Питър Уот
Сянката на орела (52)

51.

Търговецът изпсува и заговори с неразбираеми думи на воловете, които теглеха огромен фургон, натоварен със стоки за Палмър. Колелата скърцаха и едва се превъртаха под тежестта му. Едното му око беше във впряга, а с другото следеше пътя, докато съпругата му — жена от местно миролюбиво племе — оглеждаше всяко храстче от монотонната редица край пътя за евентуални следи от разбойници, без значение бели или черни.

Когато пред тях се появиха тримата бушмени, търговецът веднага отби встрани и спря.

— Колко време остава до Куктаун? — попита единият от тях — висок, рус и с превръзка на крака.

— Около два часа. Може и три, като гледам в какво състояние сте — извика силно търговецът, за да надвика тракането на колелетата. — Вървете по пътя, от който идвам.

Люк благодари и тримата се проснаха под сянката на първото изпречило им се евкалиптово дърво. Дните, в които ги преследваха като животни, най-после бяха свършили, но изтощението ги обземаше все повече. Още със сядането и тримата потънаха в мечти за гореща баня, храна и сън. Джон обаче нямаше време за сладки мечти. Мислеше за това, което трябваше да направи, за да не заведе момичето при Су Йън. Той извади дългия остър нож от ботуша си и започна разсеяно да човърка земята пред себе си.

— Налага се да те убия, приятелю — каза той с тон, сякаш обсъждаше не убийство на другар, а времето.

Люк не се изненада. Спомни си предупреждението на Майкъл и плъзна пръсти в своя ботуш, за да измъкне ножа си. Беше добър с хладното оръжие, но Джон имаше предимство. Беше по-млад и по-едър от него.

Джон вдигна ножа си и с ловко движение на китката го запрати в стъблото на едно дърво от другата страна на пътя.

— Но няма да го направя — каза, загледан пред себе си. — Искам да те помоля да ми помогнеш.

— Преди да ми обясниш, искам да знам какво те накара да промениш решението си — попита Люк.

Джон погледна към Ху, която нямаше представа от това, което ставаше между двамата мъже. Тя бе затворила очи и спеше блажено, сънувайки вкусни ястия от официалната трапеза на баща си.

— Тя — отвърна Джон и кимна към нея, — Майкъл Дъфи, ти самият, дори и Кристи Палмерстън. Беше ми наредено да взема момичето, когато всичко свърши. Знаех, че единственият начин да изпълня задачата, беше да ви убия. Но нещата станаха много лични през последните няколко дни. Реших, че дължа много повече на вас, отколкото на Су. А и тя…

— Ти я харесваш, нали? — попита Люк.

— Харесвам я — призна Джон. — Знаеш ли, Су мисли да преметне вашия Хорас Браун. Иска да вземе момичето и сам да направи сделка с французите.

— Кой е този Хорас Браун? — попита Люк. За пръв път чуваше името на английския шпионин.

— Шефът на Майкъл — отвърна Джон. — Ние работим за него. Но мисля, че няма да бъде доволен от това, което съм решил да направя. И за което ще ми е нужна твоята помощ.

— Ти искаш да ти помогна да избягаш с момичето — бавно каза Люк и погледна към спящата Ху. — Не само този Хорас Браун, но и твоят бос няма да се почувства много щастлив. Доколкото съм чувал, вашите тонги не са склонни да прощават такива волности. Наричат ги измяна.

Джон кимна. Су не само нямаше да бъде щастлив. Направо щеше да е бесен, защото самият той трябваше да се оправдава на този над него в йерархията на китайската мафия.

— Знам, но съм решил да й помогна да се прибере в родината си.

— Знаеш ли колко пари струва тя? — попита американецът. — Независимо на кого ще я върнем — на французите или на нейните хора — всички биха дали добра сума за нея. Ние с Майкъл имахме същата идея, да я върнем в Кошин, но ти явно искаш да свършиш работата сам.

— Дори не съм помислял за откуп — отвърна Джон. — Просто исках да й върна свободата.

Люк му хвърли изпитателен поглед, но черните очи на евроазиатеца го гледаха открито и той реши, че казва истината.

— Ще се опитам да ти помогна.

Джон приятелски му се усмихна:

— Ако семейството й реши да ме възнагради по някакъв начин, обещавам ти, че ще делим наполовина.

— Ще делим на три — отсече Люк. — Майкъл може да е мъртъв, но може и да оживее. Но и в двата случая неговият дял ще отиде при сестра му Кейт О’Кийф, както той пожела.

— Дадено. — Джон протегна ръка, за да скрепят сделката с ръкостискане.

— Обаче имам лошо предчувствие — измърмори Люк. — Подозирам, че твоят бос е предугадил намеренията ти и ще дебне всяка твоя крачка, щом влезем в Куктаун.

И двамата знаеха, че Су има очи и уши навсякъде из града. Нямаше да мине и час, и щяха да му докладват, че тримата са пристигнали.

Люк погледна раната на крака си. Напук на всички трудности, не беше инфектирана. Това му вля сили. Той се изправи бодро и потупа Джон по рамото.

— Мисля, че знам кой може да ни помогне — каза той. — Но не съм уверен, че ще иска да ме види.

— Госпожа О’Кийф — досети се Джон.

— Да — въздъхна. — Но май щеше да е по-лесно да се изправя пред Морт, отколкото пред нея.

Джон се засмя. „Дяволска жена — помисли си. — Може да ни навлече повече беди от Су Йън, Хорас Браун и французите, взети заедно.“

 

 

Кейт седеше и стискаше юмруци в скута си. Лицето й приличаше на платно, а очите й бяха пълни със сълзи. Люк стоеше прегърбен в ъгъла и мълчеше като наказан.

Ема и Кейт бяха в магазина, когато той влезе и отново обърка живота й. Първата й реакция беше бурна радост, че го вижда жив, но това беше за кратко. Миг след това сключи вежди и не пожела дори да го поздрави. Ема се погрижи за раната и му направи пълно канче със силно черно кафе. Люк изпи кафето, загледан печално в пода. Заболя го повече от безразличието на Кейт, отколкото от простреляния крак.

Когато им съобщи за смъртта на Хенри, Кейт изруга „този проклет Майкъл О’Флин“ и Люк не посмя да й каже, че зад това име се крие собственият й брат. Не искаше допълнително да я тревожи, още повече, че самият той не знаеше дали Майкъл е жив. Ема не попита за подробностите и прие на вяра версията му, че съпругът й е бил нападнат от майоли. Тя изтри сълзите си и отклони предложението на Кейт да остане за няколко дни при нея. Предпочиташе да остане сама с мислите си за любимия си Хенри.

Веднъж той й бе казал, че скръбта е самотно чувство, и едва сега тя разбра какво бе имал предвид. Сбогува се набързо и излезе на улицата с наведена глава, за да избегне любопитните погледи. Не беше в състояние да отговаря на въпросите на загрижени съседи.

Когато останаха сами, Люк прочисти гърлото си и с натежало сърце от необходимостта отново да я излъже каза:

— Искам да те помоля за една услуга, Кейт.

Тя го изгледа с каменно лице и хладно отвърна:

— Ако е в моите възможности, разбира се. За пари ли става дума? Мога да го уредя…

Видя обиденото му изражение и съжали за грубостта си. Но стената от неприязън беше единственият начин да защити собствената си уязвимост.

— Не става дума за пари, Кейт — изрече тъжно. — Моля те за помощ да изведем едни приятели от Куктаун. Без подкрепа скоро ще бъдат мъртви.

— Тогава имаш нужда точно от пари — отвърна малко по-топло тя.

— Благодаря ти, Кейт. Обещавам ти, че ще си получиш парите обратно.

— Предпочитам да можеше да ми върнеш Хенри — горчиво каза тя. — Но никакви пари не могат да го върнат. Нищо не може да помогне на Ема.

Люк не отвърна нищо. Наведе глава.

— Кои са хората, които бягат от града? — смени темата тя. — Познаваш ли ги?

Не знаеше какво и колко да й каже. Ако й признаеше всичко, щеше да застраши собствения й живот. Но, от друга страна, Кейт имаше голяма власт в града. Можеше да научи всичко по други пътища и тогава щеше да се ядоса още повече, че е скрил от нея.

— Единият е Джон Уонг — призна честно той. — Другата е една китайка, която не познаваш. Не искам да ти кажа повече, за да не те забърквам. Работата е много опасна.

— Заплашен ли е животът им? Ако е така, ще направя всичко, за да им помогна. Неотдавна господин Уонг спаси моя живот и аз съм му много благодарна. Мой дълг е да се опитам да го спася. Доведи тук и двамата, аз ще организирам извеждането им от Куктаун.

Люк се уплаши. Последният човек, когото искаше да види в смъртна опасност, беше Кейт. Сякаш усетила съмненията му, тя добави енергично:

— Забрави ли, че съм преживяла повече опасности, отколкото повечето мъже? Забрави ли, че имам кураж за трима, Люк Трейси?

Изведнъж Люк доби усещане, че говори с Майкъл О’Флин. Усети духа на Дъфи, който го бе накарал да последва брат й в опасната експедиция. Същият дух, който бе причина Майкъл да жертва живота си, за да спаси хората си.

— Ще ги доведа, Кейт — тихо каза той. — Но ми трябват някои неща.

— Вземи всичко, което ти трябва — каза тя и тръгна към вратата. Но изведнъж се спря и го погледна в очите. — От всичко, което ми каза, излиза, че Майкъл О’Флин е споделил съдбата на Хенри?

Люк кимна.

— Въпреки това не мога да кажа, че изпитвам някаква симпатия към мъжа, който включи един болен човек в тази смъртоносна експедиция. Трябва да гори в ада за постъпката си!

— Кейт, аз…

Срещна острия й поглед и спря. Как да й каже, че именно той бе предложил на Майкъл да вземе Хенри с групата? Как да разкрие изгарящата душата му вина? Поклати глава и извърна поглед.

Тя не дочака той да заговори отново. Излезе от магазина, затвори вратата и тръгна към дома на семейство Джеймс. Каквото и да казваше Ема, тя имаше нужда от приятелско рамо, на което да поплаче. А Кейт имаше нужда да се скрие от обърканите си чувства.

 

 

Ема седеше на задната веранда на къщата и се взираше в града, в реката и закотвените лодки. Кейт приседна до нея и мълчаливо стисна ръцете й в своите.

— Не знам какво да кажа на Гордън — промълви Ема. — Нямам представа как ще понесе мисълта, че вече никога няма да види баща си. Дори няма да може да го погребе…

Кейт я прегърна, но не каза нищо. Думите нямаше да помогнат на приятелката й.

— Кейт, не се сърди на Люк — изрече неочаквано Ема. — Той те обича, а аз знам, че и ти го обичаш. Не се опитвай да го промениш. Просто го обичай заради това, което е. Той е като Хенри. Такива мъже не могат да бъдат затворени в къщите цял живот. Ние ги обичаме такива, каквито са, а не каквито би трябвало да бъдат. Кажи му какво чувстваш към него, ако не искаш да изгубиш нещо, което може никога повече да не намериш.

Кейт я залюля в прегръдките си. В своята скръб по мъртвия приятелката й се опитваше да даде начало на нов живот.

— Хенри си отиде заради това, което беше, Ема — тихо каза тя. — Не му ли се сърдиш, че ви напусна, за да следва повика на сърцето си?

— О, бясна съм! — повиши глас Ема. — Но аз знаех, че ще го деля с тази сурова земя от самото начало, когато го срещнах. Знаех, че мога да го изгубя заради работата му, и въпреки това се омъжих за него. И бих се омъжила пак, ако имам тази възможност.

Кейт отвърна поглед. Тя нямаше да направи грешката на Ема. Имаше достатъчно мъже, които бяха готови за семеен живот. Щяха да се прибират всяка вечер при жените и децата си и да се радват на семейния уют.

 

 

По времето, когато Люк тръгна да доведе Джон и Ху, разузнаването на Су Йън вече го бе информирало, че хората на Майкъл О’Флин са успели да отнемат момичето от капитан Морт, но ето, вече осем часа оттогава, и Джон не идваше. Наказанието за предателите беше бавна и мъчителна смърт и Су вече беше изпратил най-добрите си палачи по следите му.