Питър Уот
Сянката на орела (14)

13.

Питър Дъфи се катереше след приятеля си Гордън Джеймс по тясната пътека към върха. Децата бяха с голи крака, издраскани от бодливите храсти, които се изпречваха на пътя им, докато следваха с мъка черния воин.

— Хей, Гордън, намали темпото! — ядосано извика Питър. — Защо бързаш толкова?

Гордън се обърна към пъшкащия зад него Питър и се усмихна победоносно. Въпреки че бяха първи приятели, дори по-близки от братя, състезанието си беше състезание. Двете хлапета бяха неразделни и непобедими, когато станеше въпрос за размяна на юмруци с другите момчета из града. Също като баща си, и Гордън не позволяваше на другите да се подиграват на Питър за смесения му произход. Но сега нямаше други момчета. Борбата беше между тях двамата.

Туземецът спря и погледна назад, за да се увери, че момчетата го следват. С тревога забеляза колко ловко се изкачва бялото момче, за разлика от онзи, който носеше кръвта на дарамбал. В един от сънищата си Уолъри бе разбрал чий син е Гордън и смяташе, че дружбата между двете деца е лош знак.

Скоро бялото момче го настигна. Плуваше в пот, но си личеше, че би могло спокойно да продължи. Зад него Питър почти лазеше и се бореше за всеки сантиметър.

— Давай, Питър Дъфи, син на Том и Мондо! Трябва да победиш бялото момче! — гръмна гласът на черния воин.

Питър не можеше да разбере нито дума от странния напевен език, макар че го чувстваше близък и беше сигурен, че го е чувал и преди.

— Ако не го победиш сега, един ден той ще те убие!

Сякаш светкавица проряза съзнанието на момчето. Разбира се! Знаеше този език и сега успя да разпознае отделните думи.

— Уолъри! — извика той и очите му заблестяха от радост и учудване.

Уолъри разтегна устни в белозъба усмивка.

— Знаех си, че няма забрави Уолъри! — каза на английски. — И Уолъри не забрави теб!

Гордън ги гледаше с любопитство. В началото, когато Питър бе настоял да последват този мъж, той се намръщи. Тръгна с приятеля си, но нямаше представа защо го правят. Сега разбра, че между Питър и този абориген съществува някаква връзка.

Момчетата се бяха натъкнали на лагера на племето киовара по време на едно от скитанията си из шубраците, които опасваха Куктаун. Туземците видяха, че са още деца и не могат да бъдат заплаха за тях. Едното от тях имаше смесена кръв и това беше причината да ги приемат като приятели. Наскоро присъединилият се към тях член на племето дарамбал потвърди, че в кръвта на метиса тече кръвта на родното му племе.

Уолъри изчака Питър да преодолее разстоянието между тях и продължи нагоре. Питър събра всичките си сили, за да излезе пред Гордън. Задачата беше трудна, но предизвикателството и за двамата беше голямо.

И всичко започна отново. Те пъшкаха, потяха се и се изкачваха, без да обръщат внимание на трънаците, които оставяха червени следи по телата им. Не разбираха насърчителните слова на Уолъри, но усещаха, че той ги подкрепя.

 

 

Гордън стигна пръв до върха. Точно преди края Питър се спъна и изостана съвсем малко, но достатъчно, за да загуби състезанието. Клекнал на оголеното място до самия връх, Уолъри наблюдаваше двете момчета, проснати на метри от него. Значи, белият победи, поклати тъжно глава. Обърна се към Питър и каза на нирамбура диалект:

— Дошъл съм за теб, Питър. Трябва да ти предам знанието на нашите предци. Но преди това ще ти разкажа за сина на един от мъжете, които избиха нашия клан в подножието на Свещената планина. Той стои до теб.

Стрелна с поглед бялото момче, което го гледаше, но явно не разбираше нищо от езика му.

— Какво казва той? — обърна се Гордън към своя приятел, който беше приковал поглед в майола и поглъщаше всяка негова дума.

— Неща, които ти не можеш да разбереш — отвърна Питър.

— А ти разбираш ли? — попита Гордън и хвърли поглед към блестящото от пот тяло на воина, изрисувано с някакви особени знаци.

— Мисля, че да — отвърна той. — Думите влизат в мен и придобиват смисъл. Думи, които съм чувал, преди полицаите да убият мама и татко.

 

 

Уолъри продължаваше да разказва на своя странен напевен език. Предаде дума по дума посланието на Праотците до последната издънка на племето дарамбал. Когато свърши, Питър се наведе към приятеля си:

— Уолъри ми каза какво трябва да направя. Иска ние да тръгнем с него, когато племето киовара се отправи на север.

— Ако тръгнем с него, татко ще ни намери и ще ни даде да разберем — изплаши се Гордън. — А и леля Кейт няма да остане по-назад.

— Трябва да отидем с Уолъри! — настоя Питър. — Той ще ме научи на неща, които аз трябва да знам.

— Ходи където искаш! — тросна се Гордън. — Аз не искам да ям бой! Бъди сигурен, че леля Кейт ще те открие и коланът на татко ще играе по гърба ти.

— Не ме интересува! — изсумтя Питър. Мисълта за кожения колан на Хенри разколеба решителността му, но кръвта на Том Дъфи в него заговори и той се сопна: — Тръгвам без теб! Тичай при мама и се скрий под полата й, женчо! Аз оставам с Уолъри и хората на киовара!

Гордън отстъпи няколко крачки назад по пътеката и извика:

— Ще се видим в магазина, Питър.

Изчака малко с надежда, че той ще го последва, но щом видя, че приятелят му не помръдва, се спря.

— Добре де, упорито магаре, такова! Ще дойда с теб — измърмори той и тръгна бавно към него. — Да не кажеш, че не съм те предупредил. Но щом си толкова глупав…

— Не ме наричай глупав! В училище съм много по-добър от теб! И в математиката, и в писането.

Гордън се намръщи. Това беше истина. Питър беше отличен ученик, въобще не му личеше, че е наполовина туземец.

— Добре де — призна с неохота. — Но аз познавам много по-добре от теб равнината. Без мен ще се изгубиш.

Уолъри се усмихна. Той слушаше с интерес разправията между децата и остана доволен, че Питър надделя. Бялото момче щеше да го последва и Праотците щяха да са доволни.

Той стана от земята и се обърна към Питър:

— Сега ще дойдете с мен. На сутринта киовара ще тръгнат на път и ние ще ги последваме. Ще бъдете в безопасност и след няколко дни ще можете да се върнете в града на белите. Но първо ще научите много неща, които един ден ще са ви нужни, за да оцелеете. А ти, Питър Дъфи — прониза го Уолъри с острия си поглед, — ти трябва да научиш много повече, иначе един ден синът на Хенри Джеймс ще те убие.

Питър скришом погледна приятеля си. Беше очевидно, че той не разбира думите на Уолъри. И по-добре, помисли си.

Със смесени чувства момчетата последваха туземеца по обратния път към лагера на киовара. Те съзнаваха, че постъпката им ще разтревожи техните семейства, но бяха силно развълнувани от предстоящото приключение и не искаха да го пропуснат за нищо на света.

 

 

Минаха четири дни, а момчетата все още ги нямаше. Те често изчезваха от града и Кейт и семейство Джеймс бяха принудени да приемат, че децата им се чувстват толкова добре на открито, колкото и в собственото си легло. Но четири дни бяха твърде много.

Когато за пръв път се запиляха из храсталаците, се върнаха след два дни, гладни и изпохапани от мухи и комари. Кейт и Ема ги обсипаха с целувки, а Хенри нашари краката и гърбовете им с колана си. В крайна сметка момчетата обещаха, че няма да изчезват от дома за повече от три дни. Но ето че сега минаваше четвърти ден и безпокойството у родителите растеше с всеки изминал час.

Хенри се опитваше да остане спокоен. И двете момчета бяха упорити и жадни за приключения. Освен това бяха доказали, че могат да се грижат за себе си. Но и неговото сърце се сви от тревога, когато един стар германец златотърсач, дошъл случайно в магазина, му каза, че преди два дни момчетата били видени в лагера на киовара близо до града. Същия ден туземците вдигнали лагера и се отправили на север. Хенри знаеше, че киовара са непокорно племе, което изкарваше сухия сезон нагоре по поречието на река Норманби, североизточно от Куктаун. Моментално взе решение и започна да се стяга за път. На жените каза, че отива на лов за около седмица. Скри лошите новини от Кейт и жена си, но и двете видяха свъсеното чело и разтревожения му поглед и веднага заподозряха нещо. Бяха сигурни, че заминаването е свързано с изчезването на момчетата, и заредиха дълги молитви за благополучното завръщане на тримата мъже в къщата.

 

 

Хенри напусна града и се отправи на североизток. Колкото повече навлизаше в тропическата гора, толкова повече сърцето му се свиваше. И не само заради негостолюбивата природа на района. Сухата австралийска равнина събуди отново ужасяващия спомен от разселването. В града, залисан в работа, той успяваше, ако не да забрави, то поне да прогони този спомен в най-дълбоките кътчета на съзнанието си, но тук миналото го връхлетя с нова сила и бремето на собствената му вина натежа на плещите му.

На север гората ставаше все по-гъста и тъмна. Когато стана невъзможно да продължи на кон, той слезе и тръгна пеша. Потта се стичаше на вадички по лицето и щипеше очите му. Раменете го заболяха от дърпането на поводите на коня и от непрекъснатото въртене на мачетето, с което разчистваше пътя си сред заплетените храсталаци на джунглата. Беше изтощително, но само така можеше да съкрати пътя до реката и да настигне туземците. Следите от огньовете, които киовара бяха стъквали за нощуване, му подсказаха, че е на прав път.

Непосилното провиране из тропическите гори най-сетне свърши. На третата вечер Хенри се озова близо до разчистено място, на което гореше огън. В сенките на пламъците се мяркаха черни фигури. Той се промъкна толкова близо, че усети аромата на прясно сготвената храна и чу веселия смях на хора с пълни стомаси.

Реши да не се отдалечава от племето, за да може на сутринта да излезе пред тях, преди да са тръгнали на път. Метна одеялото направо върху голата земя и легна. Киовара празнуваха някакъв техен празник и хората танцуваха около огъня. Натрапчивият звук от тракането на дърво в дърво, с което отмерваха ритъма, раздразни слуха и нервите му и въпреки умората сънят избяга от очите му. Празненството приключи късно през нощта и той успя да подремне едва два-три часа.

С първите утринни лъчи беше вече на крак. Над лагера се виеше тънка струйка дим от огъня. Киовара приготвяха закуската си. Хенри се надигна от прикритието на храстите и успя да види обърнатите към издигащото се слънце глави на туземците, които извършваха сутрешния си ритуал за настъпването на новия ден. Стотици мъже, жени и деца приветстваха дневния дух, който закриляше земята под краката им и им помагаше в нескончаемото им пътуване от място на място.

Стомахът на Хенри се сви. Туземците бяха много, а той беше сам, на земя, която аборигените смятаха за своя и не допускаха бели наоколо. Поведе коня си по склона, който се спускаше до тревистия бряг на реката. Там се качи на седлото, прекръсти се и пое към лагера на племето.

Туземците го усетиха веднага. След минута пред него се изправиха стотици изрисувани с боя воини, с копия, нули и дървени щитове в ръце. Погледите им издаваха заплаха, но и любопитство.

Жените и децата се скупчиха един до друг и изплашено се втренчиха в него. С коня и пушката, преметната през коленете му, той им напомни за белите миньори, които избиха роднините им, за да разчистят мястото около златната река, и този спомен не предвещаваше нищо добро за конника пред тях.

Хенри яздеше подчертано бавно, вперил поглед в бойните редици на туземците. Това беше единственият начин да се увери, че двете деца са в лагера. Осен това искаше да накара воините да се почувстват сигурни в победата си и да изчакат с нападението. Видя омразата в очите им и разбра, че ако се стигне до схватка, нямаше да има пощада за него. Киовара бяха готови да защитят племето и земята си дори с цената на собствения си живот.

Той наближи на триста метра от линията, до която можеха да достигнат копията на туземците. Това явно ги изнерви и те размениха някакви остри реплики помежду си.

Бившият полицай се изправи на стремето и се опита да види какво става в лагера зад редиците на воините.

— Гордън! Питър! — провикна се той. Гласът му приличаше на рев на мечка.

Настъпи зловеща тишина.

— Татко! Чичо Хенри! — достигнаха до него гласовете на момчетата.

Това го ободри. Значи, идването му не беше напразно. Децата бяха живи. За миг се ядоса на себе си заради мрачните мисли, които го измъчваха през целия път дотук. Откакто бе напуснал Куктаун, страхът, че няма вече да види нито сина си, нито Питър, го измъчваше повече от самото провиране из джунглата. Всяка нощ сънуваше, че чернокожите отвличат Гордън като наказание за участието на баща му в разселването на техните братя от централната част на Куинсланд. Кошмарите завладяха сънищата му. Той се събуждаше плувнал в пот и дълго се взираше в мрака. Имаше чувството, че вижда танцуващи сенки около себе си и чува приглушения шепот на мъртви души, които го обвиняват за избиването на онези нещастни хора. Душата му ридаеше и отправяше молитви и към духовете на жертвите, и към бог да не наказват сина заради греховете на бащата.

Сега, когато чу гласовете на децата, осъзна, че всичко е било плод на собственото му чувство за вина.

Гордън излезе пред редицата на воините. Тялото му беше покрито с животинска лой и прах. Като изключим парцаливите гащи, беше напълно гол, а косата му беше разрошена и сплъстена. Приличаше на бял киовара. След него пристъпи и Питър. И той беше в същото състояние, но иначе момчетата изглеждаха спокойни и здрави.

Хенри бе готов да благодари на туземците за грижата към децата, но като видя враждебните им погледи, реши да си спести любезностите. Докато обмисляше следващия ход, воините се размърдаха неспокойно и из редицата премина вълна от заплашителен ропот. Чу се тракане на бумеранги по копията.

— О, боже! Не сега! — прошепна Хенри.

Гордън разбра какво ще последва и очите му се разшириха от ужас. Воините на киовара се готвеха да убият баща му.

Хенри се опита да не обръща внимание на засилващото се тракане и вдигна пушката високо над главата си. Искаше да се увери, че всички я виждат. После я хвърли на земята като знак, че няма лоши намерения. Но жестът му не постигна желания ефект. Ропотът се засили.

Той се втренчи отчаяно в напредващите към него бойни редици. Усетил страха на господаря си, конят също започна да нервничи. След секунди туземците щяха да са на мислената черта, от която копията им щяха да достигнат целта си и той никога вече нямаше да види сина си и Ема. Не можеше да си вземе пушката обратно, а скритият в колана му колт не можеше да го защити от стотината мъже пред него.

Неочаквано един глас се извиси над тракането на оръжията. Хенри не разбра думите. Изглежда, някой смъмри туземците на техния странен език. Гласът му се стори познат. Разтърка чело да си спомни и изведнъж му просветна:

— Уолъри!

Въпреки че бяха минали шест години, гласът бе останал в съзнанието му завинаги, а също и споменът за воина с пушка, насочена към гърдите му. Ако Том Дъфи не бе спрял приятеля си, сега Хенри щеше да бъде мъртъв.

Туземците спряха настъплението си и редицата им се раздели на две. Уолъри излезе напред, хвана за ръце двете момчета и се запъти към него. На няколко метра от коня му спря и се обърна към Питър:

— Този човек е дошъл за теб, Питър. Той е мой враг, но още не е дошло времето да умре. Трябва да се върнеш с него при бялата жена, сестрата на моя приятел Том Дъфи. — После посочи към Гордън и каза: — Внимавай, момче. Приятелят ти има дух на бясно куче. Един ден ще стане това, което е неговият баща — убиец на черни хора. — Загледа се към изгряващото слънце и продължи унесено: — Вие двамата ще пътувате заедно. Но ще дойде ден, в който всеки от вас ще трябва да направи своя избор. Не знам кой от вас ще продължи напред, но когато това време настъпи, аз пак ще дойда при теб. Ще долетя на крилете на орел, така както направи Кондола, за да се спаси от белите преследвачи. Сега върви и помни всичко, на което те научих.

Парализиран от странния блясък в очите на воина, Питър нямаше сили да пристъпи. В черните зеници на Уолъри за пръв път видя отблясъци от Съновидението и в главата му се зароди един въпрос — кой беше всъщност Питър Дъфи? И на кой от двата свята принадлежеше? Тук, в сърцето на равнината, далеч от европейския свят и с храбрия воин до себе си, той усети, че духът на клана нирамбура го зове. Този дух беше див и свободен. И мъдър колкото Съновидението.

Уолъри бавно възвърна обичайния си вид. Отново се превърна в мъжа, който неотлъчно следваше баща му из храсталаците на Бъркланд. Питър наведе глава и неуверено тръгна след Гордън към чичо си.

Хенри се загледа във високия майол пред себе си. Погледите на двамата се срещнаха. Между тях протече странен безмълвен диалог, свидетел на който беше единствено конят на Хенри.

Уолъри му връщаше децата. Без неговата намеса Хенри сигурно вече щеше да е мъртъв. Той оцени жеста и му благодари с поглед, макар че очите на чернокожия воин говореха, че няма да има прошка за миналите му грехове. Казаха му още, че само смъртта може да изкупи вината му. Единствено кръвта на убийците можеше да удовлетвори духовете на Праотците и да накара тревата отново да порасне там, където лежаха белите кости на нирамбура. Там, където някога се чуваха весел смях и детска глъч, а сега живееха само гарвани и игуани.

— Готов съм да платя за греховете си, Уолъри — тихо каза Хенри, — но те моля за едно — запази сина ми! Той също е дете на тази земя, като теб и Питър.

Момчетата приближиха към него и виновно наведоха глави. Вече не приличаха на туземни воини, а на две хлапета, хванати, че бягат от училище.

Бившият полицай се вгледа в прашното лице на сина си. За пръв път осъзна, че той не е просто повторение на Хенри Джеймс. Беше Гордън и в него имаше нещо непознато за баща му. Той принадлежеше на новата земя, сурова и все пак красива, и носеше в себе си духа на тази земя. Зелените поля на Англия, които Хенри наричаше свой дом, не го привличаха. Най-вероятно никога нямаше да ги види.

После премести поглед към Питър и разбра, че пред него стои истинският господар на тази земя, чиято кръв бе смесила духа на победителя и победения. Такива като него ги наричаха метиси. В тях имаше особена красота, която идваше от смесването на двете култури — тази на аборигените и европейската. И те бяха бъдещето на Австралия.

Хенри отвърна поглед, за да скрие сълзите си. Потърси Уолъри, но той се бе скрил зад редицата от воини, които все още стояха в боен ред. Щяха да се почувстват в безопасност едва когато белите напуснеха лагера им.

Той обърна коня и пое по обратния път. Момчетата послушно го последваха. Сърцето му ридаеше. Беше разбрал, че няма да дочака да види момчето си пораснал мъж. Щеше да го застигне жестока смърт и Хенри Джеймс не можеше да я предотврати, както не можеше да спре слънцето да изпраща лъчите си на тази древна земя.