Александър Белов
Сянката на победата (38)

37.

Огромната зала беше залята от ослепително ярка светлина. Публиката скучаеше в очакване на зрелището. От време на време редиците започваха да шумят, разнасяха се ръкопляскания, свиркания и викове. Белов провеждаше последния инструктаж в съблекалнята. Той вече се бе преоблякъл и сега носеше обикновени спортни панталони и бяла тениска.

— Прави нещата така както сме ги замислили и всичко ще бъде наред — повтаряше той на боксьора, оправяйки червения му копринен халат с бял надпис „Russia“. — Стигни докрай. Не се бой от нищо. Бий се! Ние ще победим!

Степанцов кимаше разсеяно и личеше, че не чува дори и половината от думите му. Уотсън ровеше в куфарчето и разместваше припряно флакончетата с колодий и вазелин, като старателно се опитваше да прикрие вълнението си. Белов извади от чантата си бялата кърпа на секунданта. И видя как Степанцов се напрегна — погледът му стана чужд и враждебен, сякаш очакваше нещо лошо.

Саша повъртя в ръцете си бялото парче плат.

— Ето какво мисля аз — каза бавно. — Няма да имаме нужда от бяло знаме!

Степанцов мълчеше наежен. Белов смачка решително кърпата и я захвърли в ъгъла. И извади от чантата си една стара кърпа с олимпийското мече на нея. На места рисунката беше изтрита, а самият плат беше изтънял, но излъчваше някаква топлина.

— Струва ми се, че това е по-подходящо. Имаш ли нещо против?

— Точно това ми трябва. Когато бях на четири годинки, имах същата кърпа.

— Прекрасно! — Белов удари Сергей по ръкавиците. — Не обичам гръмките фрази, но не забравяй: зад теб са Светлана, Фьодор, Уотсън, аз и цяла Русия. Русия сме всички ние заедно с теб. Бъди силен!

Степанцов кимна, поскача на място и нанесе няколко съкрушителни удара на невидимия си враг. Водещият изведе боксьорите на ринга. Белов потупа Сергей по рамото.

— Време е! Да вървим и да победим!

Степанцов моментално се промени. Вече беше напълно превключил и не реагираше на никакви външни дразнители. В главата му имаше само една мисъл — за предстоящия двубой. Белов се обърна с гръб към него, а Сергей сложи ръце на раменете му. Зад боксьора застана Уотсън с куфарчето в ръка. За секунда те замряха на място, а след това сякаш се подчиниха на някаква неизречена команда и тръгнаха към ринга. До началото на мача оставаха няколко минути.

Двете разкошни черни лимузини стояха една до друга. Шмит обикаляше колата и престорено се възхищаваше. Цъкаше с език и клатеше глава, повтаряйки едно и също:

— Бива си я! Бива си я!

Тези думи бяха предназначени за Реваз. Дребосъкът пушеше нервно, облегнат на кадилака.

— Значи е бронирана, така ли? — Шмит почука по капака.

— Защитата е А-клас — отвърна Реваз, изпускайки дима. — Издържа на откос от автомат „Калашников“ и на взрив на противотанкова граната.

— Ама навсякъде ли е бронирана? — не преставаше Дмитрий и дори надникна под колата.

Всъщност той отдавна вече беше разбрал какво представляваше този черен кадилак, но си търсеше благовиден предлог, за да го огледа. На бившия опитен боец от войските със специално предназначение му беше достатъчен и един поглед, за да се убеди, че поне външно с колата всичко е наред.

— Отдолу има бронирана плоча с дебелина сантиметър и половина — каза Реваз. — Тя може да издържи на взрив от два килограма тротил.

Чиракът на Буцаев също разбираше от какво се интересува Шмит, но се правеше, че не се досеща за нищо. И те си говореха така, без да полагат кой знае какви старания да се излъжат взаимно.

— Виж ти! — възкликна Дмитрий. — Същински танк!

— Двигателят има сигурна защита — потвърди Реваз. — Колелата са със специални подложки. Дори ако всички гуми са пукнати, автомобилът пак може да поддържа скорост до сто и петдесет километра в час.

— Страхотна техника! — изумяваше се престорено Шмит. — Ще вляза да видя какво има вътре.

Седна зад волана и физиономията му моментално се смени — от престорено глуповата стана сериозна и напрегната.

— Пълен шах — промърмори замислено, тъй като знаеше, че никой не го вижда през затъмнените стъкла. — Но защо имам чувството, че с тази кола нещо не е наред?

Свали преградата и се премести на задната седалка. Не, като че ли всичко си беше наред. И все пак интуицията, която никога не го подвеждаше, му говореше точно обратното.

Върна се на шофьорската седалка, излезе навън и се отправи към другата лимузина. Реваз, който вече бе успял да се настани зад волана, свали стъклото и любезно се усмихна.

— Там, на централното табло — каза Шмит, — има някакъв екран. Не мога да разбера за какво служи.

Реваз се почеса по тила.

— Това е… система за спътникова навигация. Едва ли ще имате нужда от нея…

— Не, но я ми покажи за всеки случай как работи — настоя Шмит.

Дребосъкът въздъхна раздразнено, но се съгласи. Качи се в лимузината на Буцаев и активира екрана на бордния компютър.

— Виж…

Шмит слушаше и непрекъснато кимаше. В същото време успя внимателно да огледа купето на другия кадилак. От наблюдателния му поглед не убягна нито една подробност и след като свърши с огледа, стигна до неочакван извод.

— А на какво мирише? — прекъсна той Реваз.

— На лавандула. Шефът обича да му мирише на лавандула. — Дребосъкът показа кристално флаконче, пълно с гъста бледозеленикава течност.

— Ясно. Значи, казваш да натисна това копче? Добре, разбрах. А мога ли да хвана с него излъчването на мача?

— Разбира се. Просто трябва да влезеш в менюто… — Реваз му показа какво и как трябва да се направи. — Намери спортния канал и ето… Готово.

На монитора с течни кристали в лимузината на Буцаев се появи ясно изображение: реферът беше повикал боксьорите в средата на ринга и им даваше последни указания.

— О! Страхотно! Ще вляза в колата, не искам да пропускам това представление!

Шмит се върна при лимузината, която бе предназначена за Белов, и седна зад волана. Веднага след като затвори масивната врата, която изолираше всички звуци, извади мобилния си телефон и набра нужния номер.

— Витя! Имам нужда от помощта ти! Слушай и запомняй…

Каза бързо на Злобин какво трябва да направи. След това се облегна на седалката и зачака. В момента от съгласуваността на техните действия зависеха страшно много неща.

В това време на екрана на закрепения за таблото на кадилака монитор боксьорите Степанцов и Пейтън се събраха в средата на ринга, за да разберат кой от двамата е по-достоен за званието световен шампион.