Александър Белов
Сянката на победата (1)

Пролог

Белов задряма. Стори му се, че е стиснал клепачи само за секунда, а когато отвори очи, видя пред себе си тъмния силует на Фил, зад който сякаш се разливаше светлина от примигващ светлосин прожектор или от искри на електрожен.

— Здрасти, Саша — поздрави Фил. — Пак ли не те свърта на едно място?

Белов напрегнато се вгледа и забеляза, че приятелят му носи непромокаем камуфлажен костюм и гумени ботуши. И се усмихваше. На Белов му прилоша, защото, както често става насън, осъзнаваше, че Фил знае всичко за него. Дори не се нуждаеше от отговора на Саша, тъй като покойният му приятел знаеше всички отговори.

— Много добре знаеш, че трябва да му помогна — изрече.

Фил се наведе и вдигна нещо. Беше ловджийска пушка. Подкани Белов да се приближи към него, обърна се и тръгна напред. Но щом направиха две крачки, всичко наоколо се промени. Светлината престана да премигва и почти угасна, пътят се превърна в тясна, лъкатушеща пътечка, а от всички страни над тях надвиснаха гъстите клони на елеи. Те сякаш непрекъснато се опитваха да шибнат Саша през лицето и той едва успяваше да се предпази. Въздухът се сгъсти като вода и за да догони приятеля си, се наложи да гребе с ръце, напрягайки всичките си сили, и да си помага с колене.

— Фил! — подвикна, но той не му отговори и продължи напред. — Фил, почакай, не мога да те настигна! — извика отчаяно Саша и ускори крачка.

Внезапно клоните се отдръпнаха и се разкри малка горска полянка. Там цареше полумрак, а сребристосинкавата светлина едва се прокрадваше през короните на високите дървета. Белов използва момента и хукна напред, за да догони приятеля си. По средата на поляната видя обелиск с големината на човешки ръст, който излъчваше слабо сияние. Изсечените върху камъка символи пиктограми му се сториха смътно познати.

„Друиди! — мина му кой знае защо през ума. — Ама че глупост! Откъде ще се вземат тук?“

Направи крачка вдясно, за да огледа по-добре надписите, но в този момент Фил рязко се обърна и Белов се ужаси. Вече не беше Фил, а огромна мечка, изправена на задните си лапи. Имаше чудовищни черни нокти, които блестяха, сякаш бяха издялани от абаносово дърво. Белите й остри зъби хвърляха влажни отблясъци, а от отворената й паст се стичаше слюнка. Но Саша се втрещи най-много от езика й — беше ален, сякаш обагрен с кръв.

Белов отстъпи назад. Не носеше оръжие. А нямаше смисъл да бяга от мечката. Дори не си струваше да се опитва. Бавно, крачка по крачка, започна да отстъпва назад, но внезапно закачи с петата си дебел корен, който стърчеше от земята. Залитна и едва не падна. Целият изтръпна. Достатъчно беше само да се озове по гръб — хищникът щеше да разпори корема му с един удар на лапата си с оголените остри нокти.

„Не! По-добре да умра прав!“ — отсече Белов.

Разкрачи широко крака, стегна се и се подготви като борец по сумо да посрещне и да отблъсне звяра с две ръце. Мечката се приближаваше все повече и повече. Саша вече долавяше зловонния й дъх, но не помръдваше от мястото си и гледаше животното право в малките червени очи, проблясващи като въгленчета. Мечката замахна с късата си мощна лапа, но веднага щом докосна Белов с ноктите си, започна да се разпада от косматата си глава надолу, сякаш беше от пясък. След миг изчезна, изпари се, без да остане и помен от нея.

Саша въздъхна с облекчение. Ръцете и краката му трепереха, сърцето му биеше бясно. В този момент проумя значението на камъка на поляната, почувства как в него се разлива странна топлина и тръгна към обелиска. Сега вече виждаше ясно изсечената върху него плетеница. Протегна ръка към камъка, а сиянието, което той излъчваше, потрепна примамливо. Камъкът сякаш го подтикваше и го подканяше: „Хайде, направи го!“

В този миг Фил — можеше да се закълне, че е той, защото не би могъл да сбърка гласа му с ничий друг — рече:

— Който владее себе си, има власт и над бъдещето.

Белов не осъзна веднага смисъла на тази фраза. Все още се стремеше да стигне до камъка, когато внезапно се разнесе силно бучене, от което ушите му заглъхнаха, всичко затрепери и се размаза… А Саша се събуди с натрапчивото предчувствие, че сънят му не е случаен.