Александър Белов
Сянката на победата (6)

5.

Ресторант „Гамбринус“ се смяташе за едно от най-авторитетните руски заведения в Брайтън. Посетителите му изобщо не бяха бедни хора, поне ако се съдеше по доходите в ежегодните им отчети. Кухнята на „Гамбринус“ глезеше клиентите си с разнообразна храна, а собствениците му гарантираха, че блюдата, посочени в менюто, се приготвят от пресни продукти и блестят с качеството си. Освен това редовните посетители на заведението можеха да си поръчат каквото им хрумне, стига главният готвач — веселият Вайнщайн от Одеса, по прякор Чичо Ваня — да е в състояние да го приготви.

Наближаваше време за обяд. Ресторантът беше пълен. Слънчевите лъчи, които проникваха през витражите на стъклата, обагряха интериора в зеленикавосинкави тонове. Това създаваше у посетителите чувството, че се намират на дъното на морето. Покрай стените и в средата на залата имаше големи аквариуми. Половината от тях бяха пълни с декоративни рибки, а в останалите лениво мърдаха перки бъдещите филета и стекове.

Вграденият в старинния шкаф часовник в ъгъла се напрегна, изхриптя и мъчително отби два глухи удара. Циферблатът на ценната вещ изглеждаше така, сякаш в течение на не едно столетие бе лежал под водата — дървеният корпус беше обрасъл с миди, между тях висяха изсъхнали водорасли, а надписът върху потъмнялата бронзова табелка, която умишлено не почистваха, гласеше: „Титаник“.

Часовникът тъкмо престана да бие, когато пред заведението спря луксозна лимузина — черен на цвят кадилак. От нея изскочиха трима мъже, а първият услужливо отвори задната врата. След секунда оттам се появи висок чернокос красавец, целият в бяло — костюм, обувки, дори широкополата му шапка. Вместо вратовръзка носеше лилаво фишу от много фина коприна, а върху фишуто се мъдреше игла с брилянт. Стъпвайки безшумно върху настилката на тротоара, красавецът отиде при вратата на ресторанта. Облеченият като лакей сервитьор с небесносиньо сако с войнишка якичка и преметната през ръка бяла кърпа го посрещна на входа с раболепна усмивка:

— Здравейте, Роман Остапович? Както винаги, нали?

— Да, една водка! — кимна мачото и тръгна към дъното на залата, където се намираше неговата неизменна маса.

Там, без да поглежда, хвърли шапката си на стола. Сетне се обърна към огледалото на стената и старателно приглади черните си блестящи, сякаш намазани с брилянтин коси. Извади от горното джобче на сакото си специално гребенче и грижливо среса тънките си сицилиански мустачки.

Сервитьорът донесе водката в изпотена шлифована чаша старинен модел. В сребърна чинийка до нея се мъдреше черен хайвер. Мъжът в бяло гаврътна водката наведнъж, прокара палеца и показалеца по мустачките си от носа към ъглите на устата и гребна от хайвера с лъжичката. Разкопча дългото си сако, отметна с маниерен жест полите му и седна на предвидливо отместения от сервитьора стол.

— Какво ще поръчате, Роман Остапович? — попита сервитьорът.

— Донеси ми, братко, супа от чига и прасенце с каша. Но кажи на главния готвач прасенцето да е с коричка, искам го препеченко!

— Веднага — преви се в поклон сервитьорът и изчезна.

След Роман Остапович на масата седнаха и тримата мъже, пристигнали заедно с него в лимузината. Красавецът с тънките мустачки мълча известно време, след това удари енергично с две ръце по масата и възкликна:

— Докога ще продължава това? Нали вече обсъдихме всички въпроси с него!

Присъстващите мълчаха и гледаха тъпо в проблясващия на ръката на боса им претенциозен пръстен с голям аметист. Очевидно разбираха, че въпросът е риторичен и всъщност господарят им не очаква отговор от тях.

— Защо отново виждам по нашите улици чернокожи пласьори? А, кой ще ми отговори?

Красавецът плъзна погледа си като на Юпитер по събралите се. Паузата се проточи. Пръв се реши да прекъсне мълчанието обрасъл с гъста черна четина каяк, с протрити дънки и ярка хавайска риза.

— Прав сте, шефе — каза той със силен кавказки акцент, — негрите направо са се развихрили. И зарибяват руснаците. Скоро няма да можем да се разминем от тях. Трябва да се вземат решителни мерки.

— Топвате им краката в легена с цимент и ги хвърляте в Хъдзън! — отсече брюнетът в бяло.

Другият му събеседник — кльощав дребничък мъж, се плесна по плешивото теме, сякаш трепеше комар.

— През последните две години — изрече той с тон на телевизионен говорител — нивото на река Хъдзън се покачи с половин метър благодарение на нашите легени с цимент, шефе.

— А ти какво предлагаше?

— Струва ми се, че трябва да наблегнем на възпитателната работа сред населението, шефе.

— Ха! — Мъжът в бяло извади от златната си табакера цигара „Житан“ и я запали. — Ако имам още един съветник като теб, Реваз, не ми трябват никакви врагове.

Кльощавият дребен мъж въздъхна и сви рамене.

— Трябва да постъпим като в Саудитска Арабия, разбираш ли? — обади се третият от подчинените — човек с източна физиономия. — Да им отсичаме ръцете. С ръждив ятаган. Или със секира.

Роман Остапович се намръщи:

— Всичко това е прекрасно, Хасан. Само че има два малки проблема. Първо, ние не сме в Саудитска Арабия, а в Америка. Тук да отсичаш ръцете на негрите е все едно да пикаеш върху Кремълската стена в Москва. Тук се отнасят с чернилките като с национална светиня. И при най-малкото нещо всички ще скочат и ще ни обвинят в расизъм. Освен това ние не сме араби, а руснаци.

По този въпрос беше прав. На Брайтън Бийч наричаха руснаци всички емигранти от бившия СССР. С изключение единствено на евреите. Те пак си оставаха евреи, макар страшно да се обиждаха, ако някой им го казваше в очите. Виж, американските евреи се гордееха с произхода си.

— Какъв е предметът на дълбокомислената ви дискусия, господин Буцаев? — разнесе се близо до тях дрезгав старчески глас.

Роман Остапович се извърна и видя, че на съседната маса в ъгъла на залата седи древният като Стария завет Храбинович и яде пушена скумрия с рядка овесена каша.

— Обсъждаме как да очистим от лицето на земята черните отрепки, Соломон Маркович — обясни красавецът.

— Боя се, Роман Остапович, че вашият влак вече е заминал и вие виждате само задните му светлини. А в тази работа трябва да се тича на няколко метра пред локомотива. — Старецът посочи на Буцаев стола до себе си — канеше го на масата си.

Храбинович беше местна забележителност в Брайтън. Познаваше всички и всички го познаваха. Като на това отгоре повечето от онези, които го познаваха, отдавна вече лежаха на дъното на собствения си правоъгълен трап и миришеха земята откъм долната й страна. А Храбинович съдираше от все още живите си клиенти процентите, които му се полагаха. Единствено профаните си задаваха въпроса защо му трябват пари, тъй като ако се съдеше по вида му, той не умееше да ги харчи. В действителност беше точно обратното — той умееше да влага парите и да ги кара да работят за него, а това умение заслужаваше уважение. Ето защо мачото в бяло се отправи към масата на Храбинович, подмамен тъкмо от миризмата на пари.

— Какво имате предвид, Соломон Макарович? — осведоми се той с престорено почитание и седна на крайчеца на стола.

— Всичката дрога, която се продава в нашия район, се доставя от дилър на име Екс Пи. Мъжете, които носят обици на ушите си и забрадки на главите си, обичат странните имена.

Храбинович бодна с вилицата парченце нежна, топяща се в устата пушена скумрия и ловко я метна в беззъбата си уста.

— И какво от това? Зная. Това всички го знаят.

— Чух, че този Екс Пи всяка неделя ходи в протестантската църква, която е до шестнайсето пристанище, и там пее госпъли, само че без музика. Казват, че се наричало рап.

— Не разбирам към какво клоните…

С целия си вид Храбинович демонстрира колко болезнено е засегнат от недосетливостта на Роман Остапович.

— Мога да ви приведа още няколко научни факта в качеството на пример. Факт първи: от кулата на крана в старото пристанище се разкрива прекрасна гледка към шестнайсето пристанище. Старото пристанище не работи. Можете сами да проверите и да се убедите в това. Факт втори: един патрон за пушка излиза много по-евтино, отколкото един пълнител за пистолет. Прочетете каталозите на магазините за оръжие.

— Струва ми се, че ви разбрах, Соломон Макарович, благодаря ви за консултацията — размаха пръст срещу стареца Буцаев. — Вие, както се казва, нямате грешка!

— Ако старият Соломон допускаше грешки, отдавна вече да е построил социализма за другаря Сталин на една отделно взета Колима. Уви, оказа се, че с него имаме различни виждания, затова аз съм тук, а той е… много добре знаете къде е той. Заклевам ви в здравето на бъдещите ви деца: не допускайте неговите грешки. Старият Храбинович няма да кривне от пътя и няма да ви научи на лоши неща, това е проверено от практиката.

— Добре, ще го имам предвид. — Буцаев стана и се накани да се върне при бандата си, но в същия миг върху ръката му легна суха сбръчкана длан.

— От Съветската губерния пристига един боксьор — каза Соломон Макарович с поверителен тон. — Мачът му е след две седмици в Лас Вегас. В отговор на моята любезност не искате ли да направите един залог? И да позволите на стария човек да припечели нещо за своята каша?

— Залог ли? — Буцаев освободи ръката си и я избърса с хартиена салфетка.

Храбинович се направи, че не го забеляза, защото когато ставаше дума за големи пари, личните обиди отиваха на заден план.

— Малък залог — кимна старецът с лукава усмивка.

— И какви са ставките при вас? — попита контето.

— Букмейкърите правят ставки две към три в полза на съветския боксьор. Аз не съм богат човек. Цялото Източно крайбрежие може да го потвърди. Но приемам ставки две към едно.

— Соломон Макарович! Леле-мале! — изсмя се Буцаев. — Май искате да ме преметнете?

— Какво говорите, Роман Осипович! Как бих могъл да се меря с вас? Просто съм сигурен, че съветският боксьор е доста добър, макар и не особено опитен. Две към едно. Какво ще кажете?

Мъжът в бяло се обърна към приятелите си, сякаш търсеше подкрепата им. Но неговите слуги до такава степен се бяха отучили да мислят самостоятелно, че само примигваха. „От тая страна помощ не ми свети“ — осъзна Буцаев.

— Ами ако заложа срещу руснака? — обърна се той отново към стареца.

— Ще получите двойна печалба. За деловия човек думата е по-скъпа от парите.

Той можеше да не се съмнява в това. През годините на своята полулегална дейност Храбинович още не бе измамил никого и винаги честно изплащаше печалбите, дори когато бяха баснословни. А от официалните букмейкърски кантори го отличаваше едно много важно обстоятелство — той приемаше залозите без ограничения или, казано по-просто, без таван.

— Тогава ще заложа срещу руснака — заяви Буцаев.

Храбинович поклати осъдително глава, сякаш искаше да каже: „Ех, тази младеж, винаги бърза нанякъде, без да знае, че прибързаността е точно толкова голям грях, колкото са прелюбодеянието или богохулството.“

— Ох-ох-ох! — занарежда той. — Стъпвате върху блато и то се люлее под краката ви.

Сбръчканото му и необичайно бледо лице беше приветливо, но очите му си оставаха сериозни и проницателни.

— Стъпете по-бързо на твърда почва, Роман Остапович. Или може би вие знаете нещо, което не зная аз?

— Да, Соломон Макарович. Този път зная.

Храбинович се замисли за малко. Буцаев имаше репутацията на твърд и дори жесток делови човек, с когото можеш да си имаш работа, но, разбира се, с уговорки.

— Да разчитам ли на парите? — попита любезно старецът.

— Довечера ще ви ги донеса — увери го другият.

— Смешна сума ли ще бъде?

— Мисля, че ще се развеселите.

Храбинович се хвана за сърцето, сякаш бе получил сърдечен пристъп.

— Май искате да разорите стария човек?

— Не се правете на бедняк. Не бих посъветвал дори Ротшилд да постъпва така.

— Добре. — Усмивката изчезна от лицето на Храбинович. — Ще ви чакам тук от осем до десет без петнайсет. Не ми се сърдете, но в десет часа обикновено лягам да спя.

Буцаев също придоби сериозен вид:

— Ще ви донеса парите точно в девет.

Те си кимнаха и Буцаев се върна при Гога, Реваз и Хасан.

 

 

Роман Остапович седна край масата и грижливо издърпа колосаните си маншети от ръкавите на сакото. Златните копчета с брилянти марка „Шопард“ (същите като иглата на фишуто му) издраскаха полирания плот от байцван дъб.

— Имаме ли под ръка грамотен килър? — обърна се и към тримата.

— А-а-а — оживи се кльощавият дребосък Реваз. — Имаме. Едно бивше ченге от Киев — Задерецки.

Буцаев се наведе към Реваз и му преразказа набързо разговора си с Храбинович.

— Имам подходящо оръжие за тази работа — каза Реваз. — Хем се води на единия от братята Фаринети, който миналата година ни напусна завинаги.

— Прекрасно, когато Задерецки си свърши работата, ще му помогнеш да се изкъпе в Хъдзън.

— Ех, шефе — разстрои се престорено Реваз, — а какво ще правим с нивото на водата?

— Не се тревожи за екологията, ние не сме Грийнпийс — посъветва го Буцаев. — По-добре помисли за себе си.

Сервитьорът донесе голям порцеланов супник с димяща рибена супа. Роман Остапович взе две колосани салфетки с монограм на „Гамбринус“ в ъгъла. Едната пъхна в яката си, а другата разстла върху коленете си.

— Гога — попита той небръснатия кавказец. — Какво знаеш за руския боксьор, който ще се бие в Лас Вегас?

— Почти нищо, само, че ще се бие в Лас Вегас — успя да реагира Гога, който до този момент дори не подозираше за съществуването на претендента за титлата.

— Той трябва да загуби — заяви Буцаев. — Храбинович обеща печалба две към едно.

— Ами ако не иска да загуби? — почеса се по врата Гога.

Буцаев вдигна ръка към устата си, дъхна към аметиста на пръстена си и грижливо го изтри със салфетката.

— Трябва да намерим достойни аргументи. Вдругиден заминаваме за Лас Вегас. Ти — посочи с пръст към Реваз — ще се присъединиш към нас, след като очистиш чернилката. Хем ще си осигурим алиби, а пък за теб и без това никой няма да се сети.

— Въх, ама тъй де. — Хасан с целия си вид подсказа, че сега ще последва изумителна шега. — Ако сетне ченгетата ме попитат къде е бил Реваз, аз пък ще попитам какъв Реваз? А? Сигурно е бил в някой куфар, а пък ние не сме го видели, нали така? — И той пръв се засмя на собствената си шега.

— Много смешно — отбеляза ехидно Реваз. — Ти и без това нищо не забелязваш, когато покрай теб мине някоя бяла жена. Добре, че тук няма магарета, иначе щеше да търчиш подире им из цял Ню Йорк като след блондинка.

Хасан се изчерви. Дишането му се учести, а ноздрите му се разшириха от гняв:

— Виж какво, аз нищо не съм ти казал за магарето, нали?

— Стига дрънканици! — прекъсна го Буцаев. — По-добре помислете чрез кого да докопаме боксьора в Лас Вегас?

— Чрез Едик Маципуло — оживи се Реваз. — Само че той не може да ни каже нищо. Сбил се с някакъв земляк, онзи му строшил челюстта на две места и сега Едик яде с тръбичка и мълчи като бифтек.

— Добре де, нали може да пише? Нали пръстите му са цели? И това е достатъчно. — След като получи положителен отговор, Буцаев вдигна капака на супника, гребна от рибената супа с черпака, избирайки по-едрите парчета риба, и изля златистия бульон в порцелановата чиния. Ароматът на рибената супа предизвика обилно слюнкоотделяне у присъстващите.

— И тъй… — Шефът потри ръце. — Вдругиден заминаваме за Лас Вегас. А тази вече ще направя залога.

Слугите му се сепнаха, защото Буцаев имаше склонност към рисковани операции, които невинаги донасяха очаквания успех. И беше изключително пристрастен към хазарта.

— Голям ли ще бъде? — поинтересува се Реваз, скривайки тревогата си зад привидно равнодушие.

— Няма да е малък — отвърна Буцаев и посегна към чинията със сребърната лъжица.

— Може би не си заслужава риска?

— Това не е риск! — възмути се Роман Остапович. Той разбута с лъжицата златистите капчици мазнина по повърхността на рибената супа, тъй като нямаше търпение час по-скоро да започне да се храни. — Това е бизнес! Храбинович ми обеща двойна печалба. А ние знаем, че Соломон е по-сигурен от всички швейцарски банки, взети заедно. Всичко е много просто — ще накараме боксьора да изгуби, когато трябва, и ще получим от Храбинович честно спечелените си пари. Ако мислиш по друг начин, иди да се потиш в „Макдоналдс“.

— Повдига ми се от „Биг Мак“ — призна си Реваз.

— Тогава яж рибена супа, докато още ти дават.

 

 

Привечер на същия ден точно в девет часа Буцаев донесе в „Гамбринус“ скъпо дипломатическо куфарче. Храбинович седеше на мястото си в ъгъла. Киснеше в чая си обикновени сухари, намачкваше ги с чаената лъжичка върху чинийката, сетне слагаше получената кашичка в устата си. На лицето му бе застинала загадъчна библейска усмивка, ала очите му както винаги бяха сериозни и не пропускаха нито една подробност.

Роман Остапович бе успял да се преоблече. Той отново носеше бял костюм, но вече друг модел и с марка „Сен Лоран“. Вместо лилавото си фишу бе завързал малиново. И бе сменил пръстена с аметиста с друго бижу, върху което имаше едър рубин.

Буцаев остави куфарчето на масата пред стареца, обърна се към него и го отвори. За част от секундата устата на Храбинович потрепна в ъгълчетата.

— Тук имате… — И той написа на салфетката шестцифрено число.

— Соломон Макарович! — доволно се усмихна Буцаев. — Ако всички смятаха като вас, производителите на калкулатори отдавна да са се разорили. С този номер можете да участвате в цирка. Не, вашето място е в книгата на Гинес.

— Роман Остапович! Ами това са пари — прошепна нежно Храбинович. — И аз ги виждам по по-различен начин от сметачната машинка. И по по-различен начин от вас. За мен парите са образ, ако ме разбирате за какво говоря. Всъщност да не изпадаме в сантименталност. Да преминем към деловия разговор.

— Двойна печалба! — напомни му Буцаев.

— Вие ме плашите със собствената ми доброта. — Храбинович поклати глава. — Но… Но думата вече е дадена и няма как да се върне обратно. Печалбата ще е двойна, както се разбрахме.

Буцаев сметна мисията си за изпълнена и побърза да се сбогува, но старата лисица му подвикна:

— Роман Остапович! След като вие знаете нещо, което аз не знам, навярно ще ми кажете в кой рунд ще се предаде боксьорът? — Това си беше живо подхлъзване. Храбинович искаше да се подсигури в случай на възможна загуба, за да успее да си върне поне част от парите. — Бих могъл да ви предложа осем пъти по-голяма печалба.

— Осем пъти по-голяма печалба ли? — подскочи Буцаев, тъй като всичко това му изглеждаше твърде примамливо. Той започна да пресмята наум колко прави това.

Храбинович горестно се усмихна, сякаш искаше да каже: виждате ли какво правите със стария човек, възползвайки се от добротата му.

— Значи, ако при такава комбинация — каза Роман Остапович, проточвайки думите — разделя залога на две: половината срещу руснака, а другата половина за конкретен рунд, то…

— То ще получите два милиона мръсни и омазани хартийки, които няма да бъдат обявени пред Департамента на финансите на САЩ.

— Аха! — Буцаев потри ръце, както муха търка крачетата си. — Милион и шестстотин хиляди долара чиста печалба, нали така?

Целият вид на Храбинович излъчваше одобрение, сякаш искаше да каже: расте добра смяна, расте, идват млади и чевръсти хора с дълги грабливи ръце. Макар да не беше сигурно, че ще доживеят до дълбока старост, защото за тази цел освен ръце трябваше да имат и глава, с каквато въпреки общоприетото мнение не всеки разполагаше.

Хората се деляха на три категории: такива, които имат глави, такива, които си мислеха, че имат, и такива, които нямат глави. Буцаев спадаше към онези… Всъщност времето щеше да покаже към кои… Времето, а не опитът, както твърдеше флагманът на комунистите Маркс, е критерий за истината. Много по-лесно е да получиш парите, отколкото да ги задържиш.

— Знаят как да печелят пари хората! — въздъхна Храбинович с нескрита завист. — Милион и шестстотин хиляди долара за една вечер! Вярно, при всички случаи ще задържа два процента. За посредничеството при сделката, такъв е редът.

— Подписвам се под това — рече Буцаев. — Значи правим така: половината срещу руснака, а половината — за… — Той се замисли, а след това разпери петте си пръста: — За петия рунд!

— Прието, Роман Остапович — съгласи се Храбинович.

Той протегна алчно едната си ръка и придърпа към себе си куфарчето по масата, а с другата бавно затвори капака му. Извърши го с видимо съжаление, тъй като все пак парите не бяха създадени само за да правиш пари с тях. Когато бяха в голямо количество, самият им вид доставяше наслада, която би могла да се сравни с оргазъм. А това беше изключително важно на преклонна възраст, когато жените вече нямаше как да ти доставят предишното удоволствие. Аха, аденома, аденома, каква красива дума! Като женско име, мътните да я вземат. Жалко, че от доларите не можеш да си направиш нова простата. Храбинович изпрати излизащия Буцаев с тъжен поглед.

— Съвсем се е самозабравил този келеш — промърмори си Соломон без капка възмущение. — Вече не може да различи парите от мръсотията, в която ги въргаля. Но какво да се прави, нали в Книгата на Пророка е казано: докато на света има овце, народът трябва да ги стриже нежно и с любов. — Старецът взе от чинийката поредния сухар и го натопи в чая.

Храбинович пиеше чая си без захар.