Александър Белов
Сянката на победата (34)

33.

Двете седмици минаха неусетно. Дойде денят на заминаването — първо за Москва, а оттам за Ню Йорк. Лека-полека Уотсън започна да променя часовете на тренировките. Той караше Сергей да си ляга по-късно и да става по-късно и всеки ден изместваше времето с един час. Сега Степанцов се събуждаше в осем часа вечерта и тренираше през нощта. Силният му организъм издържа и на това натоварване.

Уотсън неслучайно направи това. Искаше, след като Сергей се озове в Ню Йорк, час по-скоро да свикне към смяната на биоритъма. Разликата във времето от дванайсет часа не трябваше да се отрази на неговата боеспособност и не биваше да оставят на Пейтън дори и най-малката надежда за превъзходство.

Тъй като Белов искаше да повдигне бойния дух на Сергей, в деня на заминаването им организира прощален обяд. По-правилно бе това да се нарече прощална закуска, защото беше едва девет часът сутринта. Степанцов и Гудков току-що бяха приключили тренировката си. Николай изглеждаше уморен, цялото тяло го болеше и през ум не му минаваше, че ще може да преглътне дори и залък.

Силните удари по тялото го разтърсваха целия и стомахът му се свиваше само при мисълта за храна. Степанцов обаче изглеждаше бодър и свеж, както обикновено изглеждат хората, които се занимават с любимата си работа, още повече, ако умееха да я вършат добре. Сергей излезе от банята и Уотсън го накара да облече една дебела грейка и вълнен анцуг.

На втория етаж на спортната школа в дълга редица бяха подредени маси. Върху белоснежните покривки бяха сервирани най-различни салати, мезета и туршии. В средата стоеше огромна купа с пирожки. Покрай масата сновяха Светлана и Лайза.

Тренировките на момчетата бяха отменени още преди три дни, когато по време започнаха да се засичат със спарингите на Степанцов. Но момчетата нямаха нищо против, защото разбираха какъв е залогът.

Навън се разнесоха звънки гласове. Възпитаниците на Сергей, разбира се, начело с Фьодор, бяха започнали да се събират. Момчетата тичаха по стълбите и се настаняваха край масата.

Навън, от задната страна на сградата, димеше огромен самовар. Навремето покойният Шамил го откупи от пункта за вторични суровини, поправи го, запои го отново, калайдиса го и го лъсна така, че да заблести като огледало. Съобразявайки се с тържествеността на момента и с броя на гостите, Фьодор настоя да донесе самовара в спортната школа.

Скоро дойде и Белов. Той слезе от колата, следван от Витя. Двамата влязоха последни в залата. Целият отбор се беше събрал и можеха да започнат. Сложиха Степанцов начело на масата. Уотсън долови леко течение зад себе си, навъси се, стана и затвори плътно широко отворения прозорец зад Сергей. След това за по-сигурно метна на врата му червена хавлиена кърпа.

Степанцов прие спокойно тази проява на загриженост. На никого от присъстващите и през ум не му мина да се смее или да се шегува, че се държаха с него като с малко дете, защото всички разбираха какъв е залогът. Сергей посегна към пирожките, но Уотсън ловко му подаде чиния с бяло пилешко месо, приготвено на пара, и купчинка ориз. А след това се съжали над него и му подаде сосиерата със соева майонеза.

Белов седна отдясно на Степанцов. Уотсън се настани отляво. Фьодор донесе кипналия самовар. Лайза и Светлана пълнеха чиниите на немирниците. Злобин, който изпълняваше ролята на началник на охраната, се намести скромно до стената като беден роднина. Белов му направи знак:

— Витя, седни тук! Хапни!

— Опитайте пирожките, Витя! — каза мило Светлана и му напълни цяла чиния.

Дали случайно или по ирония на съдбата, пред Белов и Уотсън се озоваха стъклените чаши в метални поставки, които някой беше донесъл от треньорската стая. За тях това не означаваше абсолютно нищо, но за Степанцов беше някакъв символичен знак. Той още не беше забравил навиците на предишния си треньор Савин.

Решиха да не слагат самовара на масата, защото беше твърде голям. Занесоха го в дъното на стаята, а жените пълнеха чашите и ги разнасяха на гостите. Фьодор изгаряше от нетърпения и направо не можеше да си намери място. Още преди да са напълнили всички чаши, той стана и силно се изкашля, за да прочисти гърлото си. Белов погледна часовника си, защото, когато изпаднеше в крайна възбуда, Фьодор не можеше да спре. И най-често имаше нужда от чужда помощ.

— Православни мои приятели и представители на други концесии! — започна патетично Лукин. — Всички много добре знаете по какъв случай сме се събрали днес, затова няма да говоря подробно за това. Но! Ако някой от вас все пак е забравил, ще му припомня накратко, буквално с две думи…

— За около четирийсет минути — вмъкна ехидно Уотсън.

Фьодор го погледна гневно и почука с лъжица по чашата си.

— Та така, любезни на сърцето ми братя и сестри — продължи. — Днес ние изпращаме… — поколеба се, защото това не прозвуча добре, а почти като „в последния му път“ — тоест, посрещаме… — Замисли се, тъй като и това не му прозвуча добре. — Абе, чада мои, събрали сме се в чест на невероятния богатир на руската земя, на прекрасния майстор на юмручния бой Сергей Степанцов! Ура! — И той пръв започна да ръкопляска.

Присъстващите го последваха. Фьодор отново почука с лъжица по чашата и призова всички за внимание.

— Драги господа другари! — извика ентусиазирано. — Талантът и волята на Сергей са известни на всички и аз няма да ги описвам подробно и детайлно. Искам да кажа нещо друго. Всички ние сме малки прашинки, изгубени в необятните простори на космоса. Заобикалящият ни свят е жесток и враждебен. Няма защо да крием! Понякога не всеки от нас има сили да живее достойно, както се полага на един човек. Например аз навремето доста злоупотребявах с водката. Но след това разбрах, че водката е болест като СПИН и хепатит Б. Обърнах се към господа, молех се денем и нощем и с божията помощ престанах всекидневно да се убивам с алкохол! — И той вдигна чашата си, за да покаже, че в нея има пресен ароматен чай. — Моите странници, които нямат определено местожителство и намериха приют в дома „Нил Сорски“, също не се отличаваха с ангелско поведение. Пък и вие, млади кълнове — обърна се той към немирниците, — също се тровехте с цигари, с лепило, че и с по-лоши неща.

Момченцата бяха по-непосредствени от възрастните. Те се смееха, подвикваха и свиркаха. И вдигнаха такъв шум, че Фьодор трябваше да положи доста усилия, за да укроти бившите безпризорни хулигани.

— Какво искам да кажа ли, драги мои приятели? — повиши глас той, надвиквайки невъобразимия шум. — Ами, искам да кажа следното! Всеки от нас носи божията искра. У някои тя едва мъждука, а у други гори с ярък пламък. Но Той никога не ни забравя. И точно както ние вярваме в Него, така и Той вярва в нас. Вярва, че силата в нашата душа ще се пробуди и че ние ще направим живота си щастлив. Неговата благодат е безкрайна. Доброто, с което Той ни дарява, не идва при нас веднага като по пощата, а чрез други хора. И нашият Сергей Степанцов е прочут не само с това, че е изкусен майстор в умението да се бие, но и с това, че чрез него в нашия град дойде Доброто. А самият той не е получил толкова много божия доброта по Интернет, а чрез приятелите си и от приятелите си. В такъв случай за какво искам да пия ли? В смисъл, да вдигна чашата чай? За добрите хора, които ни заобикалят. Всички ние, дори и лошите, дълбоко в себе си сме добри и свестни хора и не бива да забравяме това. Лесно е да тръгнеш по кривия път, защото лукавият го застила със съблазни и греховни удоволствия. Но за сметка на това господ дава умиротворение на онзи, който върви по праведния път. Така че нека никога не забравяме, че ние сме руснаци и живеем трудно с участта си да понасяме страдания и скърби, но ние ще изтърпим всичко и няма да посрамим нашата земя! Амин, другари!

Фьодор вдигна сребърната свирка и три пъти изсвири оглушително с нея.

— Същински архимандрит! — изрече с уважение Витя. — Разтърси ме чак под мишниците!

В този миг всички заговориха едновременно на висок глас, започнаха да се смеят и да размахват ръце. Степанцов не издържа и стана.

— Момчета! — каза той. — Приятели! Знаете ли, мисля си, че днес е един от най-щастливите дни в живота ми. Ето, стоя заедно с вас край една маса и всичко е толкова хубаво! Направо сме като едно голямо задружно семейство. — Той погледна към Светлана, а тя смутено сведе очи. — Тук най-сетне се почувствах у дома. И аз много ценя това усещане. Затова ви давам честната си дума, че ще се върна. И ще се върна с победа. Само че тя няма да е моя, а наша, обща. Благодаря ви за всичко.

Уотсън го потупа по гърба.

— Хайде, хайде, Сергей, стегни се. Трябва да спазваме режима. — Но в същото време личеше колко се гордее със своя питомник и че също е трогнат почти до сълзи.

Степанцов седна. Не успя да каже всичко, което искаше. Когато спомена семейството, имаше предвид Белов. Или поне у него не възникваше никакво съмнение, че той е главата на това семейство. Този среден на ръст човек с добре сложена фигура и благородно лице можеше да бъде жесток и взискателен. Той излъчваше загадъчен магнетизъм и привличаше хората към себе си. И беше живецът, оста, звездата, около която се въртяха планетите. Ако не беше той, Степанцов никога нямаше да дойде в Красносибирск, нямаше да започне да тренира и едва ли би се решил да участва в мача за шампионската титла. Безпризорните деца щяха да обикалят улиците, а пияните скитници — да се търкалят край оградите. Всичко това беше точно така. И всичко това бе извършено от него — от Белов. Но Сергей не беше в състояние да произнесе тези неща на глас. Пък и трябваше ли да говори за това?

Колкото и да е странно, в този момент Белов мислеше за същото. Парите, властта и бизнесът като начин на живот вече не му доставяха удоволствие. В действителност освен чувствата му към Лайза сега той имаше само две страсти — екстремните преживявания и помощта за хората. Това го зашеметяваше, както наркоманът се зашеметява от кокаина. Но той никога не забравяше за онази граница, която в никакъв случай не биваше да прекрачва. Той не беше създал тези хора, а само им бе помогнал да живеят достойно, беше им предложил вариант и им бе създал условия. Казано по-просто, беше се озовал до тях в труден момент. Разбира се, това никак не беше малко и той имаше известни заслуги, но все пак…

Фьодор беше прав, като казваше: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ…“ Защото Саша Белов беше просто един човек. И не беше съвършен. А му предстоеше да премине през още много неща, да ги преодолее и да си ги обясни, за да стане още по-силен и да сподели силата си с онези, които бяха слаби и които бяха сбъркали пътя си. Всички тези мисли му минаха през ума през няколкото минути, докато Степанцов говореше. Саша си помисли, че не бива да ги прави достояние на всички, изричайки ги на глас. Най-добре беше да ги запази за себе си.

В този момент мобифонът му иззвъня. Той сви виновно рамене. Извади апарата и отиде в съседната стая. Очакваше това обаждане. Звънеше му един стар предан приятел. Странно, но кръгът се затваряше! Белов изобщо не беше супермен, както би си помислил някой, ако го погледнеше отстрани. Понякога също имаше нужда от помощ.

— Да! — каза.

— В Москва съм. Отседнах в „Мариот“ — изрече по войнишки ясно познатият глас.

— Чакай ме утре в три часа — отвърна Белов и прекъсна връзката.

И изпита спокойствие и лекота.

„Ето, че моят трепач е с нас — помисли си. — А щом това е така, значи няма от какво да се страхувам. Сергей ще е в пълна безопасност.“

След тържествения обяд-закуска всички си направиха снимка пред спортната школа. От стената, изрисувана със спрей, се усмихваше легендарният боксьор Виктор Агеев…

Още същата вечер Белов, Степанцов, Лайза, Уотсън и Витя се качиха в самолета. Николай Гудков тръгна заедно с тях за Москва. Там той щеше да се прехвърли на самолета за родния си Петербург, а целият отбор щеше да продължи към Ню Йорк.

„Отбор… — подсмихна се Белов. — Бригада!“