благоприятен момент — усмихна се лукаво тя.