Александър Белов
Сянката на победата (31)

30.

Белов и Лайза се настаниха на удобния кожен диван в кабинета на доктор Уотсън, който беше обзет от силна възбуда.

— Ти, Саша, както винаги си верен на себе си — нареждаше, мерейки с крачки разстоянието от прозореца до отсрещната стена. — Изненада ме, честна дума, изненада ме. Нормалните герои винаги правят маневри. Но на теб не ти стиска да минеш по отъпкания път като всички, дяволски романтик такъв.

Лайза моментално го подкрепи:

— Станислав Макарович! Всеки ден му повтарям това. Говоря, говоря… Но той не чува!

Белов се засмя, придърпа я към себе си и звучно я целуна по бузата.

— Но за сметка на това те обичам, слънчице мое! — каза с палава усмивка.

Уотсън въздъхна.

Така въздъхва учител при вида на немирните си ученици.

— Скъпи мои, хайде да погледнем на нещата сериозно. Добре, Саша, закърпих Сергей с божията помощ. Да предположим, че всичко мине нормално и няма да стане инфекция. А раните ще се затворят напълно, да речем, след две седмици. Едва тогава той ще може да започне интензивни тренировки. И какво му остава? Месец и половина до мача, така ли?

— Ще се справи — отвърна Белов и добави нещо, което този път никой не разбра: — Господарят ще му помогне.

— Саша, какви са тези щуротии, какъв господар? — учуди се Уотсън. — Господарят на всеки човек трябва да е в главата му! Мачът за титлата не ти е първенство на клуб „Урожай“. Не разбираш ли? Кои сме ние? Просто едни дилетанти. А един бъдещ световен шампион има нужда от отбор!

Белов стана и отиде до прозореца. Пред погледа му се ширеха градските квартали — пететажни сгради, кули, прозорци и покриви, които бяха еднакви и толкова си приличаха, сякаш бяха направени по шаблон. Но за сметка на това в тях живееха различни хора. Всеки със своите странности. А пък Уотсън го караше да върви по отъпкания път. И какъв е този отъпкан път?

— Ще се справим — повтори упорито.

Зад гърба му Лайза правеше отчаяни знаци на Уотсън да престане да спори! Така нямаше да стигнат до нищо добро. Но докторът не чу гласа на разума. Или по-точно, той искаше Белов да чуе какво му говори.

— Саша, спортната медицина…

— Не се различава кой знае колко от военната — довърши вместо него той. — Ти си спасявал живот в Афганистан, нима сега си готов да вдигнеш ръце и да се предадеш? Повтарям ти още веднъж предложението си: ние — ти и аз, заминаваме за Щатите заедно със Степанцов и правим всичко възможно, за да осигурим победата му.

Уотсън се почеса по гладко избръснатата глава. Погледна към Лайза, а сетне — към Белов. И изведнъж ясно осъзна, че Саша всъщност не беше негов пациент. И нямаше нужда нито от подкрепа, нито от психоанализа. Той беше изключителен човек и затова всеки път постигаше целта, която преследваше. Докторът отиде до бюрото си и седна в креслото.

— Е, аз не бих поставил въпроса толкова категорично. Какво значи да се предадеш?

— Влизаш ли в отбора? — попита го директно Белов.

— Ами-и-и, ако въпросът се поставя така… — Уотсън приглади гъстите си мустаци. — Да!

— Прекрасно! Тогава се хващай на работа! Изследвай го от главата до петите и му изготви необходимия режим за тренировки и за храна. Захвани се здравата с него така, че след два месеца да е в отлична форма.

— В отлична форма! — подсмихна се скептично Уотсън. — Четири рани на гърдите — това ли наричаш отлична форма? За какъв дявол изобщо отиде в тайгата?

— Да! Защо го направи? — Лайза също много искаше да получи отговор на този въпрос…

Белов изчезна неочаквано, без да се обади на никого. През тези три дни тя не можеше да си намери място, а когато той се върна с ранения Степанцов, осъзна, че очевидно притесненията й са били дори твърде слаби.

— Всичко е много просто — отвърна Белов. — Човек започва да действа по най-ефективен начин само когато се намира на границата между живота и смъртта, на ръба на пропастта. Опасността мобилизира скритите резерви на организма. И ти — обърна се към Уотсън — като психиатър би трябвало най-добре да знаеш това.

— Е, да речем, че това е азбучна истина — измърмори докторът. — Никой не спори. Още древните перси са имали една поговорка, която звучи като тост: нека децата на нашите врагове да израснат в разкош. И глупакът знае, че комфортът отпуска. И Фьодор казва, че когато Господ Бог прогонвал Адам и Ева от рая, нарочно не им дал автомобили, асансьори и климатици, а ги е поставил в екстремна ситуация. И за тяхно добро искал да се морят с пот на челата по нажежената от слънцето земя…

— Ние ще се бием. И ще победим — обобщи Саша.

Лайза поклати глава. Спомените за събитията в Лас Вегас не й даваха мира. Напоследък те малко се бяха притъпили, но сега отново оживяха.

— Саша — каза тя. — Забравяш за онзи ужасен човек с широкополата бяла шапка. Какво ще правиш с него?

Той се изсмя безгрижно и сви рамене.

— В сравнение с всички останали проблеми този е най-лесният. И ти не се тревожи по този въпрос.

— Какво ще направиш? Ще тръгнеш сам, така ли? С нож в ръката? Както тръгна срещу мечката? — попита ехидно Уотсън.

— Е, сам, разбира се, няма да се справя — отвърна Белов и стана. — Но нали приятелите са за това?

Степанцов бързо се възстановяваше. Уотсън за пръв път в живота си се сблъскваше с такъв случай. Той беше убеден, че раните, нанесени от дивия звяр, задължително ще се инфектират, но нищо подобно не се случи. Станислав Маркович направи първична обработка на раните, изряза замърсените им ръбове, предписа курс на лечение с антибиотици и направи временни шевове. Той смяташе, че все още е рано да ги зашие окончателно. През първите три дни Сергей спа. Събуждаше се само за да се храни. И апетитът му беше страхотен.

Фьодор продължаваше да води тренировките в спортната школа. Той толкова се вживя в ролята, че вече не се виждаше в друг образ. Лукин се разхождаше из улиците на Красносибирск с избелялото си расо и сребристата свирка на врата, с което доста развеселяваше гражданите.

Той беше строг и взискателен с момчетата, но стана не по-малко взискателен и към себе си. Когато рано сутрин отиваше в школата, първо сваляше расото си, намъкваше анцуг и стара тениска с надпис „Москва-80“ и отваряше широко всички прозорци, за да проветри добре помещението. След това заедно с двама скитници от дома „Нил Сорски“ измиваше пода, та децата да не дишат прахта.

Когато възпитаниците идваха, Лукин започваше заниманията. Бягаше и скачаше заедно с всички, макар че изглеждаше много смешно. Докато се набираше на шведската стена (засега можеше да направи това само два пъти), лицето му придобиваше цвят на цвекло и момченцата се бояха да не би новоизлюпеният им треньор да получи инфаркт. За щастие това не стана.

Фьодор донесе от приюта домашното кино — подарък от неизвестен благодетел — и пускаше на момчетата записи от мачовете на велики боксьори, а сам се заслушваше в думите на коментаторите. Постепенно започна да му се струва, че вече разбира някои неща от изкуството на юмручния бой, още повече, че в миналото, докато скиташе като клошар и преживяваше с каквото господ дал, го биеха често и доста сръчно.

Редовните физически натоварвания му се отразиха добре и коремчето, което му придаваше аеродинамична форма, почти изчезна. Лукин се подмлади и от известно време бе започнал видимо да се различава от събратята си от дома „Нил Сорски“ със здравия тен на лицето си…

— И кое е по-важно — духът или тялото? — присмиваше му се Уотсън, който също не забравяше школата и редовно се отбиваше там. Поучи се от Хипократ — знаеш ли какво е психосоматично единство на организма? Това означава, че едното зависи от другото.

— Свещенодействието стои по-високо от царстването, а духът е по-висш от материята — настояваше на своето Фьодор. — А според теб излиза, че всеки инвалид или хронично болен би трябвало да е слабак. Но те могат да се издигат над земята и със силата на волята си да побеждават злото! Смисълът на християнството се състои точно в това, че слабите, ощетените и бедните духом ще влязат в царството небесно и ще видят Бога. А онези, които приживе са прегазвали такива хора, знаеш ли как ще бъдат наказани? Да не мислиш, че дяволите ще ги пържат на тиган? Дръжки! Те ще бъдат лишени от блаженството и от радостта да видят Бога! По-страшно от това няма!

Лукин дълго размишлява, опитвайки се от теологична гледна точка да обясни процеса на оздравяване на организма, и най-сетне намери достоен аргумент.

— Съзнанието, което ще рече — духът, ни е дадено от Бога чрез чувствата и с божията помощ то кара тялото да мутира — заяви на Уотсън и с това сметна дискусията за приключена.

По молба на Степанцов Белов намери Светлана Козирьова и й предложи да работи в спортната школа. Фьодор горещо подкрепи тази идея. Нещо повече, той предложи на жената да се заеме и с изхранването на децата. Много от тях бяха от тъй наречените неблагополучни семейства, в които родителите пропиваха всички пари и затова теглото им беше далеч по-ниско от нормалното за възрастта им. Те изоставаха в развитието си и трудно се справяха с натоварванията, които непрекъснато се увеличаваха. Фьодор осъзнаваше, че проблемът трябва спешно да се реши, и притисна Светлана.

Още от прага той я затрупа с коварни въпроси:

— Светлана Александровна, слънчице! — каза. — А вие можете ли да приготвяте борш?

Светлана хвърли притеснен поглед към посетителя с подозрението, че може би този брадатко е решил да се сгодява за нея. Виждаше Фьодор за втори или за трети път в живота си и още не знаеше, че той е майстор по объркването на нещата и специалист по усложняването на простите въпроси.

— Мога — призна си с нежелание.

— Йес! — извика Лукин и направи жеста, който бе научил от момчетата, вдигайки нагоре стиснатия си юмрук, но веднага стана сериозен и попита: — А освен борш какво друго можете да готвите? Рибена чорба или да речем супа от брюкселско зеле?

Оказа се, че Светлана може да готви всичко и това беше прекрасно и много подходящо за случая. Двамата сключиха споразумение и сега един специално назначен за целта ексклошар от дома „Нил Сорски“ всяка сутрин докарваше пресни продукти, а докато децата тренираха, младата жена приготвяше обяда им.

След тренировката тя настаняваше момченцата край една дълга маса на втория етаж на бившата перачница и ги гощаваше с калорични ястия. Храната стигаше за всички, дори нещо повече — всеки можеше да дойде и за вечеря, а Лукин нарочно държеше школата отворена до късно. Той сам се грижеше за вечерята, защото в пет часа вечерта Светлана вземаше канчетата с храна и отиваше в клиниката на Уотсън да нахрани Сергей.

Докторът дълго я наблюдава, а след това поздрави Сергей, че си е избрал много свястно момиче. Каза, че такива жени със свещ да ги търсиш и че дори самият Лев Николаевич Толстой, въпреки деликатната му натура и въпреки това, че е бил женомразец, едва ли би могъл да има претенции към нея. Наташа Ростова пасти да яде!

— Рядък екземпляр от женски пол! — призна веднъж пред Белов. — Можеш да ми вярваш, защото съм ги виждал всякакви. Обикновената жена изсмуква енергията на мъжа, а тази прави точно обратното. Честна дума, само да мине покрай мен и аз вече се зареждам така, че мога да пробягам дори маратон. Това не е момиче, а същински акумулатор.

— Акумулатор, значи? — поклати неодобрително глава Белов. — Знаеш ли какво, докторе, внимавай с клемите, че да не те тресне токът! Между другото, бъдещият й мъж е боксьор, да не би да си забравил?

— Саша! Как можа да си помислиш такова нещо? — обиди се Уотсън, а по лицето му се изписа смущение.

Но така или иначе Светлана му харесваше. Просто нямаше начин да не се харесва на някого. Жената изведнъж като че ли разцъфна. Сега вече не й се налагаше всеки ден да мисли с какво ще нахрани сина си. Започна да обръща повече внимание на външността и на дрехите си. Пък и Вадим като че ли стана по-зрял и забрави предишните си хулигански номера.

Вечер Светлана и Сергей се разхождаха дълго покрай клиниката. Уотсън със свито сърце одобряваше тези разходки, защото смяташе, че те са само от полза за Сергей. Една сутрин Уотсън заведе Степанцов в превързочната и свали превръзките му. Раните на гърдите му, зашити с временни шевове, не бяха загноили.

— Прекрасно, слънчице! — каза Уотсън, разрязвайки копринените конци. — Ще направим постоянни шевове. Разбира се, аз не съм пластичен хирург, но ще се постарая нищо да не личи.

Сергей понесе търпеливо процедурата. Уотсън леко хитруваше. Той бе успял да изчете куп учебници по пластична хирургия и шевовете станаха идеални — бяха подкожни и почти незабележими. Естествено, въпреки това следите от мечата лапа останаха, но от безформени тъмночервени белези се превърнаха в тънки бели драскотини. Лекарят отиде да купи конците в областния център и избра най-хубавите — тънък абсорбиращ се кетгът.

Освен това не спа нощи наред, за да прочете учебниците по диетология и спортна медицина. Тези книги бяха предимно на английски и затова на помощ му се притече Лайза. Тя превеждаше на Уотсън най-трудните пасажи, а той си записваше всичко с диктофона.

— Поне никой — каза докторът — не може да уличи нашия Сергей в употреба на допинг. По една проста причина — че не зная какво е това и как се използва.

— И не си струва да знаеш — съгласи с него Лайза.

Неусетно всички бяха започнали да наричат Степанцов „нашия Сергей“.