Александър Белов
Сянката на победата (37)

36.

Въпреки че успя да поспи само два часа и половина, Белов се чувстваше бодър и изпълнен със сили. Той внимателно отметна леката атлазена завивка и стана от леглото. Лайза промърмори нещо насън и се обърна на другата страна. Саша я целуна лекичко по челото и я зави.

— Спи, любов моя — прошепна и отиде в банята.

Лайза можеше да спи, но той трябваше да присъства на сутрешното теглене на Степанцов и на последната пресконференция преди мача.

Взе си душ, избръсна се, обу летни дънки, облече бяла риза и си сложи мокасини на бос крак. Излезе в коридора и почука на съседната стая. Сергей вече беше буден, за което се бе погрижил доктор Уотсън. Докторът вече беше облечен и седеше на леглото. Бузите му бяха хлътнали, а под очите му като нарисувани се тъмнееха кръгове от недоспиване, от безбройните кафета и от цигарите. И все пак той страшно се тревожеше за своя питомец. Белов го потупа по рамото и развеселено го попита:

— Здрасти, Уотсън! Министерството на здравеопазването иска да знае имате ли хрипове в белите дробове? Хъркат ли още или вече им видяхте сметката?

Лекарят погледна към вратата на спалнята, където Степанцов се обличаше, подготвяйки се да излезе, и отвърна шепнешком:

— Страх ме е, Саша…

— Не се страхувай, докторе! Нашата борба е справедлива — каза той и го потупа по голото теме. — Кураж! Днес задължително трябва да имаме кураж! Ще направим янките на парчета!

Белов разбираше защо Уотсън не е на себе си. Все пак днес щеше да се изяви в необичайното за него амплоа на спортен лекар. Но Саша беше убеден, че бойният дух в никакъв случай не е по-маловажен от професионализма, макар че Уотсън беше лекар по рождение. Увереността на Белов беше толкова заразителна, че приятелят му се ободри. Саша го хвана за раменете и го заведе до вратата.

— Слез долу, вземи едно такси и върви в „Медисън Скуеър Гардън“. Ние със Сергей ще дойдем със стингрея. Хайде! — И без да изчака възраженията му, избута лекичко Уотсън в коридора.

В това време Сергей излезе от спалнята, стиснал в ръцете си две ризи. Той ги допираше до тялото си и въртеше глава; очевидно се колебаеше коя от тях да облече.

— Остави ги! — каза му Белов. — Я ми покажи какво стана!

Заведе Степанцов до прозореца и започна да разглежда лявото му рамо. Върху издатината на трапецовидния му мускул се мъдреше прясната татуировка, направена в Москва — глава на озъбена мечка.

— Прекрасно! — констатира Белов. — А белезите?

Четири паралелни розовобелезникави линии преминаваха по диагонал от рамото към корема му.

— Красавец! — каза Саша. — Облечи си тениска и анцуг. А най-важното е да вземеш това. — Извади от джоба си огърлицата от мечите нокти, която Аким им направи. — Нали искат руска мечка? Тогава нека я получат!

Доброто му настроение се предаде и на боксьора. Сергей бързо навлече бяла тениска и долнището на анцуга си и си наметна якето. Двамата слязоха на подземния етаж и се качиха в спортната кола.

— Моят стар познат! — каза Степанцов и погали нежно таблото на стингрея.

— Тръгваме! — отвърна Белов и завъртя ключа на стартера.

Мощният двигател изрева, а колата се разтресе. Саша натисна газта, стингреят изсвистя с гумите си и се понесе напред.

 

 

Буцаев обикаляше из кабинета си и не можеше да си намери място. Нима наистина този Белов бе усетил нещо в последния момент? Защо още не се обаждаше? Роман Остапович тъкмо се накани сам да набере номера му, когато изведнъж чу изненадания глас на Гога:

— Шефе! Виж, той е там!

— Къде там? — обърна се веднага той.

Излегнат на въртящия се стол, Гога седеше и дъвчеше двоен чийзбургер, отпивайки горещо кафе от една пластмасова чаша.

— На телевизора! — обясни Гога и посочи с пръст към екрана.

Спортният канал предаваше пресконференцията преди мача. На екрана край една маса стояха Белов и боксьорът. И двамата носеха някакви странни огърлици, а освен това Степанцов показваше красива татуировка на рамото си…

 

 

Сутрешното претегляне показа, че теглото и на двамата боксьори — и на Степанцов, и на Пейтън, е на границата на установените за полутежка категория норми. Последвалият медицински преглед потвърди, че и двамата нямат заболявания, които биха могли да им попречат да вземат участие в двубоя. А след това дойде ред на журналистите. Те задаваха едни и същи въпроси с надеждата да провокират скандал. В бокса често се случваше така. Понякога боксьорите се нахъсваха, изнервяха се взаимно и започваха да се бият още по време на пресконференцията преди мача.

Но Пейтън отдавна вече беше носител на шампионската титла. Той беше свикнал с най-различните нападки и провокации, затова се държеше изключително сдържано и коректно. Само веднъж каза, че се намира в блестяща форма и че има очевидно преимущество, тъй като разполага с огромен опит, който задължително ще приложи.

Когато зададоха същия въпрос на Сергей, той отговори:

— Ще победи по-силният.

— Убеден ли сте, че по-силният ще се окажете вие! — попита журналистът.

Руснакът се усмихна и каза:

— Почакайте до довечера. Тогава ще видим.

Следващият въпрос беше адресиран към Белов:

— Какви са тези странни огърлици, които носите?

Саша се засмя:

— Това е сувенир. Резултат от срещата ни с една мечка в сибирската тайга. Тя ни подари за спомен ноктите си.

— Мислите ли, че това ще увеличи шансовете на Степанцов за победа?

— Хайде да не пришпорваме събитията — повтори Белов думите на Сергей. — Нека двубоят да покаже каквото трябва. Ние никога не говорим напразно.

След това двамата боксьори отговориха на няколко незначителни въпроса, стиснаха си ръцете, станаха и си тръгнаха. Пресконференцията свърши.

 

 

След минута мобилният телефон на Буцаев иззвъня. Той натисна бутона и чу познатия омразен глас:

— Роман Остапович ли е? Аз съм Белов. Роман Остапович, искам да докарате лимузината пред „Медисън Скуеър Гардън“. Ще се качим в нея след мача.

— А защо не преди това? — попита Буцаев.

— Не. Няма нужда от излишна помпозност. Но след мача вече ще може. Мисля, че това ще бъде много подходящо.

— Добре, както кажете — съгласи се Буцаев.

— Да, и още нещо — каза Белов, сякаш се сети за нещо. — Няма да имам нужда от вашия шофьор. Аз си имам свой.

— Александър Николаевич! — възкликна Буцаев, имитирайки умело оскърбление. — Наистина ли ми нямате доверие?

— Разбира се, че ви нямам доверие — отвърна Белов.

— Много жалко — каза Буцаев. — Всъщност вината за това е моя. Ще се постарая да я изкупя.

— До скоро.

— Всичко хубаво. — Буцаев прекъсна връзката, погледна Гога, Хасан и Реваз, а сетне премести очи към лимузината, която стоеше зад стъклената преграда, разделяща офиса от гаража.

Без дори да подозира, Белов реши въпроса, който измъчваше Буцаев — какво да прави с шофьора. Той се канеше да изпрати Реваз, който да закара лимузината, след това да се престори на болен и така да принуди Саша сам да седне зад волана. А сега…

— Радвайте се, дръвници! — каза той на чираците си. — Сега поне на никого от вас няма да му се наложи да седи зад волана, когато този ковчег на колела хвръкне във въздуха.

 

 

„Медисън Скуеър Гардън“ — Меката на световния професионален бокс, сияеше от безброй разноцветни светлини. Сякаш за да осигурят светлината за цялото това великолепие, работеха няколко атомни електроцентрали. Огромната зала бе побрала петдесет хиляди зрители, които искаха да се полюбуват на истинското мъжко забавление. Червеният квадрат на ринга беше готов да посрещне боксьорите и да попие честната им пот, а ако се наложеше, и кръвта им.

В осем и половина — половин час преди мача, към сградата се приближиха две еднакви като еднояйчни близнаци черни лимузини. В едната седяха Буцаев, Хасан и Гога. Зад волана на другата беше Реваз. Колите намалиха плавно скоростта и спряха на площадката за паркиране пред вратите. Буцаев слезе важно от колата и видя Белов, който вече го очакваше.

— Ето ви колата, Александър Николаевич! — каза той.

— А ето и моят шофьор. — Белов посочи як мъж със студени сиви очи. — Запознайте се, това е Дмитрий Шмит. А това е — обърна се той към приятеля си — мистър Буцаев.

— Няма проблеми, имам ви пълно доверие. — В знак, че е обзет от миролюбиви намерения, Буцаев вдигна ръце нагоре и показа разтворените си длани. — Реваз, дай ключовете!

Кльощавият плешив дребосък връчи ключовете от лимузината на Шмит.

— От сърце ви желая победа! — каза Буцаев и подаде ръка на Белов.

Саша се направи, че не забеляза жеста му. Извърна се и погледна някъде в далечината.

— Победа… — изрече замечтано. След това погледът му отново се втвърди, той погледна Буцаев право в очите и повтори думите, които Степанцов каза на сутрешната пресконференция: — Ще победи по-силният.

Обърна се и тръгна бързо към входа. Буцаев не успя да му отговори.