Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (15)
Оригинално заглавие
Тень победы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Сянката на победата

Руска, първо издание

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2006 г.

ISBN: 954-9395-32-4

 

Александър Белов. Похищението на Европа

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2006 г.

ISBN: 954-9395-48-0

История

  1. — Добавяне

2.

Самолетът за Москва излиташе от Красносибирск късно през нощта. Белов стигна до летището сам, защото не искаше никой да го изпраща. Когато мъж отива при любимата си, това е нещо интимно и дълбоко лично. Той не носеше много багаж, а само една стилна вишнева на цвят, също като обувките му, пътна чанта от свинска кожа марка „Гучи“ и толкова. В пътната чанта имаше чисто бельо, няколко ризи, чорапи, носни кърпи и тоалетни принадлежности. Всичко останало се канеше да си купи оттам. Да обикаляш с любимата си по магазините беше скучно занимание за Саша, но не и неприятно. Естествено, Лайза беше рожба на своята страна и епоха, но на коя жена не й блясваха очите при думата „пазаруване“? Може би единствено на статуята на колхозничката, която се издигаше пред Всесъюзния изложбен център, пък и тя сигурно също се радваше на сърпа си.

Белов премина през регистрацията и зачака момента за качването в самолета. След половин час автобусчето откара пътниците до огромната машина. Той седна на мястото си и се приготви хубавичко да се наспи. Трябваше да кацнат в Москва рано сутринта. Това беше добре, защото щеше да има време да се отбие в американското посолство и ако с визата му станеше засечка, щеше да разполага с два часа, за да задвижи нещата. И да натисне някои лостове, които не бяха достъпни за простосмъртните.

„За простосмъртните…“ Той се замисли и отново усети двойственото си положение. Силата, властта, парите… Всичко това го постигна сам. След фаталния изстрел на летището намери сили в себе си, стисна упорито зъби и отново запълзя нагоре. До самия връх. И успя. Навярно защото никога не си оставяше път за отстъпление. Действаше директно и решително, почти без да се замисля за последствията. И изповядваше принципа на Наполеон: „Най-важното е да влезеш в бой, после ще му мислиш.“

Сега се появи повод да се замисли за живота си. И не само повод, но и време да се огледа и да разбере какво се случва. Нима се бе потопил до гуша в работата си, защото се боеше да спре и да се погледне отстрани? Предстоеше му да лети шест часа, достатъчно, за да поразсъждава и да направи трезви оценки.

През салона премина стюардесата, бутайки пред себе си количката с напитки.

— Желаете ли нещо: минерална вода, пепси-кола, „Байкал“? — попита тя.

Белов отказа всичко. Съседът му — дебел мъж с къдрави черни коси, сресани на една страна, за да скрият плешивината му, го погледна лукаво. Очевидно копнееше да си поговори с някого.

— А искате ли водка, скрил съм малко за всеки случай — попита той Белов и извади от горния си джоб плоско метално шише.

— Не, благодаря — усмихна се Саша. — В случай на авария предпочитам да умра трезвен.

Стюардесата му се усмихна, но не както се усмихват на пътник, а на красив мъж, и продължи нататък. Той се извърна към илюминатора и започна да наблюдава как ситно, ситно трепти крилото от двигателите, които с рев набираха мощ, за да издигнат металната птица в небето.

— Значи вие не се страхувате да летите със самолет? — попита го завистливо съседът му.

— Да летя ли? — уточни Белов. — Не, не се страхувам да летя. Но се страхувам да падам. Макар че не падането е толкова страшно, а рязкото му спиране.

— Точно това имах предвид — подхвана съседът му.

— Не говорете така, в крайна сметка нито един самолет не е останал във въздуха — успокои го Саша и доста нелюбезно се извърна към илюминатора.

В момента най-малко от всичко му се щеше да обсъжда колко е опасно да се лети със самолет. Той потъна в мислите си. „Толкова добре разбирам Лайза! — помисли си. — Аз също имам чувството, че изпускам нещо. Нещо особено и много ценно. Както и да е. Поне нея няма да я изпусна.“

Той опря глава на облегалката, затвори очи и се престори на задрямал. Машината се засили по пистата. Белов потъна в креслото. Самолетът разви достатъчна скорост, за да се откъсне от земята, издигна се във въздуха и излетя в небето. В това имаше нещо символично — самолетът набираше височина и не искаше да остане на земята, защото неговата работа беше да носи хората на крилете си. Да лети! Да бразди атмосферата!

Белов беше убеден, че и той има същото предназначение. И с радост се отдаде на чувството за полет, което не можеше да се сравни с никое друго. Уж всичко беше наред, но нещо разваляше настроението му. Вслуша се в себе си и разбра какъв е проблемът.

Москва… Летеше към Москва и нямаше никакъв начин да я подмине. Този град, с който го свързваха много неща, сега му се струваше недружелюбна и враждебна територия. И знаеше защо. За него Москва се асоциираше с Бригадата, с Олга, със смъртта на Коса, Фил и Пчелата. Красносибирск вече му стана скъп, там всичко му беше близко, познато и… любимо. А пък Москва… Независимо от волята мислите му свърнаха по пътя, по който много отдавна бе поставил забранителни знаци. Да, всичко това се бе случило. Беше станало и беше отминало. Оттогава бе изтекла много вода, но дирята в душата му не бе изличена. Дори не беше диря, а белег. Нащърбен и груб.

Истински парадокс! Белов летеше от Красносибирск за Ню Йорк през Москва и в действителност извършваше скок от новия си живот в друг, още по-нов. А му предстоеше да се прехвърли точно в Москва — там, където миналото се оказваше по-силно от настоящето. Там, където спомените бяха по-ярки от живите хора. Саша въздъхна и затвори очи… Дори не усети как заспа.

 

 

За кой ли път в последно време му се присъни Фил. Защо ставаше така, разбра едва сега, когато той му се присъни в целия си блясък. С боксьорски гащета, гол до кръста, а по релефните му гърди се стичаха струйки пот. Фил носеше алени боксьорски ръкавици. Лявата му вежда беше разцепена и обилно намазана с вазелин. Устните му бяха подпухнали, а под носа му имаше ситни капчици кръв, но той се усмихваше.

— Бели! — повтори Фил. — Побеждава онзи, който не се предава. Запомни го! Можеш да паднеш… Веднъж или два пъти… Няма значение колко пъти ще паднеш. Най-важното е точно толкова пъти да се изправиш, разбираш ли?

— Че аз не правя ли така? Според мен винаги постъпвам точно така — рече Белов.

Не дръзна да припомни на Фил, че вече го няма. И че единственото място, на което могат да се срещнат, са собствените му тревожни сънища. Затова само повтори:

— Фил, не се притеснявай за мен. Колкото и пъти да падна, пак ще се изправя.

Но той като че ли не го слушаше. И упорито настояваше на своето, както постъпваше и в живота:

— Побеждава само онзи, който не се предава. Онзи, който е готов да стигне докрай.

Прозвуча гонг. Фил се огледа и сви виновно рамене:

— Вече тръгвам, чакат ме. Момчетата те поздравяват.

— Да, разбира се. И ти ги поздрави от мен.

Подсъзнателно Саша разбираше, че всичко това се случва насън, но все пак изпитваше вина. Ето, той беше жив, здрав, преуспяващ, а Фил, Коса и Пчелата съществуваха неизвестно къде. Разбира се, ако изобщо съществуваха извън сънищата му.

Приятелят му оправи боксьорските си гащета и тръгна небрежно към ринга. Но изведнъж сякаш си спомни нещо и се обърна:

— Помогни му, Саня.

— На кого? — изуми се Белов. — За кого говориш?

— Той е наша кръв, Саня. Той също ще стигне докрай.

— Кой?

Отговор не последва. Отново прозвуча гонг и Фил се скри от погледа му. След миг се разнесе механичен, усилен от микрофона глас:

— Внимание! Мач за званието шампион на света в категория…

„Шампион на света ли? — изненада се Саша. — Значи Фил се бие за званието шампион на света?“

В съня му нахлу гласът на стюардесата:

— Самолетът се готви да извърши кацане в столицата на Руската федерация — град Москва. Моля, затегнете коланите и останете на местата си.

Саша се събуди. Самолетът пореше със сребристия корем на корпуса си бялата пяна на облаците и се подготвяше да се насочи към пистата за кацане. Белов се стегна. Чувстваше се бодър и освежен. Дори дебеланкото, който се страхуваше да лети, вече не го дразнеше. Само последната фраза на Фил се въртеше в главата му и не му позволяваше да забрави съня: „Помогни му, Саня, той е наша кръв…“

Самолетът започна да се снижава. Дебеланкото пребледня от страх и се сви в креслото със свити крака. Белов го потупа по пухкавата ръка:

— Всичко ще е наред!

Това не го успокои. Мъжът панически се вкопчи в облегалките на креслото и се отпусна, едва когато колесникът на самолета докосна меко бетонната писта. Двигателите забучаха и убиха скоростта на многотонната машина.

— Слава богу, пристигнахме! Свърши се! Следващият път — само с влак — зарече се дебеланкото с пресилена усмивка.

— А пък аз днес пак ще летя. В краен случай, утре — усмихна се Белов. — Самолетът живее само когато е в полет!

Съседът му го погледна хем със завист, хем така, сякаш е полудял.