Питър Уот
Сянката на орела (8)

7.

Капитан Морисън Морт не беше човек, който обръща внимание на превратностите на съдбата. Ако беше така, щеше непременно да забележи, че Гренвил Уайт го посреща в същия кабинет, в който едно време го беше приел Дейвид Макинтош.

Оттогава бяха минали десет години, през които Морт си живееше чудесно. Беше вече на четирийсет, но изглеждаше дори по-добре оттогава — със загоряло от живота на открито лице, с къдрава руса коса и бледи сини очи, които улавяха в себе си слънцето и морето.

Кабинетът не му се видя променен. Беше си същият като в деня, в който му повериха управлението на „Морски орел“. Гренвил Уайт седеше на висок стол с кожена тапицерия, същият, в който седеше и Дейвид Макинтош навремето. Сега Уайт управляваше финансите на „Макинтош къмпани“ която държеше корабната търговия и търговията със земя в колонията. Тя беше и компанията с най-голям брой акции на стоковата борса.

Гренвил все още беше красив мъж. Лицето с високи скули и оредяващата коса му придаваха аристократичен вид, който привличаше жените и будеше доверие у мъжете. Беше към трийсет и пет годишен и излъчваше благоденствие и сила, които му придаваха леко арогантен вид.

— Добре дошъл у дома, капитан Морт! — изрече той, по-скоро официално, отколкото дружелюбно. Стана и му протегна ръка през бюрото. — Моля, седнете!

Морт повдигна полите на синьото униформено сако и седна на един от по-малките столове срещу шефа си.

— Радвам се, че се върнах, господин Уайт — измърмори без ентусиазъм.

Личеше му, че не се чувства добре в Сидни, особено откакто ирландският адвокат Даниъл Дъфи го бе обвинил в убийство. Единствено влиянието на Макинтош и неизчерпаемите им източници на средства го бяха спасили от бесилката в Дарлингтън. Но онова упорито адвокатче Дъфи не се отказваше и продължаваше да рови около него.

— Получих телеграмата ви в Бризбейн. Пишете, че имате спешна работа за мен.

Той беше дошъл по работа и предпочиташе да мине направо на въпроса. Любезностите бяха за дамите и кожените салони, където се събираха скучаещи господа, като неговия шеф например.

Гренвил леко смръщи вежди. Социалният живот в Сидни беше обусловен от редица формалности и празни приказки, които винаги предхождаха сериозните разговори, и директният подход на Морт му се стори просташки.

— Имам за вас нова задача — каза без повече заобикалки и дръпна от кубинската пура, която димеше в ръката му. Не предложи на Морт, защото знаеше, че алкохолът и цигарите не са му по вкуса.

Капитанът беше мъж със спартански навици.

— „Морски орел“ е нает от барон Фон Фелман, който всеки момент ще пристигне в Австралия.

— Но ние се справяме добре с черните! — опита се да възрази Морт. — При последната доставка…

— Разбирам това, капитане — прекъсна го Гренвил и размаха пурата си, — но баронът е готов да компенсира щедро всяка пропусната полза. Освен това е мой зет — добави и в гласа му се долови лек сарказъм. — Човек не бива да пренебрегва роднините си.

— За къде ще плаваме? — намусено попита Морт. Нямаше избор, трябваше да се подчини на явната заповед.

— Куктаун — отговори Уайт. — А от там накъде ще тръгнете, знае само баронът. Но накъдето и да пожелае, трябва да се подчиниш без много въпроси. В края на краищата сумата, която плаща, е повече от добра.

Морт повдигна вежди. Имаше нещо около това пътуване. Никой не наемаше кораб без изяснен маршрут. Не че го засягаше, но беше любопитен:

— Май баронът тръгва по следите на златото, а? Река Палмър?

— Където и да е, нас не ни засяга! — остро изрече Гренвил. — Колкото по-малко въпроси задаваш, толкова по-добре за дружеските отношения между вас с барона.

Морт кимна с разбиране:

— Това, което искам да знам, е продължителността на курса, за да преценя, какви запаси от храна да взема.

Гренвил смукна дълбоко от пурата, направи няколко кръгчета и каза:

— Джордж Хобс ще отговори на всичките ти въпроси. Той поддържа връзка с барона и ще ти даде подробностите.

Морт реши, че срещата е приключила, и се надигна от стола. Но Гренвил даде знак, че има да каже още нещо, и той седна отново:

— До ушите ми достигнаха обезпокоителни слухове — започна. — Твоят помощник-капитан господин Хортън разправял из „Скалите“ разни истории, за които бих предпочел да не чувам вече никога.

Морт изтръпна. Знаеше, че Джак Хортън обича да се черпи из баровете в „Скалите“ и когато се напие, имаше лошия навик да се хвали за подвизите си.

— Какви истории? — попита той.

— За онова ирландско псе Майкъл Дъфи и за братовчед ми Дейвид. Подмятал, че знае кой им е скроил шапката.

— Дъфи беше убит от маорите в Нова Зеландия — каза сухо Морт, — а господин Макинтош — от вожда Тиуи преди пет години. Ние нямаме нищо общо с това!

— С Дъфи всичко е наред — кимна Гренвил, — но обстоятелствата около смъртта на братовчед ми продължават да тревожат нечии злонамерени умове. Моята тъща ме ненавижда достатъчно, за да търси доказателства за вината ми. Такива слухове могат да я накарат да възобнови частното разследване на случая.

Морт знаеше, че лейди Макинтош е уверена, че той е убил любимия й син по нареждане на Гренвил Уайт. Всички служители знаеха за омразата й към тях двамата. Единствено фактът, че Гренвил беше неин зет, а и отлично ръководеше компанията, ги държеше в относителна безопасност. Но ако нещо излезеше наяве…

— Хортън взе много да си отваря устата — съгласи се той. — Трябва да му я затворим.

— Точно така — потвърди Гренвил. — Сигурен съм, че ще успееш да го накараш да се пенсионира, срещу подобаващо обезщетение, разбира се, и ще осигуриш мълчанието му. Говори с него и оправи работата. Няма да е трудно да си намериш нов пръв помощник, докато си в Сидни.

 

 

Морт излезе от кабинета на шефа си и отиде при Джордж Хобс, за да научи подробности за чартърния курс. Секретарят седеше зад бюрото си и записваше някакви цифри в счетоводните книги.

— Господин Уайт ме упъти към вас за информация относно предстоящия чартър на този Фон Фелман — каза Морт вместо поздрав.

Хобс повдигна очи и огледа мъжа пред бюрото си. После взе един запечатан плик и му го подаде. Морт го отвори, извади лист с инструкции и се зачете под неодобрителния поглед на мъжа зад бюрото.

Хобс не харесваше капитана на „Морски орел“ въпреки печалбата, която разправяха, че носел на себе си и на фирмата от търговията на черни роби. Имаше нещо зловещо в този мъж, което го отблъскваше и той неволно потръпна.

— Тук се споменава някой си Майкъл О’Флин. Кой е той? — попита Морт, без да отмества поглед от листа.

— Американски търговец на оръжие. Пристигна тук от Самоа по нареждане на барона. Доколкото знам, в момента е гост на баронеса Фон Фелман — отвърна Хобс. — Не бих могъл да ви кажа много повече извън инструкцията в писмото, капитан Морт. Баронът не е словоохотлив, особено що се отнася до неговия бизнес.

— А този шваба, Карл Щрауб… — погледна го Морт.

— Съжалявам, капитане — поклати глава секретарят.

Капитанът се взря в очите на дребния чиновник и видя открита антипатия. Гренвил му бе казал, че той е на страната на Инид Макинтош. Не можеше да си обясни защо Уайт все още държеше на работа личния секретар на Дейвид. Изглежда, влиянието на лейди Макинтош все още беше непоклатимо. Е, Хобс може и да беше лоялен към старата вещица, помисли си той, но в никакъв случай не беше глупав и сигурно разбираше от кого трябва да се страхува. И на кого трябва да служи.

— Ако господин Уайт има нужда от мен, може да ме намери на парахода. — Морт прибра плика във вътрешния си джоб и излезе.

 

 

Гренвил изчака Морт да затвори вратата след себе си и запали втора пура. Майкъл Дъфи! Дълго време не се беше сещал за него. И ето че името на мъртвия му съперник отново се появи. Неприятно, като неприятните неща, които трябваше да извърши, за да вземе в ръцете си пълния контрол върху „Макинтош къмпани“.

Стана и отиде до прозореца. Оттук се виждаше цялото пристанище. Вляво от главния канал беше закотвен „Морски орел“. Морт го поддържаше в отлично състояние и това си личеше дори и от такова голямо разстояние. Гледката на парахода насочи мислите му към Дейвид — отдавна мъртъв за света, но не и за лейди Инид. Откакто братовчед му умря, тя се превърна в най-големия му враг. Всячески му пречеше да поеме контрола над несметните богатства на Макинтош. Но един ден щеше да умре, утешаваше се той, Фиона щеше да наследи всичко и като законен неин съпруг той щеше да разполага с него.

Фиона беше другата му болка. Сети за нея и лицето му придоби пепеляв цвят като върха на пурата му. От дълго време тя му беше съпруга само на книга, тъй като споделяше леглото на неговата сестра, независимо че сега Пенелопе беше омъжена за барон Фон Фелман.

Когато тя се премести в отделна спалня, Гренвил не показа с нищо, че е недоволен. Преглътна унижението от връзката между двете. Това, което имаше значение, беше, че тя спазваше своята част от уговорката и пред хората беше примерна съпруга, която му помагаше да се изкачи до върха на колониалното общество. В крайна сметка той имаше на разположение младите момичета от неговия бардак в Глиб, който бе отворил около година по-рано — място, обичано и закриляно от богатите господа, които идваха да получат малко удоволствие след тежкия работен ден. Носталгията към тялото на малката Дженифър беше заменена от животинското удоволствие, което му доставяше единайсетгодишната Мери Бийзли. Тя беше новата му играчка.

Гренвил дръпна отново от пурата си. В съзнанието му неочаквано се появи името Глен Вю, място, което никога не беше виждал. Нещастията в личния му живот и страстта му към детска плът започнаха именно тогава, преди дванайсет години, когато бащата на Фиона Доналд Макинтош организира разселването на племето нирамбура от неговите земи. В онзи фатален ден Националната конна полиция, водена не от друг, а от Морисън Морт, посече мъжете, жените и децата на племето дарамбал и земята се напои с кръв. От онзи ден името Дъфи се появи в живота им. Свидетели на кървавото престъпление и едновременно с това негови жертви, Дъфи се превърнаха в най-големите врагове на семейство Макинтош. Можеше ли личната му трагедия да е резултат от тайнственото майолско проклятие, за което говореше Инид?

Въпросът беше абсурден, но натрапчив. Като образован мъж Гренвил знаеше, че тези приказки са плод на глупаво суеверие, но човек не можеше да не потърси намесата на съдбата, като се замисли за странната смърт на мъжете от двата рода. Доналд и синът му Ангъс умряха от копието на един и същи мъж, наречен Уолъри. Семейство Дъфи също страдаха. Майкъл и брат му Том загинаха. Том беше застрелян отново от Конната полиция.

Ако можеше проклятието да споходи и оня проклет Даниъл Дъфи, горчиво се замисли Гренвил. Животът щеше да бъде много по-лесен без непрестанните му усилия да опетни името на Макинтош.

Пурата догаряше и той я загаси върху перваза на прозореца. Може би един ден щеше да отиде до Глен Вю и да види със собствените си очи мястото, където се роди проклятието, съсипало живота на двете фамилии. Преди години сър Доналд разказваше за някаква пещера, която се намирала в неговото пасище. Тъстът му твърдо вярваше в силата на това свещено за аборигените място.

Но сър Доналд беше шотландец, сви презрително устни Гренвил, а шотландците бяха суеверни точно колкото и невежите ирландци.

 

 

По пътя към „Морски орел“ Морт се загледа с интерес в тълпата пред парахода, който заминаваше скоро към река Палмър. Той имаше опит със златните мини. През петдесет и четвърта беше полицай в Баларат и натрупа цяло състояние от подкупите, които получаваше от миньорите за различни услуги. Но после проклетниците издигнаха барикади и стреляха срещу английската армия. Лагерът Юрика — така наричаха те укреплението си — не издържа на мощната офанзива на войниците и Морт с готовност взе участие в последвалото клане.

След този ден той започна да се изкачва по йерархичната стълбица. Първо стана лейтенант в полицията, а сега беше морски капитан. Всички длъжности, които беше заемал, му позволяваха да задоволява нуждите на демоничната си лудост — да измъчва, изнасилва и убива. Страстта да убива беше нещо като наркотик за него — колкото повече невинни души пращаше в отвъдното, толкова повече болестта му се задълбочаваше.

Той стъпи на кея и затърси с поглед любовта на своя живот — малкия, но изключително подвижен кораб, който управляваше повече от шест години. Името му отговаряше идеално — „Оспри“ — морският орел, който хищно се спуска над беззащитните диваци из островите на Тихия океан и пълни трюмовете с черноработници за захарните плантации на Куинсланд. И носи тлъста плячка за своя капитан.

Морт се качи на палубата и се огледа. Джак Хортън не се забелязваше никъде. Да върви на майната си! Щом Уайт искаше така, помощник-капитанът му ще изхвръкне от „Макинтош къмпани“, и точка! От него се искаше да му го съобщи и да намери опитен заместник. Той знаеше къде да намери Джак. Както всяка вечер той беше в своя любим квартал и в своя любим вертеп. Но преди да се заеме с него, трябваше да направи едно много специално посещение в „Скалите“.

 

 

Морисън Морт познаваше „Скалите“ като петте си пръста, въпреки че някои от обитателите му вече не го помнеха. „Нищо не се е променило“ — помисли си той, докато крачеше из тесните улички на квартала. Слънцето залязваше и хората започваха да излизат от смърдящите си жилища за своя нощен поход. Проститутки, моряци, джебчии и сърдити лица от местните разбойнически банди — това беше обичайното население тук. Само малцина добре облечени младоци се оглеждаха развълнувано. Те бяха дошли тук да си купят от забранените удоволствия, които предлагаха в местните барове и вертепи.

Който не познаваше капитана на „Морски орел“, щеше да се учуди какво прави такъв изискан и благороден господин в най-бедния квартал на Сидни. Мястото беше опасно за такива като него, но Морт не се страхуваше. В джоба си носеше малък пистолет, а в ботуша имаше остър нож. Той навлезе смело във вътрешността на това отречено от бога място. Заля го воня на готвено зеле, урина и повръщано — миризмите на неговото детство. Той беше роден тук. Беше научил уроците на улицата, преди да навърши десет години. Знаеше да краде, знаеше как да се пази от полицията, която от време на време нахлуваше в квартала, за да прибере някои от опасните престъпници, които се криеха тук от закона. И макар че беше със скъпи дрехи, Морт беше един от тях.

Не след дълго свърна по улицата, където се намираше целта на неговото посещение. Въздухът се огласяваше от рева на гладни бебета и пияни мъже и жени, които непрекъснато се караха за всичко, и за нищо конкретно. Проститутки се кискаха истерично, доволни, че са успели да подмамят някой клиент на пълния си с бълхи сламен дюшек.

Морт спря пред една олющена врата. Под униформата му се стичаха вадички от пот, въпреки че нощният студ вече се спускаше над града. Защо беше оставил краката му да го доведат дотук? Каква вътрешна нужда го беше накарала да се изправи пред зловещия призрак на миналото?

Изведнъж тялото му се стегна от ужас и погнуса. Призракът оживя! Тя изплува от тъмнината и мръсното й лице, обрамчено от сплъстени руси кичури, изпълни рамката на вратата. Протегна ръка към него и се усмихна.

— Майко! — изпищя той и се препъна в отчаян опит да избяга от ръцете, които всеки момент щяха да го докопат. Божичко, тя искаше да го отведе със себе си в ада! Там, където я беше пратил той самият преди много, много години.

— Не съм майка ти, сладурче — каза призракът. — Името ми е Роузи и мога да облекча тялото ти, ако носиш мангизи, разбира се. К’во искаш? — попита тя и кръстоса ръце пред малките си гърди, скрити под мръсния пеньоар.

— Ти се казваш Роузи! — прошепна Морт и лицето му бавно върна цвета си. Не, поклати глава той, това не беше призракът, от който се боеше.

— Хайде, влизай, сладурче! — подкани го жената и отстъпи, за да му направи място да мине. — Не се мотай, времето е пари.

Морт я последва. Каква ирония, помисли си той, щеше да прави любов в същата стая, в която някога уби майка си. Същата мръсна дупка, осветена от две мигащи свещи, които хвърляха зловещи сенки върху същия продънен матрак в ъгъла. Часовникът завъртя стрелките си назад. Той отново беше малкото изплашено момче и майка му го продаваше на пияни клиенти, за да вършат с него всичко, за което извратеното им съзнание се сетеше. А тя стоеше в ъгъла, пиеше и се смееше на болката и виковете му за помощ.

Роузи отиде при изтърбушения матрак и застана на лакти и колене. Повдигна роклята си и откри отпуснатите си бедра.

— Обичаш ли така? — попита го и се усмихна.

Той видя изпочупените й зъби и потръпна от погнуса. Изведнъж червената вълна на гнева заля съзнанието му. За миг жената усети страх, какъвто не бе усещала дори и с най-грубите си клиенти. Бледосините очи на мъжа гледаха сякаш през нея. Стори й се, че не са очи на човек, а два прозореца към ада. Само дяволът можеше да гледа така.

— Сега ще ти покажа как се разтоварвам най-добре — озъби се чудовището и бавно извади ножа от ботуша си.

Никой отвън не обърна внимание на писъците, които се понесоха из мъгливите улици.

 

 

Вратата изскърца. Плъховете изоставиха кървавата си плячка и бързо се изпокриха из ъглите. Двамата полицаи влязоха предпазливо в стаята. Едрата фигура на сержант Франсис Фарел изпълни тясното пространство на помещението и партньорът му трябваше да лавира, за да мине покрай него, без да се сблъскат.

Сержантът спря в средата на стаята и се втренчи в голото тяло, проснато в огромна локва съсирена кръв. Разкъсаната рокля лежеше захвърлена на купчина до трупа. Фарел беше полицай от трийсет години и отдавна беше разбрал, че жестокостта и насилието в живота се срещат толкова често, колкото любовта и нежността. Кървавата картина не успя да го разчувства, но полицай Мърфи, който беше открил тялото, не можеше да откъсне поглед от жертвата. Той беше дошъл в квартала, за да предотврати скандал между амбулантни търговци на Куей Стрийт. Една жена дотича при него и му каза за тялото в стаята. Беше една от проститутките по доковете и приятелка на Роузи.

— Вярвате ли в призраци, полицай Мърфи? — попита тихо сержантът.

Полицай Мърфи сви устни:

— Може би вярвам в горските хора, сержант, но не и в призраци. Като не броим духа на Банши, разбира се — добави с благоговение.

— Е, това е работа на призрак — посочи той трупа, но се усети, че полицаят няма да го разбере и реши да му обясни. — Виждал съм такова нещо и преди. Тогава бях на вашите години и „Скалите“ беше в моя район. Една сутрин със стария сержант Килфорд бяхме извикани в същата стая и открихме тяло на жена, осакатено като това пред теб. Трябва да има трийсет години оттогава — сбърчи чело, за да си припомни почти забравеното престъпление, и бавно продължи разказа си: — В стаята имаше едно момче, някъде около десет години. Неговата майка беше убита.

— Открихте ли убиеца? — попита полицай Мърфи.

Сержантът поклати глава:

— Мислехме, че е някой от клиентите й. Някой моряк, който е бил вече в открито море, когато я намерихме. Такива неща се случват в този квартал.

Той замълча и се помъчи да си спомни момчето, което онази сутрин стоеше като вцепенено в ъгъла на стаята и гледаше право в очите полицаите.

— Все се питам какво стана с това момче — промълви.

Полицаят погледна към него в очакване на указания. Сержантът разтърка слепоочията си и се съсредоточи върху настоящето:

— Огледайте всичко наоколо и подробно отбележете мястото на всяка вещ — нареди. — Не забравяйте да опишете раните на мъртвата.

Мърфи наплюнчи върха на молива си и старателно започна да описва жестоко нарязаните устни и срамни части, които някой безумец беше превърнал в купчина кайма. Не пропусна да отбележи и оплисканите с кръв стени на малката стаичка.

Сержант Фарел огледа внимателно всеки сантиметър от стаята. Картината, която нарисува съзнанието му, го накара да настръхне. За пръв път, откакто бяха влезли в окървавената дупка, той се поддаде на емоциите си:

— Той е искал тя да страда — изпъшка. Очите му следваха невидимата за непосветения следа по ъглите на стаята. — Нарязал я е и се е наслаждавал на гледката, докато кръвта й е изтичала. Тя се е опитала да се бори…

Мърфи го погледна учудено:

— Откъде разбрахте, сержанте? — попита, впечатлен от уменията на своя началник.

— Кървавите следи ми го показаха — отвърна Фарел. — Ето, виж, нарязал я е върху матрака, но дирята показва, че тя е била все още жива.

Мърфи последва невидимата хронология на събитията и видя всичко така, както му го описваше по-опитният му колега.

— Ако проследиш кръвта, ще видиш, че тя се е опитала да избяга. Но извергът я е настигнал при тази стена — посочи сержантът. — Борила се е, гърчела се е от болка и от страх, но той я е държал здраво, докато кръвта й изтече. Седнал е зад нея и я е притискал с двете си ръце. Слабините му са били в кръв.

— Престъпление от страст? — предположи полицай Мърфи.

Фарел поклати озадачено глава. По време на дългогодишната си служба беше виждал много престъпления от страст, но това определено не беше едно от тях. В тази история имаше нещо извратено. Убиецът хладнокръвно и методично е нанасял рани, които причиняват адска болка, но не са смъртоносни. После е останал, за да се наслади на работата си.

— Не! — категорично отрече. — Това не е убийство от страст. Този, който го е извършил, е извратен маниак, а може би е самият дявол.

Той въздъхна дълбоко. Искаше да излезе на чист въздух.

— Време е да извикаме детективите — каза. — Разследването е тяхна работа.

— Дали ще хванат тая откачалка? — попита Мърфи и прибра внимателно молива в джоба си.

Франсис Фарел сви устни. После отговори напълно сериозно:

— Само ако вярват в призраци!

През целия път към участъка той се мъчеше да си спомни името на момчето, което беше свидетел на убийството на майка си. Не мислеше, че е свързано по някакъв начин с новото убийство, но имаше нещо около онова хлапе, което го тревожеше и той искаше да разбере какво е то.

Но, разбира се, усмихна се сержантът. В архивите щеше да намери всичко, което му е нужно. Следващия път, когато отиде в затвора в Дарлингтън, непременно ще изиска старите рапорти.