Александър Белов
Сянката на победата (24)

23.

Развеселен и доволен, Сергей се върна в спортната школа. Отвори вратата и мина покрай портиера — бивш скитник от приюта „Нил Сорски“.

— Появи се най-сетне! — каза свадливо той. — Имаш гости.

Сърцето му се сви от лошо предчувствие. Изведнъж осъзна, че след една минута всичко може да се промени. Само че не се знаеше в каква посока.

— Какви гости? Кой е дошъл? — попита.

— Ами, някакъв — махна с ръка портиерът, — стои начумерен като кукумявка и те чака в треньорската стая…

Степанцов премина през цялата спортна зала. Сякаш му се налагаше да преодолява съпротивата на въздуха, краката му не искаха да се движат и той едва ги повдигаше като човек, който за пръв път става от леглото след дълго боледуване. Заобиколи ринга и замря пред вратата на стаята си. Треньорската стая беше неговата свещена територия и никой нямаше право да влиза там в негово отсъствие. Никой, освен… „В треньорската стая може да стои само треньорът“ — стрелна се през ума му, но той не изрече това на глас.

Хвана небесносинята врата за дръжката и широко я отвори. Точно така си беше! Не се излъга. В стаята до малкото бюрце, на което беше оставил недопитата чаша чай в метална поставка, дебелата си работна тетрадка и няколко молива, седеше Савин. Той гледаше стените, по които бяха накачени почетните грамоти, дипломите и вимпелите — трофеите, които Сергей Степанцов беше събрал под негово ръководство, докато се изкачваше към върха. Гледаше ги, разкривил болезнено лице, сякаш изпитваше силна сърдечна болка.

В едно шкафче до прозореца бяха подредени купи, гравирани вази, паметни знаци и чифт малки бронзови ръкавици. Медалите висяха отделно — те бяха тенекиени, с евтина позлата, окачени върху разноцветни ленти от синтетична материя. Най-скъпите медали, които Сергей беше получил на шампионатите в Европа и света, когато се състезаваше още сред аматьорите, се пазеха в сейфа.

Савин стана от креслото и с виновна физиономия направи крачка напред.

— Е, здравей — каза, протягайки ръка на Сергей.

— Здравей — отвърна той и подмина Савин, отправяйки се към бюрото.

Сергей се направи, че не забелязва подадената му ръка. Савин сви рамене.

— Ами, да, разбира се. Имаш пълно право. Можеш дори да ме сриташ, нямам нищо против. Заслужих си го.

Сергей не отговори. Седна зад бюрото и придърпа чашата с чая към себе си. Между другото, навикът да пие чай със сладко от малини в стъклена чаша с метална поставка като във влак по време на дълго пътуване, беше възприел от Савин. Това беше нещо съвсем дребно… Малка подробност… Но защо ли, без дори да се замисли, започна да прави това, когато самият той стана треньор. Странно. Отпи от чашата — чаят беше изстинал, но ставаше за пиене.

— Как ме откри? — попита просто за да каже нещо.

— Чрез мениджъра. Той ми каза, че си се канел да заминеш някъде в Сибир. А пък след това действах чрез моите познати. Някой беше чувал нещо, някой беше казал нещо на някого. Общо взето, открих те.

Савин замълча. И продължи да стои с вид на беден роднина, защото не знаеше колко щеше да продължи разговорът им и изобщо не можеше да прецени дали трябва да седне или не.

— А защо ме търсиш? — попита Сергей, пренебрегвайки конфузната ситуация.

— Ами, исках да си поговоря с теб.

— Слушам те, казвай. — Сергей с всички сили се стараеше да изглежда равнодушен, макар че в душата му бушуваше буря. — Седни, недей да ми висиш на главата…

Истина ли беше това! Само преди половин година дори не можеше да си представи, че някога би могъл да каже на треньора си: „Слушам те, казвай.“ Сякаш бе самозабравил се чиновник, който се обръща към досаден посетител. Савин преглътна обидата.

— Как си? — попита, докато сядаше.

— Прекрасно — подсмихна се младият мъж. — Нали виждаш, имам школа, тренирам момчета.

— А ти няма ли да се боксираш?

— Засега нямам желание…

Разговорът не вървеше. От кратките безсмислени реплики изобщо не можеше да се получи сериозен разговор. И двамата осъзнаваха това, но по никакъв начин не можеха да го променят. Сергей разбърка чая си, макар да нямаше никакъв смисъл от това, защото той отдавна беше изстинал. Просто трябваше да запълни с нещо паузата. В настъпилата тишина се разнесе мелодичен звън.

„За кого бие камбаната?“ — спомни си с мрачна ирония той любимия си Хемингуей.

— Значи, сега си треньор… — Савин изрече това с такъв тон, че Сергей вдигна очи към него и започна съсредоточено да оглежда бившия си наставник, сякаш го виждаше за пръв път.

Мъжът не изглеждаше добре. Лицето му имаше кафеникав оттенък, а под очите му тъмнееха синкави кръгове. Целият някак се бе смалил и остарял и това беше станало изумително бързо — само за месец и половина.

— Може да се каже, че съм треньор… — потвърди Степанцов. — А ако трябва да наречем нещата с истинските им имена, вече не съм състезател.

— Че защо да не си? — възрази Савин. — Млад си, силен си, виждам, че още не си изгубил формата си. Всичко тепърва ти предстои…

В този момент Сергей избухна. Обидата и злобата, които бяха стаените в душата му, внезапно избиха.

— Вече нищо не може да се направи! — разкрещя се той толкова силно, че старият му треньор потрепна, и стовари длан по бюрото. Чашата с изстиналия чай подскочи върху плота, а лъжичката жално издрънча в стъклото. — Може ли да има боксьор без отбор, кажи де? Ти какво ми повтаряше непрекъснато? „Ние сме заедно, ние сме единно цяло, ние сме един отбор…“ Къде е сега този отбор — в задника ти!

Савин се сви, сякаш го бяха ударили силно в черния дроб. Лицето му се разкриви от болка и обида.

— Чакай малко, Сергей, недей да крещиш. Не беше така, както казваш. Колкото беше така, толкова и не беше, повярвай ми…

Степанцов си пое дъх, опитвайки се да се успокои. Отпи отново от чая, остави чашата на масата и попита, но вече тихо и с друг тон:

— Защо хвърли кърпата, Анатолич? Много добре знаеше, че можех да продължа мача!

Савин кимна. Но за да кимне, направи толкова голямо усилие, сякаш вратните му прешлени бяха ръждясали и отказваха да се движат, ала той с огромно усилие на волята си преодоля съпротивата им.

— Да — съгласи се, — аз знаех това, но ти не знаеш много неща. Трябва да ти кажа истината. Може би след това ще ме разбереш. — Отново стана и започна да се разхожда из кабинета, за да избегне тежкия поглед на боксьора. — Сигурно си мислиш, че съм се изплашил, така ли? — Сякаш ръцете му пречеха да говори и той ги сложи зад гърба си като арестант. — Да, няма да споря. По-добре е да си призная честно — изплаших се. Това е истината. Но ако мислиш, че съм се изплашил заради себе си, това ще бъде лъжа! — Отиде до шкафа и дълго разглежда купата, спечелена от Сергей преди двайсет години по време на първенството на спортен клуб „Динамо“. — Беше красив финал — изрече сякаш на себе си.

Но Степанцов много добре го чу.

— Да — съгласи се той и повтори: — Финалът беше красив.

— И така, сега ти вече си треньор и можеш да разбереш за какво става дума — продължи Савин и отново се разходи из стаята. — Сигурно още не си успял да усетиш… Макар че… Няма начин да не си. Това се усеща още от първата минута, още от първия миг! Любовта! И отговорността за своя възпитаник! Изпитвал ли си такова нещо?

Степанцов показа с жест, че има нещо такова.

— Видя ли? — оживи се събеседникът му. — И аз винаги съм изпитвал това чувство, винаги. Още от мига, когато започнах да те тренирам. Ти ми беше като роден син!

Сергей седеше с каменно лице, без да отронва нито дума. И се досещаше, че това не е всичко. Че треньорът му искаше да му каже още неща.

— И тогава, в Лас Вегас — подхвана Савин. Гласът му звучеше глухо, а тонът му беше по-подходящ за някой свещеник по време на погребение, — аз не се изплаших за себе си, а за теб. Буцаев ме заплаши, че ако не се предадеш в петия рунд, ще останеш завинаги в някоя дупка в пустинята. Прекарах две денонощия с него, не забравяй това. И разбрах, че е способен да го извърши. Да не мислиш, че съм получил нещо за преда… за постъпката си? Пари, лимузина или къща в Маями? Не съм. Само натъртени бъбреци и слабата надежда, че няма да те докоснат. Това е всичко.

— Едва ли ще се разберем — промърмори Степанцов и се извърна.

И въпреки това в думите на Савин имаше нещо, което го застави да поомекне и да погледне на неотдавнашните събития по друг начин. Да, сега много добре разбираше колко силен може да бъде страхът за скъпия ти, за близкия ти човек. Неизвестно защо си спомни как в началото на тяхното познанство Савин му даваше интересни книги и дори го заставяше да му разказва съдържанието им, докато най-сетне Сергей се пристрасти към четенето.

Нямаше две мнения — Вадим Анатолиевич му стана като баща, какъвто не беше имал никога в живота си. Ако от едната страна на везните сложеше всичко, което той беше направил за него, а на другата — номера му с бялата кърпа, какво щеше да натежи? Разумът подсказваше на Сергей едно, а сърцето — друго. Прекалено голяма беше обидата му от треньора. След като помисли около минута, Степанцов стана, отиде при Савин и му подаде ръка. Двамата силно си стиснаха ръцете.

— Вадим Анатолиевич, аз… — Сергей замлъкна, искаше му се да каже, че не е бил прав, но кой знае защо думите не излизаха от устата му, не му се искаше да лъже и затова му се наложи да смени темата: — При мен има едно момченце. Казва се Вадим… Знаете ли, аз също бих се страхувал много за него, ако му се случи нещо. Разбирам ви… — Отново замълча, а на лицето му се изписаха различни чувства.

В очите на Савин припламна искрица надежда, защото той се надяваше не само да получи прошка, но и да възстанови отбора в предишния му състав. Беше вложил прекалено много време, сили и душа в това момче, за да не се опита да възстанови отношенията им. Най-сетне Сергей събра сили и каза:

— Вадим Анатолиевич, хайде да забравим всичко и да си останем приятели. Да запазим само хубавите спомени един за друг.

За един миг всички планове на Савин рухнаха. Той въздъхна тежко и плъзна поглед по малката треньорска стая. Очите му се спряха на бялата кърпа, която висеше до мивката. Изведнъж му се стори, че в плата се очертава дълбок кръст. В главата му зазвуча мелодията: „Гордият «Варяг» не се предава на врага и пощада никаква не иска!“ А пък той се предаде, така му се наложи! И сега вече не можеше да направи нищо.

— Добре, сигурно си прав — каза, смръщвайки се, сякаш изпитваше болка, — някои неща не могат да бъдат поправени. А може би и не бива…

Той стана прегърбен, отиде до вратата и се обърна. Степанцов вървеше след него с израз на облекчение.

— Не ме изпращай — каза с треперещ глас Савин. — Сам ще се оправя. Билетът ми е за вечерния влак. И без това не се канех да оставам дълго тук.

— А пък аз май ще остана — каза Сергей. — Тук ми харесва.

— Радвам се за теб. Ако стане нещо, знаеш как да ме намериш. — Вече на прага Савин пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади дълъг тесен плик. — Ето, вземи, това е за теб. Е, сбогом. — И той излезе от треньорската стая, избягвайки погледа на Степанцов, и затвори вратата след себе си.

Сергей усети, че зад Вадим Анатолиевич се затвори не само тази боядисана с небесносиня боя врата, а цяла страница и дори цяла епоха от живота му. Стана му тъжно, но и леко. Ала в същото време изпитваше и нещо като тревога. И тя идваше от плика, който държеше в ръката си. Още не знаеше какво има в него, но кой знае защо вече беше сигурен, че съдържанието му не му носи нищо добро. Седна зад бюрото и разкъса плика с чаената лъжичка. Прочете бегло писмото, сетне сграбчи нервно чашата и изпи чая на един дъх. Но не му олекна. Защото очакваше всичко друго, но не и това…