Александър Белов
Сянката на победата (19)

18.

Белов и Лайза напуснаха Лас Вегас. Докато пътуваха към Ню Йорк, той й каза:

— Ще дойдеш с мен! Не мога да те оставя в Америка. Непрекъснато ще се притеснявам за теб.

Тя не започна да спори с него, но се поинтересува какво ще прави в Красносибирск.

— За всички ни има работа, най-важното е да не се предаваме — пошегува се той и погледна към Степанцов. — За да станеш, първо трябва да паднеш, нали така, Серьога?

Сергей беше потиснат. Той седеше до илюминатора и наблюдаваше пяната от плътни облаци под тях.

— Чуваш ли какво ти говоря? — побутна го с лакът Белов.

Боксьорът се усмихна кисело, без да откъсва поглед от илюминатора:

— Ти не разбираш, Саша. Това е пълен провал, край на кариерата ми. Можеш да ми сложиш кръст. А знаеш ли кое е най-обидното? — обърна се той към него. — Че не мога да правя нищо друго. Мога само да се боксирам! Разбираш ли? От осемгодишен само тренирам, тренирам и тренирам. Тичане, скачане, спаринг. И за какво ми е всичко това сега? Кой има нужда от това? Госпожице! — вдигна ръка той, за да повика стюардесата. — Двойно уиски без лед и сода!

Белов и Лайза се спогледаха.

— Саша, той може би не трябва… — подхвана младата жена, но Белов хвана ръката й.

— Не, трябва — рече тихо Саша. — Нека, днес може…

Степанцов се наливаше с алкохол. Непрекъснато викаше стюардесата и миловидното момиче започна да поглежда притеснено към странния пасажер, който изпи сам най-малко един литър „Джони Уокър“. Когато стюардесата се приближи за пореден път, на лицето й беше изписано съмнение дали трябва да донесе следващата порция.

— Той е руснак — каза й тихичко Лайза.

Стюардесата се усмихна с разбиране. Вече всичко й беше ясно. Тя беше чувала доста неща за руснаците и най-вече, че тези хора не знаеха какво е средно положение. Те искаха или всичко, или нищо. Момичето донесе цяла бутилка уиски и я сложи върху отворената масичка пред Лайза.

— Имам и друга работа — изрече с извинителен тон. — Надявам се, че на вашия приятел няма да му прилошее.

— Какво говорите? — подхвана Белов. — Дори ще се почувства по-добре. Най-важното е да не нахлуе в кабината на пилотите. Защото, когато си пийне, обожава да управлява самолети.

Оказа се, че стюардесата има чувство за хумор:

— Тогава да му донеса ли още? — попита тя със загрижена физиономия.

Лайза едва успя да потисне смеха си…

— Не, засега няма нужда. Мисля, че — тя погледна преценяващо към бутилката — около половин час можем да се чувстваме спокойни…

 

 

В Ню Йорк Белов беше принуден да мъкне Сергей на гърба си. Както се бяха разбрали, Савин и Алберт ги чакаха на международното летище „Кенеди“. Те бяха запазили пет билета за Москва и вече трябваше да ги платят. Лайза и Белов, повел почти невменяемия Степанцов, се появиха точно навреме. Саша плати с кредитната си карта, преминаха бързо през паспортната проверка и се качиха в големия боинг, с който трябваше да прелетят през океана на път към далечната Русия.

 

 

Белов забеляза напрежението, което се прокрадваше в отношенията между боксьора и треньора. След като се наспа и се окопити, Степанцов изглеждаше мрачен и съсипан. Младежът изобщо не реагираше на опитите на Савин да подхване откровен разговор с него. И само веднъж избоботи:

— Стига де. — И добави шепнешком, сякаш на себе си: — Каквото било, било… Каквото има да става, ще стане.

Саша не схвана веднага какво имаше предвид той — дали безславния залез на спортната си кариера, или неминуемата раздяла със Савин. Той не се впусна да уточнява. Всъщност и без това беше ясно, че Сергей имаше предвид и едното, и другото. Но Белов реши да не пришпорва събитията и до пристигането им в Москва не каза нито дума на Степанцов. Едва на „Шереметиево“, когато кацнаха на родна земя и усетиха под краката си сивия московски асфалт, хвана боксьора под ръка и го отведе настрани:

— Какво се каниш да правиш по-нататък?

Сергей сви рамене:

— Ще се опитам някак да се уредя в столицата. Казват, че в някои нощни клубове се боксирали. Много от нашите момчета, които напуснаха спорта, изкарват по някоя пара там. Не плащат кой знае колко — по триста-четиристотин долара на мач, но…

Белов го прекъсна:

— Имаш и други варианти. Можеш например да отидеш при престъпниците. С твоя талант много бързо ще станеш бригадир. И току-виж, те признали за бос на престъпния свят. Това също е кариера.

Сергей го гледаше стъписано. И изобщо не можеше да разбере дали говори сериозно, или му се подиграва.

— Можеш да се заемеш и със специални услуги и да доставяш удоволствие на богати клиентки — продължи Белов. — Як си, издръжлив си и би трябвало да се справиш. Пък и външността ти е подходяща. Ще се пласираш добре.

Степанцов се свъси обидено. Понечи да се обърне и да си тръгне, но Белов не му позволи, сграбчи го за ръкава и го спря.

— А може — продължи все така безмилостно — просто да скръстиш ръце. Да се завреш в някой ъгъл и да въздишаш: „Олеле, колко съм нещастен! Съжалете ме, добри хора!“ И да обръщаш по някоя чашка. Една след друга! Това също е изход. Ако положиш достатъчно усилия, за две години можеш окончателно да се пропиеш.

— Не разбирам накъде биете? — попита глухо Сергей. Той дори не забеляза, че премина на „ви“.

Внезапно го обзе злоба. Той се ядосваше, но изобщо не можеше да разбере какво точно го ядосва. Може би това, че Белов имаше известно право? Защото той наистина не знаеше какво щеше да прави оттук нататък.

— Искам да ти предложа една сериозна работа — каза спокойно Белов, — работа, от която няма да се срамуваш на първо място пред себе си.

— Каква работа?

— Искам да открия спортна школа в Красносибирск. Знаеш ли, че там е пълно с безпризорни хлапаци. Много от тях още не са навършили десет годинки, но са преживели такива неща, че да не дава господ.

— И вие искате… — Степанцов се поправи. — И ти искаш…

— Момчетата имат нужда от добър треньор. От герой. От пример за подражание. Готов ли си да го направиш? Веднага искам да те предупредя, че не ти обещавам планини от злато. Точно обратното, гарантирам ти, че ще имаш много работа — тежка и неблагодарна. Съгласен ли си?

Пред очите на Степанцов се появи картина и тя беше толкова ярка, сякаш я бяха изрисували с електронен лъч на монитора на компютър. Малко уралско градче. Пустеещо място зад училището. Четири големи хлапета са наобиколили едно по-малко. То се опитва да се отбранява, но силите очевидно са неравни. Едното от по-големите хлапета измъква от ръцете му ученическата чанта, отваря я и започва да пикае вътре. Силно чувство на обида, примесено с отчаяние на безпомощност, залива момчето. От гняв и срам по бузите му се стичат сълзи. Думите са заседнали в гърлото му… Всичко това се бе случило със самия него навремето. И точно затова той отиде в секцията по бокс.

„Нима нещо се е променило оттогава? — помисли си. — Нищо не се е променило. Тъкмо обратното, сега тези момчета са станали още повече…“

— Трябва да помисля — отвърна несигурно.

— Тогава, довиждане! — Белов се обърна с гръб към него и закрачи бързо нататък.

Степанцов постоя няколко секунди, сетне хукна да го догони.

— Почакай! — извика той. — Спри де!

Белов неохотно спря.

— Какво има?

— Защо се държиш така?

— Предложих ти да се захванеш за работа — подсмихна се Саша. — Искаш ли да опиташ? Тогава започвай! Но ми се струва, че нямам нужда от такъв треньор. На какво ще научиш момчетата? Как да станат слабаци ли?

Степанцов не беше свикнал да поема отговорност, защото досега Вадим Анатолиевич правеше това вместо него. А тук нещата стояха точно обратното, защото да възпитаваш бъдещи състезатели беше трудна и най-вече отговорна задача. А съмненията и половинчатите мерки не вършеха работа.

— Добре — каза, — а къде се намира тази школа?

— В Красносибирск — отвърна Белов.

— Ще дойда след една седмица — обеща Степанцов. — Ще оправя някои неща и ще дойда.

Саша го погледна в очите и разбра, че той нямаше да го подведе и щеше да дойде.

— Добре.

Двамата си стиснаха силно ръцете и след това се разделиха.

Сергей пристигна в Красносибирск точно след една седмица. В Москва първо се отби при своя мениджър, който беше имигрирал в Щатите още в края на седемдесетте. Сега, когато световният бокс изпитваше остра нужда от свежа кръв, той печелеше добре от договорите, които уреждаше на руските боксьори. Естествено, одираше ги жестоко. След като плати на всички — на мениджъра, на треньора, на лекаря и на Спортния комитет, на Сергей му остана съвсем малка сума.

Но това като че ли дори беше добре, защото той напусна с леко сърце, тъй като осъзнаваше, че, общо взето, няма какво да губи. Целият му багаж се побра в един голям куфар „Самсонайт“ на колелца. Два дни преди за излети, се отби в „Горбушка“ и си купи цифров фотоапарат „Канон“, без дори да подозира, че на тази вещ й е съдено да промени живота му страшно много.

 

 

Ту-154 се приземи в Красносибирск в единайсет часа сутринта местно време. Разликата с Москва беше четири часа, затова Степанцов се прозяваше и му се спеше. Той слезе бавно по стълбичката и влезе в автобусчето, което трябваше да го закара до сградата на летището. Автобусът откара пътниците до товарния терминал. Сергей застана до лентата за багажа и зачака куфара си. И не забеляза веднага странната тройка. Едва по-късно съобрази, че погледът му на няколко пъти се плъзна по тези хора, но кой знае защо нито веднъж не се спря на тях. Не можеше да си обясни защо стана така, макар че те изглеждаха доста колоритно.

В средата стоеше висок мъж, облечен с безформена дреха, която приличаше на расо и беше толкова избеляла от пране, че бе изгубила първоначалния си черен цвят, а шевовете й бяха посивели. Мъжът имаше гъста, не особено поддържана брада с рижав оттенък. На бледото му изпито лице се открояваха умни сиви очи.

Мъжът държеше в ръцете си табелка с надпис „Сергей Степанцов“. От двете му страни стояха две момченца — слабички и шугави. Децата не бяха на повече от десетина години. Едното от тях непрекъснато плюеше в краката си и правеше това много майсторски, възползвайки се от липсата на горния си преден зъб.

Другото хлапе очевидно не можеше да се похвали с подобно умение и явно завиждаше на другарчето си. То се чешеше загрижено по тила. Слънчевите лъчи, които пронизваха щръкналите му уши, ги обагряха в нежнорозов цвят.

Степанцов погледна към лентата. Куфарът му не беше излязъл. Той реши, че разполага с още няколко минути, и се отправи към троицата.

— Здрасти! — каза, щом се приближи до тях. — Аз съм Степанцов.

— Е, здравейте, страннико Сергий! — избоботи басово мъжът и сложи ръце върху раменете на хлапетата.

Сергей веднага разбра, че между него и момчетата цари пълно взаимно разбирателство. На свой ред те гледаха с ококорени очи новопристигналия, сякаш виждаха живия Шварценегер или Сталоун. Първото момче се приближи уверено към Сергей и му подаде ръка.

— Здравейте, чичо Серьожа! Аз съм Алексей!

— Сергей! — представи се Степанцов и стисна ръчичката на хлапето.

След това се запозна с брадатия мъж.

— Фьодор Лукин — представи се авторитетно той и му подаде сухата си длан.

Второто хлапе изведнъж се притесни и отмести очи.

— Адаши сме — каза то едва чуто, загледано някъде встрани. — Аз, значи, също такова… и аз съм Сергей.

— Саша каза, че пристигаш днес — обясни Лукин присъствието си на летището. — И ние решихме да те посрещнем. Бог те изпрати при нас, момче, тъй ще да е.

Той се обърна натам, където според представите му би трябвало да има икона, и церемониално се прекръсти. Сергей така и не разбра защо трябваше да се обръща, тъй като там нямаше нито икона, нито църковен кръст.

— Учудваш се защо се кръстя на изток ли? — попита Лукин, сякаш беше прочел мислите му. — Защото се молим на изток, защото там е Палестина, там е Светата земя — духовната родина на всички християни. Оттам Христос е дошъл бос по снега при нас, в Русия. И е победил с любов сатаната в нас, грешните. Саша каза, че ти си надвил своя сатана в бяла роба. И затова ти се радваме. Не всеки ден по нашите земи се отбива такъв ударник на юмручния бой — направи каламбур той и се засмя, но никой не оцени шегата му.

Алексей едва забележимо удари Фьодор по бедрото с малкото си юмруче.

— Чичо Серьожа е световен шампион! — поправи той възпитателя си.

— Точно това казвам — съгласи се Лукин. — Че е изкусен юмручен боец, няма спор, майстор е. Ще му се молим като на Христа да те отврати от насилието. А пък за това, че още не си се отказал от мирските дела, тепърва ще видим накъде ще поемеш. Неизповедими са пътищата господни… Къде е бохчата ти, страннико?

Степанцов се озърна и видя куфара си на лентата — черен и внушителен като броненосец, заобиколен от малки спортни чанти и сакове.

— Ето я. — Той свали с лекота куфара си от лентата с лявата си ръка.

Лукин го подкани да го последва и всички тръгнаха през тълпата към изхода.

— При нас е хубаво — обясняваше Фьодор. Той имаше вид на човек, който е преизпълнен със съзнание за важността на своята мисия. — Оттук, от Красносибирск, започва духовното възраждане на Русия. Тук ще изградим новото общество от безкористни хора, в което няма да има нито богати, нито бедни…

Честно казано, Степанцов дори не чуваше какво му говореха. При цялата си нелепост и комичност Лукин излъчваше спокойно и умиротворено настроение, което веднага се предаде на Сергей. Изведнъж той се почувства много уютно, сякаш след дълъг път се бе завърнал у дома. И тези две хлапета… Особено първото, което го награди с незаслужената титла шампион…

Той се усмихна и в този миг покрай него сякаш проблесна мълния. Фотоапаратът, който висеше на рамото му, се озова в ръцете на някакъв чорлав хлапак, който хукна да бяга презглава.

— Ей! — викна му Степанцов.

Мисълта да го преследва дори не му мина през ум. Първо, защото куфарът му беше доста тежък. Второ, защото сега вече се страхуваше да го остави, та да не би и той да изчезне. И, трето, защото хлапето тичаше изумително бързо, лавирайки умело между хората. След като чуха вика му, Лукин и момченцата, които го посрещаха, се обърнаха. Алексей видя ръката на Степанцов, която сочеше към крадеца, и веднага разбра какво става.

— Пак е Коза! Ама, че е чевръст — каза той в следващия миг. — Нищо, ей сега ще го… — Момченцето запретна ръкавите на избелялата си риза и понечи да хукне след хлапето.

Леката ръка на Фьодор легна на рамото му.

— Успокой се, чедо! — каза му меко. — Още граф Лев Николаевич Толстой, който бил анатемосан заради това, че е проповядвал евангелските истини, ни е завещал да не се противопоставяме на злото с насилие.

— А как да тълкуваме „око за око, зъб за зъб“? — попита със сдържана усмивка Степанцов.

Въпросът не смути Лукин.

— Това е старозаветна концепция — парира той с лекота идеологическия удар. — При нас, в Новия завет, нещата стоят другояче: ако те ударят по дясната буза, подай и лявата — обяви с възторг Лукин и вдигна показалец към небето. — И още: обичайте враговете си, благодарете на онези, които ви мразят.

Степанцов вече си състави мнение за посрещача си: че е някакъв малоумник, човек, който си живее в свой свят. Но не застрашава с нищо този.

— Добре де, обещавам, че ако хвана онова момче, няма да го убивам веднага. В крайна сметка фотоапаратът е една нищо и никаква вещ. И какво представлява вашето градче? Има ли какво да се види тук?