Александър Белов
Сянката на победата (35)

34.

Буцаев и чираците му обядваха в „Гамбринус“. Той беше с бял костюм, още по-скъп от предишния. Новата му шапка стоеше на стола до него. В ресторанта всичко си беше както преди. Храбинович сърбаше в своя ъгъл рядка овесена каша и чоплеше с вилица пушената скумрия. В огромните аквариуми плуваха странни риби, лангусти мърдаха дългите си мустаци, а войнствени раци виреха клещи към тавана. Часовникът в ъгъла дрезгаво отброи дванайсет удара. Всичко си беше както преди… Всичко освен две обстоятелства.

Първо, Роман Остапович изгуби пари. Всъщност те не бяха чак толкова много. Той беше заложил двеста хиляди на това, че Степанцов ще изгуби и боксьорът изгуби. Храбинович обеща да му плати две към едно, което означаваше, че Буцаев трябваше да спечели около четиристотин хиляди. Само че той се увлече и заложи още двеста хиляди на петия рунд, но Сергей се призна за победен в шестия. Което пък означаваше, че парите по законен начин се бяха върнали при Храбинович.

В крайна сметка на Буцаев му останаха четиристотин хиляди, но… Хитрият букмейкър си прибра неговите два процента, а това бяха осем хиляди зелени американски долари. Естествено, тези пари бяха дребна сума, но той възприе случилото се като злобна подигравка.

А второто обстоятелство, което беше доста по-сериозно от първото, беше, че Роман Остапович бе изгубил авторитет както в собствените си очи, така и в очите на чираците си. Преценете сами, нима може да се смята за сериозен човек онзи, който отива в Лас Вегас, за да уреди една работа за милиони, а вместо това му насиняват мутрата? И то толкова унизително?

Спомни си побоя в банята. За тях банята се превърна в лобно място, тоест в мястото, където на всички им насиниха мутрите. Естествено, Роман Остапович прие тежко поражението и не без основание смяташе, че само кръвта на омразния враг можеше да измие този позор.

Би било наивно да се смята, че човек като него ще стои със скръстени ръце. По всички свои канали събра цялата възможна информация за Белов. За Бригадата и нейния трагичен край; за фаталния изстрел на летището и за трънливия път на оцелелия бригадир до върха и накрая за миналогодишната операция по освобождаването на сина му, проведена блестящо от Белов в Близкия изток. Тези факти направиха доста силно впечатление на Роман Остапович. Противникът му не беше обикновен човек, не, изобщо не беше обикновен човек!

Единственото, което поне малко го утешаваше, беше сребристият стингрей. Той можеше да се нарече боен трофей, който в същото време му служеше като морална компенсация. Колата беше твърде забележима, за да я използва открито. Но точно по тази причина я откри без проблеми. Спортният автомобил стоеше в най-отдалечения ъгъл на паркинга на летището в Лас Вегас.

Буцаев знаеше, че още същата нощ Белов излетя за Ню Йорк, а оттам — за Москва. Не беше трудно да проследи движението му, защото имената на всички пътници се вкарваха в общата база данни на американските авиолинии. Тъй като знаеше, че Белов повече няма да се върне, той нареди на чираците си да откраднат стингрея от паркинга. Те го натикаха в един взет под наем автовоз и го закараха в гаража на боса си.

Буцаев осъзнаваше, че да тича по горещите следи на Белов в Русия е не само глупаво, но и опасно. Не беше забравил Наказателния кодекс на страната, която бе напуснал преди много години. За престъпление, за което в Щатите или в Европа те наказваха с няколко месеца затвор, в Русия можеха да ти лепнат десет, че дори и повече години в лагер.

За щастие съдбата се усмихна на Буцаев — мачът за званието претендент за шампионската титла прерасна в скандал. Хюит беше дисквалифициран, а Степанцов отново бе поканен да се бие. Това обстоятелство му даваше надежда, че ще се срещне с Белов. Което означаваше, че щеше да има шанс да го сложи на мястото му. И този негодник щеше да разбере какво значи вендета по буцаевски!

От мислите за сладкото отмъщение го откъсна Храбинович. Старецът се обърна към него и с хитра усмивка му каза:

— Уважаеми Роман Остапович! Какво мислите за предстоящия мач? Или вие вече не залагате на боксьори? Няма страшно. Аз приемам залагания и за надбягвания на хлебарки.

Буцаев позеленя от гняв. И отвърна, като се стараеше в гласа му да прозвучи колкото се може по-голямо безразличие:

— Нямам тръпка, Соломон Маркович. Всичкото това нещо… — направи пренебрежителен жест, давайки да се разбере, че смята залаганията за детска забава.

— Това е ваше право, любезни! — изкиска се Храбинович. — Понеже бихте могли да направите един малък залог? Разправят, че днес руснакът пристига в Ню Йорк. Чух го по телевизията.

Гореща вълна на ярост заля Буцаев. Едва сдържайки се, отвърна:

— Да върви по дяволите, Соломон Маркович! Нека си пристига.

Но тези толкова невинни на пръв поглед думи на Храбинович постигнаха целта си. Буцаев изгуби апетит. Смъкна салфетката, смачка я и я захвърли на масата. Стана, а Гога и Хасан скочиха заедно с него. Хасан дояждаше нещо в движение, а Гога преглътна залъка си с усилие, което би направило чест на всеки питон, и попита:

— Какво става, шефе?

Без да изрича нито дума, Буцаев решително се отправи към изхода. На вратата подхвърли на сервитьора, който изтича подире му:

— Впиши го в сметката ми! — и излезе навън.

До лимузината пушеше скучаещият Реваз. Щом видя, че босът му е в лошо настроение (през последните два месеца той непрекъснато беше в лошо разположение на духа), Реваз отвори вратата на автомобила пред него.

— Къде?

— На летището! — нареди Буцаев.

Седалката му се струваше твърда. Той се въртеше насам-натам, опитвайки се да се настани по-удобно, но не можеше да се отърве от чувството, че в задните му части се е забил трън. И Роман Остапович знаеше какъв е този трън. Нямаше търпение да разбере дали Белов беше пристигнал заедно с боксьора.

На летище „Кенеди“ Буцаев отиде право при диспечера — висока симпатична мулатка с изрусени коси. Спря пред гишето, свали любезно шапката си, притисна я до гърдите си и сладникаво се усмихна. А когато погледите им се срещнаха, той попита с най-очарователния глас на който беше способен (за момичета дълбокият гърлен глас беше най-подходящ) дали може да прегледа списъка на пътниците, които пристигат от Москва. Служителката долови слабия му руски акцент, кимна и отвори съответния файл на компютъра.

— Кой точно ви интересува?

— Кой точно ли? — засмя се Буцаев. — Сергей Степанцов…

Тя откри името на боксьора в списъка.

— Да, мистър Степанцов пристига с този полет.

Роман Остапович направи щастлива физиономия.

— О, чудесно! Той е мой приятел. А случайно сред пътниците да е и Александър Белов?

— Той също ли ви е приятел? — поинтересува се с професионална любезност момичето, връщайки списъка на пасажерите обратно.

— Страхотен приятел ми е — измърмори на руски Буцаев, като в същото време кимаше на момичето и се усмихваше.

Чакаше отговора с примряло сърце. Толкова му се искаше Белов да се окаже в списъка на пътниците. И защо тази изрусена глупачка се цъклеше толкова дълго и тъпо в монитора? „Хайде, черна маймуно! Чети по-бързо!“ — пришпорваше я наум Роман Остапович, проклинайки американците заради тяхната политическа коректност.

— Да, има Александър Белов — потвърди мулатката. — Той също пристига с този полет. Самолетът вече е в зоната на нашите радари, мисля, че след един час ще можете да посрещнете приятеля си.

Буцаев потри доволно ръце, наведе се към гишето и тихо изрече:

— Само да знаете колко се радвам! Толкова ми е домъчняло за него!

Благодари на момичето, сложи си бялата широкопола шапка и се отдалечи от гишето. Русата мулатка изкриви презрително устни.

— Накъде върви светът? — промърмори след отдалечаващия се Буцаев. — И този е педал. Облякъл си бял костюм и си нахлупил тази идиотска шапка! И сигурно онзи, когото посреща, също е педал като него. Вече не останаха нормални мъже!

 

 

Като ловец в засада Роман Остапович прекара цял час до преградата от дебела прозрачна пластмаса, боейки се да не изпусне Белов. Най-сетне, когато пътниците, които пристигнаха от Москва, се отправиха към гишето за паспортна проверка, Буцаев го видя.

Белов вървеше до боксьора, а от другата му страна крачеше облечената както винаги елегантно Лайза. Неговият враг изобщо не се бе променил от последната им среща. Имаше същата уверена походка и държеше главата си все така гордо изправена… Скъпите вишневи на цвят обувки, тъмносиният летен италиански костюм и белоснежната риза много му отиваха. Буцаев бе принуден да признае това с болка в сърцето и скърцайки със зъби.

— Ей! — подвикна той, пристъпяйки на място като спънат кон, макар много добре да разбираше, че врагът му няма да чуе нищо през преградата, но въпреки това не успя да овладее обзелите го емоции и отново извика: — Ей, тук съм! — И махна няколко пъти с ръка, сякаш стоеше на мавзолея по време на манифестация.

Онова, което се случи в следващия миг, малко го изненада. Сякаш уловил мисления му сигнал, Белов се обърна и погледите им се срещнаха.

Саша спря и се приближи до преградата, точно както постъпи и предишния път. Само че тогава се усмихваше щастливо на Лайза, а сега се усмихваше иронично на Буцаев. Двамата стояха и се гледаха в очите като боксьори в последните секунди преди двубоя. За тях времето беше спряло. Дуелът продължи половин минута. Най-сетне Роман Остапович злобно се ухили, тънките краища на черните му мустаци трепнаха и върнаха времето назад: три и четирийсет, два и четирийсет и пет минути, един и петдесет… Кимна важно на Белов, обърна се и си тръгна. И нито веднъж не се обърна назад.

Тази среща не изненада Саша. Той очакваше нещо подобно и беше подготвен. Когато се върна при разтревожената Лайза, Степанцов вече стоеше на опашката пред гишето за паспортна проверка.

— Посрещат ни — изрече Белов съвсем спокойно.

Лайза го хвана за ръката и с разтреперан глас му каза, че се страхува.

— Не се бой! Всичко е под контрол — успокои я той и посочи към трима души, които бяха пристигнали с друг полет.

Единият от тях, който беше плешив и имаше голям череп с класическа форма, страшно приличаше на певеца Розенбаум, само че не носеше китара. Другият, който имаше най-обикновена руска физиономия, зяпаше презокеанските чудесии като селски глупак, попаднал за пръв път в града. И доста видимо куцаше с единия си крак. Третият се стараеше да не привлича вниманието към себе си, но щом човек го зърнеше, просто не можеше да го забрави. Той имаше стройно тяло, късо подстригани прошарени коси, силни ръце и загоряло лице на стар войник, върху което се открояваше бял белег… Това беше трепачът, който винаги имаше шанс. Дмитрий Андреевич Шмит.

— Лайза — каза тихо Белов. — Никога не се страхувай от нищо. Няма да ни съборят от коня. Никой не може да го направи!

Лайза се поуспокои и се притисна до него. Така се чувстваше по-сигурна.

 

 

Черната лимузина отвеждаше Буцаев обратно в града. И през ум не му мина да проследи боксьора и Белов. Дори само фактът, че те пристигнаха заедно, вече му подсказваше, че и по-нататък щяха да са заедно. А какъв смисъл имаше да следи боксьора, след като с тази задача много по-добре щеше да се справи пресата и телевизията? Не, той мислеше за нещо съвсем друго — за това как да унищожи Белов.

От една страна, Роман Остапович не беше забравил, че не може да пипне с голи ръце този смелчага. И имаше предчувствието, че ако застане открито пред него, Белов отново ще се окаже по-силният. Този тип беше първият човек в житейския му път, пред когото най-позорно пасува. Изобщо не можеше да си обясни защо го направи? Да не би пък Белов да го беше урочасал?

Но, от друга страна, целият му опит на престъпник му подсказваше, че всеки си намира майстора. „Всички сме смъртни и всички сме в ръцете на Бога“ — мислеше си той.

Не, Белов трябваше да бъде унищожен не с помощта на груба сила, а с хитрост. Дори не с хитрост, а с ум! Но в същото време това не трябваше да стане тихомълком, а шумно, с гръм и трясък! Трябваше да даде добър урок на тези самозабравили се нови руснаци, които напоследък нахлуваха в Америка, за да въртят далавери.

Казано накратко, разправата трябваше да бъде показна, но в същото време Роман Остапович трябваше да остане зад кадър, в сянка. Все още не знаеше как би могъл да осъществи това. В този случай изстрелът с винтовка с оптически мерник не вършеше работа, защото това беше твърде банално и традиционно за Америка.

 

 

Целият отбор на Белов се настани в „Хилтън“. Саша заедно с Лайза и боксьорът заедно с Уотсън си взеха съседни стаи. Витя и Шмит се настаниха на същия етаж, но срещу тях. Първото, което направи Белов, беше да купи на цялата компания американски мобифони, защото руските не им вършеха работа, тъй като в Щатите имаше други стандарти. Взеха и допълнителни екстри към мобифоните — слушалки и един малък микрофон. По този начин, без кой знае какви харчове, се сдобиха с възможността да поддържат непрекъсната връзка помежду си.

Според замисъла на Белов никой не биваше да знае, че Шмит, Витя и Уотсън имат нещо общо с него. Той се затвори в стаята си, помоли Лайза да отиде в другата стая, за да не го безпокои, и набра номера на Дмитрий. Трябваше да изготвят плана за по-нататъшните им действия. Бившият шеф на сигурността на Бригадата беше настроен агресивно и решително. Той посъветва Белов да не изчакват нападението, а да нанесат изпреварващ удар. „Няма човек — няма проблем“ — цитира като аргумент безсмъртната фраза на другаря Сталин.

Но Белов смяташе, че всяко убийство само поражда проблеми и че ако започнеш да убиваш, самият ти губиш правото си на живот. Но не започна да обяснява това на Шмит, защото… Защото беше достатъчно само да му каже „не“…

— Нещата могат да свършат зле — убеждаваше го Шмит. — Когато се опомниш, вече ще е късно.

— Не — възрази му Белов. — Нека всичко си върви по реда. Бъди нащрек. На този етап само ни прикривай, а ако стане нещо, действай…

В този момент на вратата на стаята им се почука. Лайза подскочи и се втурна в стаята на Белов.

— Саша! — извика тя, сочейки към входната врата. — Това е той! Онзи човек, усещам го!

Шмит чу разговора им по мобифона и си представи какво би могло да стане, ако отворят вратата, без да знаят кой чука. Той изкрещя в слушалката на Белов:

— Саша, в никакъв случай не се приближавай до вратата! Изчакай малко! Ей сега ще погледна!

Отвори тихо вратата на стаята си и излезе в коридора. Пред апартамента на Белов стоеше човек с бял костюм и бяла широкопола шапка на главата. Той беше сам. Шмит мина покрай него, застана до асансьора, за да препречи пътя на евентуалното му подкрепление, и каза тихо в микрофона:

— Саша! Той е. Сам е.

Саша отвори широко вратата и отново застана очи в очи с Буцаев. Но сега Роман Остапович беше самата любезност.

— Здравейте, Александър Николаевич! — рече той и учтиво се поклони. — Може ли да вляза?

Белов погледна към Лайза, която стоеше така, че неканеният гост да не я види. Тя енергично завъртя глава в знак на несъгласие.

— Нямам време за разговори — каза нетърпеливо Белов, тъй като я съжали. — Ако искате да ми кажете нещо, мога да ви изслушам и тук.

Буцаев се вбеси от тона му, но успя да се овладее.

— Извинявайте, че прекъсвам работата ви — каза. — Съжалявам, че предишната ни среща протече толкова зле. За всичко е виновна липсата на информация. Имам оневиняващи обстоятелства — просто не знаех кой сте вие.

Белов му каза, че приема извиненията му.

— Искам да изгладя възникналото недоразумение. Повярвайте ми, никой от нас няма нужда от този конфликт. Пред входа на хотела е паркиран вашият прекрасен стингрей. Наложи се да сменим запалителното му устройство, но всичко останало е наред. Ето ключовете.

Буцаев бръкна в джоба на сакото си. Белов се подготви да избие оръжието, ако извадеше пистолет, но остана абсолютно спокоен. Но Буцаев наистина извади ключове и му ги подаде. Той ги взе, подхвърли ги и погледна въпросително госта си.

— Разбирам — продължи той, — че между нас вече не би могло да има приятелство, но поне няма да имаме причина да враждуваме помежду си. Как мислите?

Белов само кимна. Внимателно наблюдаваше лицето на Буцаев. И си спомни думите на Уотсън: „На този човек никога и за нищо не може да му се има доверие.“

— Какво мога да направя, за да изкупя вината си? — попита Буцаев.

Саша сви рамене.

— Благодаря, няма нужда.

Изведнъж Роман Остапович плесна театрално с ръце и се хвана за главата:

— Извинете ме, за бога! Как можах да забравя? Вие и вашият човек сигурно ще имате нужда от подходящо транспортно средство. Имам нещо за вас. Една деветметрова лимузина „Кадилак“! Прекрасна кола. Самият президент Буш се вози с такава.

— Да не е като онази, която видях в Лас Вегас? — попита Белов.

— Точно така — усмихна се Буцаев, — същата е. Имам две такива — добави гордо.

— Е, благодаря за предложението, ще си помисля.

— Стига да поискате, и колата ще бъде на ваше разположение. Мога да ви дам и шофьор. Мачът е след няколко дни, представяте ли си какъв фурор ще предизвикате, ако претендентът за званието шампион на света пристигне пред „Медисън Скуеър Гардън“ с такава луксозна кола? Това е необходимо акциите на Сергей да се вдигнат на нашия континент. Приемете това като жест на дълбоко уважение и плах опит за помирение.

— Добре, ще си помисля. А сега ме извинете, имам работа. — И Белов посегна към дръжката на вратата.

— Простете ми, ако съм ви попречил — подхвана отново Буцаев. — И още веднъж — хиляди извинения.

Саша затвори вратата под носа му. Това изглеждаше доста нелюбезно, но той нямаше никакви намерения да се церемони. Приближи се замислен до Лайза, заведе я до дивана и седна до нея.

— И какво мислиш за всичко това, Лайза?

Момичето се тресеше от нерви и само това му беше достатъчно, за да изхвърли Буцаев по аварийното стълбище. Белов също усещаше, че е на ръба на нервния срив, защото разговорът му коства доста усилия. Но имаше и едно обстоятелство, което нямаше как да бъде загърбено.

— Саша, не му вярвай! — възкликна Лайза. — Това е лош, зъл и гаден човек!

— Знам. — Той отиде до прозореца и погледна.

Долу, смален от височината до размерите на детска играчка, стоеше сребристият стингрей. Минавайки покрай него, минувачите спираха, разглеждаха колата с любопитство, клатеха възхитено глави и продължаваха нататък.

На вратата се почука и в същото време в слушалката се чу глас: „Аз съм, отвори!“ Потъналият в мислите си Белов съвсем бе забравил, че не изключи мобилния си телефон и Шмит беше чул целия им разговор с Буцаев.

Той отвори вратата и пусна Дмитрий. Двамата влязоха в стаята.

— Изобщо не мога да разбера защо се церемониш с него? Трябва да го очистим и толкова — възмути се Шмит.

Белов го хвана за рамото и го сложи на дивана до разстроената Лайза, а сам остана прав.

— Нали виждаш, той иска мир — каза, макар че изобщо не беше убеден в думите си.

— „Ако искаш мир, готви се за война!“ — цитира Шмит древните римляни.

— Дима, ти непрекъснато забравяш нещо. Тук сме на чужда земя. Пресата само това чака — скандал с участието на руснаци. Всяка шумотевица може да навреди на Сергей. А освен това аз вече не съм Саша Белов, а едър бизнесмен, директор на най-големия комбинат за алуминий. Спомни си пресконференцията на летището. Положението задължава. Нали не си мислиш, че се страхувам от него?

Шмит го погледна с укор.

— Дори и през ум не ми е минало.

— И правилно. Не се страхувам от него, но това не значи, че не се страхувам от нищо. Аз имам какво да губя. Например комбината. Спортната школа. Дома „Нил Сорски“. Нямам право да рискувам чуждите съдби. Отдавна вече не съм вълк единак и съм натоварен с огромна отговорност. Но дори и това не е най-важното. А най-важното е, че не искам да убивам никого. Даже такива отрепки като Буцаев. А освен това проблемът няма да се реши с него, защото ще се наложи да очистим и слугите му. Сетне — мръсниците, които ще тръгнат след нас, и отиде, та се не видя. Какво, да не би да си забравил как започват войните?

— Както винаги си прав — въздъхна Шмит. — Не бях отчел това.

— И напразно, Дима, напразно. Затова те моля: никакви инциденти преди мача. Разбра ли?

Шмит кимна, но в същия миг в очите му припламнаха лукави искрици.

— Саша, обещавам, че сам няма да предприема нищо преди мача — натърти той на последните думи. — А сега ми дай ключовете от онази таратайка, искам да проверя дали всичко в нея е наред. Не е изключено твоят стингрей да е натъпкан с пластични бомби като колан на шахид.

Белов поклати глава.

— Мисля, че стингреят е чист, но дори и да не беше, извини ме, само че пак няма да ти дам ключовете. Те може да наблюдават колата, а аз не искам да те осветявам без време. Затова ще сляза сам и ще закарам колата в подземния гараж.

— Да не си полудял? — възкликна Шмит.

Лайза моментално притисна дланите си като за молитва:

— Саша! Заклевам те, не прави това! Забрави за този стингрей!

Белов едва скриваше напрежението, което се бе натрупало в него. От една страна, го смазваше огромната тежест на отговорността за чуждите съдби и за чуждия живот, но, от друга страна, шестото му чувство, което през последните месеци невероятно се изостри, му подсказваше, че опасността няма да дойде оттук.

Най-лесно беше да извика: „Стига! Аз зная по-добре от вас какво трябва да правя!“ Но защо трябваше да обижда близките си хора? Защо трябваше отново да повтаря миналото. „По-лесно е да се сдържиш пред чужди и случайни хора, отколкото пред онези, които винаги са до теб“ — помисли си. Овладя се и тихо каза:

— Приятели… Моля ви да ми отговорите само на един въпрос. Вярвате ли ми?

Шмит и Лайза се спогледаха.

— Да, вярваме ти — отвърна Дмитрий.

— Често ли греша? — попита Белов. — Често ли съм вършил неща, които не би трябвало да върша?

— Не си спомням такова нещо — призна Шмит.

— Тогава, моля ви да ми повярвате и този път. Повярвайте ми и ми помогнете, когато поискам това от вас. А сега не ми пречете, разбрахме ли се?

Той стоеше насред хола. От него се излъчваха такава сила и решителност, че дори Шмит не намери какво да му отговори. Това беше някакъв нов Белов, който не бяха виждали досега. Той говореше като Саша, движеше се като Саша, държеше се като Саша, но в същото време от него се излъчваше толкова мощна енергия, че въздухът наоколо се наелектризираше и пращеше.

— Ще сляза долу и ще преместя стингрея в гаража. А след това двамата със Сергей ще си вземем едно такси и ще отидем в „Медисън Скуеър Гардън“ да огледаме ринга. А пък теб, Дима, ще те посъветвам да останеш в хотела и да не излизаш на светло без време.

Белов излезе от стаята и остави Шмит и Лайза в пълно недоумение. И наистина, какво би могъл да им обясни? Че всичко в този живот е свързано и че всичко има своя смисъл? Че човекът, който е осъзнал предназначението си, няма защо да се бои от случайности? Че силата на Алатир-камък го пазеше и щеше да го пази не само в тайгата, но дори и в джунглата? Защо изобщо трябваше да им обяснява нещо? Защо трябваше да говори, след като беше по-добре да действа.

Саша излезе навън и отиде до стингрея. Седна зад волана и видя на съседната седалка визитка от дебел тъмносин картон със златен кант. На нея пишеше „Boutsaev limousine company“. А малко по-долу беше отпечатано на руски език: „Г-н Буцаев. Компания за коли под наем“.

Белов взе малкото правоъгълно картонче и дълго го гледа, сякаш искаше да съзре в строгата латиница и в разлятата кирилица някакъв скрит смисъл или знак. Накрая въздъхна и се усмихна.

Взе мобилния си телефон и набра номера, посочен на визитката.

— Ало! Роман Остапович? Тук е Белов.

— За мен е удоволствие, слушам ви внимателно, Александър Николаевич. — Гласът на Буцаев беше мек и мазен, сякаш грижливо го бяха смазали с машинно масло.

— Още ли е в сила предложението ви за лимузината?

Настъпи пауза. От изненада Буцаев не можеше да отрони нито дума. Не можеше да повярва, че всичко, което му бяха разказали за Белов, е пълна дивотия! Нима наистина този шаран беше толкова глупав, че да клъвне на такъв елементарен лукс?

— Разбира се, Александър Николаевич — отвърна, като едва успяваше да сдържи обзелото го вълнение.

— Прекрасно. Ще имам нужда от автомобила, но само в деня на мача.

— Че защо? — възрази Буцаев. — Мога да ви го дам и по-рано…

— Не — прекъсна го Белов. — В деня на мача, не по-рано. Надявам се, че ще побере всички ни?

— Разбира се, Александър Николаевич. Няма да ви е тясно, гарантирам ви.

— Благодаря, ще ви се обадя след една седмица — каза Белов и прекъсна връзката.

Сега той вече със сигурност знаеше две неща. Първо, че Буцаев в никакъв случай нямаше да пропусне да го изпрати на онзи свят по всички възможни начини. И, второ, че цяла седмица щяха да се намират в пълна безопасност.