Александър Белов
Сянката на победата (22)

21.

За щастие най-лошите очаквания на Степанцов не се оправдаха. Момчетата го възприеха като безусловен авторитет. Но той осъзнаваше, че от днес нататък балансира на ръба и че беше достатъчна само една непредпазлива крачка и — край! Авторитетът му щеше да започне да се руши.

Казано по-просто, малките скитници му дадоха доверие на кредит, а всичко, свързано с това дали той щеше да расте, или да се руши, зависеше от него. В деня на откриването той направи опознавателна обиколка. Сетне изнесе дълга лекция за историята на бокса, за великите шампиони и за това колко прекрасен и труден е този вид спорт, който изисква голямо мъжество и пълно самоотдаване. Хлапетата си събуха обувките и насядаха направо на ринга. Скитниците от дома „Нил Сорски“ седяха на первазите на прозорците покрай стената.

Докато Степанцов говореше, никой не отрони нито дума. След като свърши, той попита:

— Има ли въпроси?

И се започна. Степанцов отговаряше в продължение на час и половина и му се стори, че това беше най-трудната пресконференция в живота му. Пред тези хора не можеше да каже нито една невярна дума, защото децата много остро долавяха фалша, макар че самите те нямаха нищо против да се изфукат и да си пофантазират. След като отговори на всички въпроси, Сергей взе химикалка и една дебела тетрадка и записа всички възпитаници. Общият им брой беше трийсет и шест.

— Значи, така! — каза той. — Тихо! — Те моментално замлъкнаха. — Първата тренировка е утре в десет часа сутринта. В дванайсет е втората. Когато лятото свърши и тръгнете на училище, ще започваме по-късно, но сега е добре да тренираме още от сутринта. Разделете се на две групи.

Сергей протегна ръка. Хлапетата послушно се разделиха на две групи и застанаха прави: едните — отдясно на Степанцов, а другите — отляво.

— Вие — посочи към онези, които бяха от дясната му страна — ще дойдете в десет часа. А вие — в дванайсет. Чакам ви утре. Довиждане.

Момченцата започнаха да се разотиват. Сергей стоеше и гледаше как се блъскат на вратата. Първият му рунд завърши успешно. Но какво ли щеше да стане по-нататък?

— Ей, Фьодор — обърна се той към Лукин, когато всички момчета излязоха. — Какво ти стана изведнъж? Как можа да кажеш, че съм богатир на руската земя. А следващия път как ще ме наречеш? Сигурно Иля Муромец?

Фьодор се усмихна лукаво.

— Разбери, Сергей, ти вече не принадлежиш на себе си. За тях си герой, по който ще се равняват. Запомни това и както се казва, на добър час и бог да те пази! — И той го прекръсти.

„Ама, че брадат дявол! — помисли си Степанцов. — Да не е решил да ме провъзгласи за светец?“ Но не изрече нищо на глас. Защото разбираше, че Фьодор е прав. От днес нататък трябваше да се отнася по-строго към себе си.

 

 

На другата сутрин Сергей се събуди в шест часа сутринта и започна да загрява. Защото нямаше да е никакъв треньор, ако изгубеше спортната си форма. Всъщност тежкият физически труд на строежа през изминалия месец в никакъв случай не беше по-малко напрегнат, отколкото обичайните му тренировки.

Първо реши да пробяга пет километра, а след това постепенно да увеличава разстоянието. От прага на дома „Нил Сорски“ започваше тясна асфалтирана пътечка. Тя свършваше до малка горичка, която се синееше в далечината. Той се отправи натам.

Влезе в нужното темпо и спокойно ситнеше, съсредоточен в процесите, които се извършваха в тялото му. Мускулите му постепенно загряваха, ставаха по-еластични и с всяка измината минута жадуваха за все по-голямо натоварване. Но на този етап не увеличаваше темпото. Знаеше, че не бива да бърза. От лявата му страна се издигаха пететажни блокове от силикатни тухли. След блоковете се нижеха двуетажни схлупени бараки, вероятно построени още по времето на Сталин в знак на загриженост за работниците.

Сергей виждаше прашните стъкла, покрити с паяжини от пукнатини, мръсните пердета и повехналите цветя на первазите на прозорците. Личеше, че тук живеят немного състоятелни и немного успели хора. Той сложи качулката на главата си и ускори крачка, тъй като си помисли, че някои от неговите възпитаници може би живеят точно в този квартал.

Неволно сравни видяното с картините от своето детство, което също не беше кой знае колко щастливо и не се характеризираше с изобилие. Оттогава бяха изминали петнайсет години, но почти нищо не се бе променило. Унилата действителност на Централна Русия и периферията й не му даваше мира и не можеше чак толкова лесно да се дистанцира от нея, като просто нахлупеше качулката си на главата. Не, изходът не беше в това да си затваря очите. Изходът беше в работата, в ежедневната работа. Крачка по крачка, тухла по тухла — само така можеше да се изгради едно здание. И той се бе убедил в това от собствен опит.

От дясната му страна имаше коли — стари ръждясали автомобили, произведени в незапомнени времена. Собствениците им не се бяха постарали особено да продължат живота им и техните приятели на четири колела гниеха на паркинга, строени в дълга редица.

С крайчеца на окото си Сергей забеляза сянка, която се мярна зад автомобилите, и се напрегна. Продължи да бяга равномерно и бавно, но едновременно с това внимателно следеше какво става наоколо. Сянката отново се мярна и след това се чу тих неприятен звук — скърцане на метал по стъкло.

Степанцов се изравни с мястото, където видя за пръв път сянката, и изведнъж хукна стремително встрани. Притича между зелен запорожец и тъмносиня волга и рязко се обърна.

Запорожецът нямаше задно стъкло. То се търкаляше на земята, а от отвора на колата стърчаха два крака с износени маратонки.

— Веднага излез оттам! — подвикна тихо Сергей.

Притежателят на износените маратонки разбра, че са го хванали на местопрестъплението, захвърли евтиния радиокасетофон, който небрежният собственик на колата не беше прибрал, и се опита да излезе през предната врата, но тя се оказа затворена. Степанцов стоеше нащрек. Той сграбчи здраво малкия крадец за крака и го измъкна навън.

Злосторникът се оказа едно хилаво хлапе на около десет-единайсет години. То се дърпаше с всички сили, но не издаваше нито звук и непрекъснато се опитваше да ухапе Сергей по ръката. Нещо в лицето или в маниерите на малкото дяволче му се сториха познати.

— Ей! Престани да се дърпаш! Че ще ти… — Хвана момченцето за яката на черното яке, вдигна го над земята и на няколко пъти енергично го разтърси. — И без това няма да се измъкнеш.

Демонстрацията на сила подейства. Момченцето подсмръкна и притихна.

— Какво ще правиш? Ще ме биеш ли? — попита мрачно то, без да вдига глава.

— Не, искам да си поговоря с теб — отвърна Степанцов. — Ще те пусна, ако не хукнеш да бягаш.

Хлапакът вдигна очи към него.

— Няма да избягам — каза.

— Добре тогава. Само че хайде да се махнем оттук. Че току-виж собственикът ни спипал. А това няма да е добре. Но първо ще върнем откраднатото.

Степанцов хвърли през прозореца радиокасетофона на седалката, замъкна малкия крадец на пътеката и там го пусна.

— Кой си ти?

Момчето се изплю през зъби, извади от джоба си цигара и запалка и запуши.

— Аз съм Коза — отвърна то предизвикателно.

— А-а-а, Коза, значи. В такъв случай всичко е ясно.

Степанцов изби с мълниеносно движение цигарата от устата на момченцето.

— Какво ти става? — сепна се то.

— Нищо. Аз ти говоря, а пък ти робуваш на токсикоманията си. Тровиш се, за да приличаш на възрастен глупак. А знаеш ли, че пушенето са го измислили индианците? Понеже не са имали други развлечения в тропическите гори. И между другото, са пушили по друг начин — през носа. Палили са огън от тютюн, слагали са лули в ноздрите си и са вдишвали дима през тях. Искаш ли да опиташ? Ще ти мушнем две цигари в носа, ще ги запалим и ще видим какво ще стане. Може и на теб да ти хареса?

— Я се разкарай! — озъби се хлапакът и започна да търси цигарата си в тревата.

— Недей — предупреди го Степанцов.

Той пръв намери цигарата и я стъпка. Коза… Някъде вече беше чувал този прякор, само че изобщо не можеше да си спомни къде и от кого. Беше се случило нещо, което май не беше много приятно, и това „нещо“ беше пряко свързано с прякора Коза. Сергей свали бавно качулката от главата си и изведнъж видя, че момчето пребледня. Устните му се разтрепериха, а очите му се оцъклиха.

Степанцов долови напрежение в движенията му и инстинктивно разбра, че момчето всеки миг щеше да побегне. Сложи ръка на слабичкото му рамо.

— Защо трепериш?

Дребосъкът не отговаряше.

— Познаваш ли ме? — попита го той, надявайки се, че слухът за новата спортна школа вече се е разнесъл из цял Красносибирск. — Аз съм треньорът.

— Какво си се лепнал за мен? — избухна внезапно момчето. — Твоят фотоапарат не е при мен, не е. Разбра ли? Изгубих го! Изгубих го!

Всичко си дойде на мястото. Сега разбра защо момчето му се стори познато. И прякорът Коза моментално изплува в паметта му заедно с картината от летището и бягащото момче.

— Значи това си бил ти… Всичко е ясно. Къде живееш? Ще те заведа при родителите ти.

Момчето отново започна да се дърпа, но той не го пускаше.

— Искаш ли пак да те разтърся?

— Стига! Да не съм ти боксова круша?

Сергей се засмя. Изведнъж видя картината отстрани: някакъв як чичко с ръст сто и осемдесет сантиметра тресе хилаво момченце.

— А как се казваш? Как е истинското ти име? — попита през смях.

Момченцето оправи якето си, изтупа се и едва тогава отговори:

— Вадим — изрече с много сериозен вид.

— Виж какво, Вадим — клекна до него Сергей и изтупа мръсните му дънки и яке. — Хайде да се разберем веднага. Нямам намерение да се оплаквам от теб. Ще забравим и за фотоапарата. Просто искам да си поговоря с родители ти.

— Просто да си поговориш ли? — В гласа на детето прозвуча недоверие.

— Аз никога не лъжа — увери го Степанцов. — Да не би още да спят? Рано е.

Пред очите му изникна една съвсем обичайна картина: мръсно, разхвърлено жилище, празни бутилки в ъглите, червеното подпухнало лице на бащата, разрошените коси на майката. Вероятно това момченце не беше расло в най-добрите условия и едва ли можеше да бъде обвинено, че рано сутрин разбиваше чужди коли. Така или иначе, средата предопределяше страшно много неща.

— Ъ-ъ — махна с ръка момчето. — Мама скоро трябва да се върне от работа.

— Ами баща ти?

— Аз имам само майка — отвърна Вадим.

Ами да, позната история. Много често мъжът, вместо да стане опора на цялото семейство, се превръщаше в бреме и изчезваше. Сергей погледна спортния си часовник „Касио“, който винаги си слагаше, когато тичаше, за да следи хронометъра му. Беше седем без петнайсет.

— А майка ти нощем ли работи?

— Ами да — отвърна тъжно момчето. — Сега ще закуси, ще се преоблече и пак ще отиде на работа.

— Ясно — кимна Сергей. — Хайде, покажи ми къде живееш.

Мислеше, че Вадим ще го заведе в някоя от близките бараки, но в действителност нещата се оказаха далеч по-лоши. Зад неугледните двуетажни къщурки започваше гъста запусната градина. По клоните на дърветата висяха малки спаружени ябълки. Разкривените стволове на ябълковите дървета бяха разцепени, а тук-там кората им се белеше като обгорена кожа. Земята беше обрасла с бурени, в тях се търкаляха счупени бутилки, опаковки от чипс, хартийки от бонбони и дъвка. Вадим тръгна надясно, заобикаляйки една ниска килната ограда, която беше толкова стара, че Степанцов се боеше да диша дълбоко, за да не я събори.

— Охо! Далече живееш! — каза.

Момченцето свря глава в раменете си и продължи напред. Най-сетне пред тях се показа дървена къщурка. Тя приличаше на декор от филмите за войната — беше направена от почернели изгнили дървета, покривът й беше продънен, а коминът — килнат на една страна… Зад второто стъпало пред пруста зееше огромна дупка.

— Това е — каза Вадим. И се вгледа. В едно от прозорчетата мъждиво светеше лампа. — Мама си е вкъщи. Дошла си е.

Степанцов едва сега се сети, че не е хубаво да ходиш на гости с празни ръце, но вече беше късно да се връща обратно. Последният денонощен магазин, който видя по пътя си, се намираше до дома „Нил Сорски“. Нехранимайкото мина през отворената портичка (когато се вгледа, Сергей видя, че тя не беше отворена, а просто бе подпряна на оградата, тъй като пантите й отдавна бяха изгнили) и махна на Степанцов да го последва. Той го догони и го попита шепнешком:

— Чакай малко! Как се казва майка ти?

— Светлана…

— Аха… А как е бащиното й име?

— Александровна.

— Добре. Разбрах.

Сергей отмести Вадим и тръгна пръв към къщата. Не посмя да се качи на пруста и затова почука на прозореца, който светеше.

— Светлана Александровна!

Видя чисти бродирани пердета. Изненада се, че прозорците са грижливо измити. Изобщо женската работа беше извършена съвестно, старателно и грижливо. Но мъжката работа…

Завеската се отдръпна и на прозореца се показа женско лице. Степанцов застина, тъй като изобщо не очакваше да види нещо такова. По това лице нямаше никакви торбички под очите. И това дори не бяха очи, а очища — толкова огромни, сякаш заемаха почти половината от лицето, и зеленикави като нефрит! А тъмнорусата дебела колкото ръка плитка лежеше върху гърдите й. Жената го гледаше с тревога и изненада.

— Светлана Александровна, мога ли да поговоря с вас?

Той изпита неудобство. Представяше си какво би могла да чувства тази жена. Рано сутринта, в седем часа, при нея идва някакъв непознат мъж с много красноречива външност — късо подстриган, със сплескан нос и насечени от белези вежди. Общо взето, подозрителен субект с бандитски вид.

Ала жената само кимна със сдържано достойнство и направи знак, че веднага ще излезе. След няколко секунди се показа на прага и Степанцов се вкамени. Беше облечена с простичко избеляло от пране сукманче, ушито по модата от шейсетте години, но то подчертаваше толкова добре стройната й приятно закръглена фигура, че чак дъхът му секна. Жената стоеше и мълчеше, хапейки нервно устни. Вадим изрови с върха на маратонката си малка дупка в рохката земя, а сетне въздъхна:

— Добре де, вие тук си поговорете, а пък аз ще се прибера.

Хлапето изтича към вратата. Степанцов забеляза инстинктивното движение на Светлана — веднага, щом момченцето се шмугна през отворената врата, тя застана на прага, прикривайки го, сякаш искаше да защити детето си от някаква опасност, която го застрашаваше.

— Аз… такова… — Думите, които си беше подготвил, бяха забравени. Кой знае защо Сергей се чувстваше глупаво, сякаш го бяха спипали да върши нещо нередно. — Светлана Александровна! — съсредоточи се той. — Аз съм треньор в спортната школа. Всъщност още не съм започнал да работя с децата. Днес ми е първият ден. Аз съм боксьор…

Жената го слушаше мълчаливо.

— Общо взето… — Той се обърка още повече: как можа да изтърси това глупаво „общо взето“? — Вашият син има добри данни. И бих искал да тренира при мен. Мисля, че за него ще е добре…

Той улови разтревожения й поглед и побърза да обясни:

— Не гледайте, че носът ми е счупен и изобщо… Не е задължително това да му се случи. Момчето няма да пострада, обещавам ви. И изобщо мисля, че ще е по-добре да се занимава със спорт, вместо да скита из улиците.

Сергей се притесни като хлапак и дори не можеше да си обясни какво става с него. Не се беше чувствал така дори на ринга. По гърба му се стекоха струйки пот. И кой знае защо му се стори, че от нейния отговор ще зависи целият му по-нататъшен живот.

Светлана отмести от лицето си един немирен кичур коса.

— Добре, защо не? — каза тихо.

Вадим се появи иззад гърба й като малко дяволче.

— Аз нямам екип! — заяви.

— Ще ти намерим екип — отвърна Степанцов, без да сваля очи от Светлана. — Това не е проблем. Имаме добри спонсори. Заводът за алуминий. Всичко ще ти намерим…

Жената кимна.

— Добре — каза още по-тихо и се обърна към вратата. Сякаш искаше да попита: „Това ли е всичко? Има ли нещо друго?“

Степанцов се изпълни с хубаво, топло чувство, което би нарекъл радост.

— Вадим! — повиши глас. — Чакам те в дванайсет часа. Разбра ли?

— Да! — разнесе се от къщата.

Сергей разпери смутено ръце.

— Ами, това е. Извинявайте за безпокойството. Довиждане.

— Довиждане — каза Светлана.

Степанцов тръгна към портичката, усещайки погледа й в гърба си. Изведнъж се спря, свъси се и се обърна.

— Да, между другото… Може ли да кажа нещо на Вадим? На четири очи?

— Разбира се. — Тя се скри в къщата, а на пруста се показа момчето.

— Я ела тук — каза този път строго Степанцов.

Момчето се приближи с нежелание. Сергей протегна ръка.

— Цигарите и запалката. Дай ги.

— Как ли пък не… — подхвана момчето, но той го стисна здраво за лакътя.

— Казах: дай ми цигарите и запалката — рече с такъв тон, че момченцето не се осмели да му противоречи. Стрелна го с изплашен поглед и извади полупразния пакет „Прима“ и евтината пластмасова запалка. — Ако още веднъж те видя да пушиш, ще ядеш бой! В дванайсет часа да си при мен. Това е. До скоро.

Смачка пакета с ръка и си тръгна. Повече не се обърна, но усещаше как зад завеската го следят две големи зелени очи. И го гледат може би със скрита надежда. Как би могъл да ги излъже?

 

 

Настъпи денят, в който беше насрочено общото събрание на работниците от комбината. Последният разговор между Белов и Лайза накара Саша да се развълнува. Струваше му се, че американката, която не беше вникнала в дълбочината на руската реалност, витае някъде из облаците и изобщо не иска да слезе на грешната руска земя. Та затова срещата с неприятната действителност щеше да бъде много болезнена за нея, дори щеше да бъде нещо като падение.

На няколко пъти понечи да й каже това, но младата жена изглеждаше толкова весела и уверена в себе си, че не посмя да го направи и си замълча. В столовата висеше обява, написана върху картон с големи червени букви. Тя гласеше, че на еди-коя си дата в обедната почивка ще се състои общо събрание на работниците, но Белов не разчиташе особено, че поканата ще даде резултат.

„Сигурно на повечето хора изобщо не им пука, за мъжете е по-важно да играят карти — помисли си той. — Представям си колко ще се разстрои Лайза, когато вместо четири хиляди работници види на площада жалка групичка.“

В дванайсет без петнайсет на площада пред административната сграда едновременно, но от различни страни се появиха Витя и Степанцов. Боксьорът беше нервен и бързаше.

— Имам тренировка — обясни той причината за вълнението си. — Оставих Фьодор с момчетата и сега се притеснявам.

— А защо се притесняваш? — не разбра Белов.

— А-а-а — махна с ръка той. — Не зная. Притеснявам се и толкова. За тези два дни се превърнах в същинска квачка. Тревожа се за всяко дете.

— Това е добре — каза Лайза, която дойде при тях. — В теб се пробужда чувството за отговорност.

Тя изглеждаше прекрасно. Беше с леки небесносини панталони, с ослепително бяло копринено поло, а на врата си носеше ярък шал, който моментално приковаваше погледа. Белов си помисли, че щеше да е по-добре, ако си беше облякла шинел и ботуши, защото така изглеждаше страшно различна от тукашните хора.

— Никога не съм предполагал, че може да ми се случи такова нещо — каза смутено Сергей. — А пък сега изведнъж… някак необяснимо.

— Струва ми се, че ти е време да помислиш за семейство — сложи му на бърза ръка диагнозата Лайза.

Мъжете се спогледаха. Белов погледна въпросително Лайза.

— Ами да — усмихна се обезоръжаващо тя. — Отговорността прави мъжа по-силен. Това важи и за боксьорите, и за директорите на комбинати за алуминий.

— Сега ще имаме прекрасна възможност да се убедим дали това е така — отбеляза малко ехидно Саша. — Готова ли си да чуеш какво мислят руските мъже по женския въпрос?

В отговор Лайза само се усмихна. На площада постепенно започнаха да се събират хора. Първо — на малки групички, но след това, когато работниците от топлинните цехове приключиха с обяда си, се изсипа такава голяма тълпа хора, че Белов не можа да се сдържи и извика:

— Я виж ти? Уредбите работят ли? — попита той Витя.

— Че къде ще идат, шефе! — отвърна той, но видя пълния с укор поглед на Белов и доложи както се полага: — Работят, Александър Николаевич. Можем да започваме.

— Е, тогава да започваме. Бог да ни пази!

Белов, Лайза, Степанцов и членовете на профсъюзния комитет се качиха на балкона, който опасваше целия втори етаж на административната сграда на завода. Белов поздрави всички събрали се и им благодари. След това обобщи накратко резултатите от работата, която бяха извършили напоследък. Спомена и за спортната школа. Повика Сергей и му връчи микрофона.

През цялото време, докато държа кратката си реч, Степанцов имаше чувството, че гледа в очите хората, от които в крайна сметка зависеше съдбата на спортната школа „Гладиаторъ“ и на целия комбинат. Помоли ги да подкрепят Белов в усилията му да организира живота в града по нов начин. Каза, че не всички богати олигарси непрекъснато и само смучат кръвта на народа и че талантливите предприемачи също са достояние на Русия като големите спортисти, учени и пълководци. Изрече всичко това искрено и работниците го усетиха. А най-важното бе, че имаше физиономия на човек, който така и не се е научил да лъже.

Когато Сергей свърши, половината площад се взриви от викове и аплодисменти. Белов си помисли, че доскоро тези хора сигурно със злоба бяха шушукали, че по този начин ръководството пере откраднатите от народа пари. Но сега всички разбираха, че Белов действа в името на техните интереси. Хората се бяха уморили постоянно да бъдат лъгани. Искаше им се да повярват в нещо добро. А той не ги лъжеше. Сергей вдигна ръце за поздрав към всички и също започна да ръкопляска, адресирайки аплодисментите си към насъбралите се. Когато ръкоплясканията стихнаха, Белов отново застана пред микрофона.

— А сега пред вас ще говори Елизавета Донахю. Навремето тя оказа голяма помощ на комбината и сега иска да направи ново предложение, от което, надявам се, всички ние ще имаме полза.

Лайза се изпъчи. Направи крачка напред, усмихна се очарователно и махна с ръка на всички.

— Добър ден! — каза. — Благодаря ви за доверието. За това, че се съгласихте да ме изслушате. Много ми е приятно да бъда сред вас, в компанията на силни мъже, до които всяка жена би се чувствала защитена.

Белов не вярваше на ушите си. Първо Сергей демонстрира талант на оратор, а сега го правеше и Лайза! Наистина ли това беше част от задължителните добродетели на една лейди от Манхатън? Хората на площада бяха притихнали и слушаха внимателно. Не се чуваха никакво хихикане и неодобрителни реплики.

— Вие сте направили страшно много неща — продължи тя. — Вие ден след ден изграждате живота си сами. Изграждате новия си живот. И го правите прекрасно. Достойно. Красиво. По мъжки! — Тя разтресе свитите си юмруци. — За пръв път дойдох в Красносибирск преди две години и половина и трябва да отбележа, че през този кратък период страшно много неща са се променили. Мрачните лица по улиците са станали по-малко, а усмивките — повече. Мъжете посещават спортни зали, басейни и се грижат за здравето си. Това е чудесно! Нима е възможно да не обичаш един стегнат и строен мъж с вид на спортист? Разбира се, че ще го обичаш. Повярвайте ми, казвам ви го като жена.

В отговор се разнесоха тихи възгласи на одобрение. Белов забеляза нещо странно — не усещаше неприязнено отношение към Лайза. Хората я слушаха внимателно и дори с интерес.

— Скъпи мои мъже! — разпалваше се тя буквално с всяка измината минута. — Вие сте млади, силни и красиви. Нима не искате до вас да има такива жени? Не се съмнявам, че искате. А какво е необходимо за тази цел? Какво е нужно на нас, жените? Не чак толкова много — вашата любов и грижа. Искам…

Белов се взираше в четирите хиляди работници и виждаше как хората кимат в знак на съгласие с думите на Лайза. Тя говореше много убедително. Приятният тембър на гласа й и правилно подбраната й интонация ги омагьосваха. Дори му се струваше, че ако в този момент тя заяви, че две по две прави пет, всички щяха да й повярват.

Лайза умело прокара тезата си за необходимостта да бъде създаден център за прекарване на свободното време. От думите й излизаше, че за целта ще са нужни съвсем малко средства, но за сметка на това ползата ще е голяма.

Яките мъже в брезентови комбинезони се разшумяха.

— Разбира се! Да го направим, какво има да му мислим?

— Трябва да има клуб! И без това човек няма къде да отиде!

— Да! Ще направим и новогодишен бал, също като в „Карнавална нощ“!

На Белов му се стори, че не чува добре. Не му се вярваше, че работниците се съгласиха с такава лекота да олекотят заводската хазна. Дори нещо повече — идеята им хареса!

— И да ви кажа под секрет — погледна лукаво Лайза към Саша. — Искам да ви съобщя още нещо. В момента ръководството на завода разработва програма за жилищно подпомагане на младите семейства. И защо не? Имаме прекрасна детска градина, но според мен дечицата в нея са малко. Да не би да сте забравили какво трябва да се прави, за да има повече деца?

Грубата шега, която беше на границата на приличието, прозвуча тъкмо на място. И се превърна в онази убедителна точка, която трябваше да сложи край на речта й. Тя започна да ръкопляска, а работниците я последваха.

— Ти си полудяла — прошепна й Белов, навеждайки се към нея. — Каква програма за подпомагане на младите семейства?

— Как така „каква“? Всяко семейство със собствено жилище! — отвърна му по същия начин Лайза, почти без да помръдва устни.

— Няма да издържим! — заяви той.

— Ще издържим и още как! — възрази му тя. — Конюнктурата на пазара за цветни метали е благоприятна, а пък аз ще ти подскажа няколко нестандартни хода, за да спечелиш повече пари… Всичко ще е наред.

— Ох, Лайза! Ако знаех… — поклати глава Белов.

Работниците започнаха да се разотиват по цеховете. След пет минути площадът опустя. Степанцов се сбогува на бърза ръка и хукна, прескачайки по две стъпала наведнъж. Белов хвана Лайза под ръка и я заведе в кабинета си.

— Е? И как успя да го направиш? — попита той, веднага след като затвори вратата.

— Нали ти казах, че подценяваш жените — усмихна се Лайза.

— Е, теб е трудно да те подцени човек.

— Нямам предвид себе си.

— А кого?

— Жените изобщо. Нали работниците имат жени. С какво мислиш, че се занимавах цял месец?

— Нямам представа — отвърна честно Белов.

— Убеждавах жените да обяснят на мъжете си за какво става дума. Между другото, имай предвид тази възможност. Действа безотказно.

— Хитро! — възхити се той.

— Просто! — каза Лайза. — Това е природен закон. Жената винаги ще тръгне след мъжа. В случай, че той върви в посоката, в която тя иска.

Белов нямаше какво да отговори. Гледаше щастливата и разпалена от успеха си Лайза и се усмихваше. Напоследък все по-често и по-често си мислеше, че двамата са прекрасна двойка и че във всяко отношение много си подхождат. И че заедно могат да постигнат много повече неща, отколкото, ако са сами.

 

 

Степанцов не преставаше да се изненадва от самия себе си. Съвсем доскоро му се струваше, че мъжът на неговата възраст е оформен окончателно като личност, че мирогледът и пристрастията му са ясно определени и че няма никакъв смисъл да се променя.

Ала онова, което се случваше със Сергей, беше изненада най-вече за самия него. Отговорността му за неговите възпитаници не се превърна в тежко бреме и дори напротив — превърна се в нов стимул. Изведнъж почувства, че може да направи нещо за тези ощетени от съдбата момченца. Естествено, дори не се и надяваше, че може да замени бащата на някое от тях, защото беше смешно и глупаво да разчита на такова нещо, но поне можеше да стане достоен за званието учител. И Степанцов се стараеше с всички сили. Забеляза, че започна да се отнася към себе си още по-строго и по-взискателно. Странно, но това дори му харесваше.

Скоро направи още едно откритие. Преди смяташе, че не се страхува от нищо. Оказа се, че това не е така. Страхуваше се и още как. Но не се страхуваше за себе си, а за момчетата. Боеше се, че ще пропусне момента и че няма да може да им обясни навреме къде минава границата между озлоблението и спортната злоба, без която беше невъзможно да се боксираш. Следващото ново за него нещо стана болката. Самият той отдавна бе свикнал да я понася и понякога дори не я забелязваше. И това беше естествено за един боец. Да забравиш за болката означаваше да прекрачиш в ново измерение, да разтвориш хоризонтите си.

Сега той беше не само състезател, но и треньор. И се случи нещо много странно! Всеки удар, всяко точно попадение се отзоваваше в сърцето му. Кой знае защо това се отнасяше с пълна сила за ударите, които Вадим — бившият хулиган с прякора Коза, допускаше да му нанесат. Сергей го открояваше сред всички останали, но полагаше огромни усилия, за да не показва това, вероятно защото самият той много добре разбираше причините за своето предпочитание.

Вече изтичаше първата седмица от заниманията. Степанцов провеждаше тренировките всеки ден, без да се бои, че претоварва момчетата. Прочете доста педагогическа литература, проучи възможностите на детския организъм с неговата способност бързо да се възстановява и с неизчерпаемата му неизразходвана енергия, която без тренировките щеше да намери друга, далеч по-нежелателна реализация. Промяната на дейността му позволи да погледне по друг начин на неотдавнашните събития от собствения му живот, които вече му изглеждаха толкова далечни…