Питър Уот
Сянката на орела (36)

35.

Инид и Даниъл си размениха бележки и след няколко дни Патрик се премести в голямото имение на Макинтош. Облечен в елегантни нови дрехи, изкъпан и сресан по последна мода, той седеше до баба си в каретата, която ги отвеждаше на първата среща в компанията, която някога щеше да оглави.

Той оглеждаше мълчаливо прекрасния костюм от скъп английски плат. Харесваше му, но се чувстваше неудобно, сякаш дрехите ограничаваха свободата на движенията му. Инид не го улесни с нищо. Каза му, че изглежда добре в новите дрехи, обърна поглед към прозореца и млъкна.

Скоро пристигнаха пред главния офис на „Макинтош къмпани“ и момчето последва баба си по стълбите. Помпозната сграда от гранит с тежки дървени врати го впечатли силно и той си представи, че влиза не в търговска фирма, а в някакъв храм. Дори и на тази крехка възраст, усети силата на парите. Всичко в тази сграда говореше, че вътре се въртят много пари, и мисълта, че баба му ги управлява, го накара да се чувства горд. Тя притежаваше всичко, което можеше да желае човек.

— Имаме среща с много важни хора — тихо каза баба му, докато се изкачваха по красивата мраморна стълба, придружени от официално облечен портиер. — Няма да говориш, освен ако аз не ти разреша. Ако някой те попита нещо, очаквам да се държиш като джентълмен, какъвто си.

Патрик слушаше внимателно заръките и послушно кимаше. Инид мило му се усмихна, докато портиерът отваряше една тежка тапицирана с кожа врата, и величествено влезе в стаята. Патрик я последва, изпълнен с любопитство. Посрещна го тежка миризма на пури и кожа. Намираха се в огромна стая с десетина добре облечени господа, които седяха около кръгла маса. При влизането на баба му те млъкнаха. Чу се само скърцането на столовете, когато господата станаха, за да я поздравят.

— Господа — чу се гласът на Макхю, — госпожа Макинтош е тук. Моля, заповядайте на масата.

Той подаде ръка на Инид и я заведе до нейния стол. Патрик застана зад нея. Единственият човек, когото познаваше, беше Гренвил Уайт. Той изгледа момчето с неприкрита омраза и демонстративно се обърна към лейди Макинтош, която разменяше усмивки с някои от акционерите:

— При цялото ми уважение към вас, госпожо Макинтош, не мога да не отбележа, че няма място за разни момченца на съвет на съдружниците.

— Не и ако това момченце е определено един ден да управлява „Макинтош къмпани“, господин Уайт — изрече подчертано любезно тя и се обърна към останалите, които бяха заели отново местата си. — Господа, искам да ви представя моя внук господин Патрик Дъфи.

Настъпи пълна тишина. Всички погледи се насочиха към момчето. Само Гренвил стана и без да се извини, напусна стаята. Трясъкът от затръшнатата врата прозвуча като изстрел.

Макхю не обърна внимание на демонстрацията на господин Уайт. Цялото му внимание бе насочено към младежа зад лейди Инид. Хареса го от пръв поглед. Момчето имаше аристократични маниери и красиви очи. Напомни му на млад принц, който чака да бъде поканен на масата на краля, и това сравнение го накара да се усмихне.

За момент очите им се срещнаха и той видя, че тези на бъдещия наследник излъчват честност и достойнство. Нямаше и капчица страх или сервилност. Макхю кимна доволно. Патрик Дъфи бе достоен да управлява най-голямата финансова империя в Австралия и когато това станеше, той щеше да му даде подкрепата си.

Гренвил изхвърча от стаята, неспособен да прикрие яростта си. Чувстваше се безсилен както в нощта, когато засече жена си в леглото на Пенелопе.

Спря се във фоайето, за да си поеме дъх. Целият се тресеше от гняв. Въпреки всички усилия момчето и баща му все още бяха живи. И заради тези ирландски боклуци той трябваше да се раздели с мечтата си да застане начело на компанията.

— Да извикам ли каретата ви, господин Уайт?

— Какво? — сепна се той.

— Попитах, ще желаете ли да повикам кочияша ви? — повтори търпеливо портиерът.

— Да, да! Незабавно! — изсумтя той.

Портиерът излезе навън и остави Гренвил да събере мислите и чувствата си. Все още не всичко беше загубено. Само трябваше да се успокои и да помисли отново. Той знаеше точно къде може да получи облекчение най-бързо и приятно.

Каретата на Гренвил спря пред бардака в Глиб. Портиерът, бивш разбойник от „Скалите“, излезе и поздрави шефа си с уважение. Шефът му нареди веднага да доведе Мари в неговата стая. Той кимна послушно и хукна да издирва момичето.

Гренвил влезе в кабинета, хвърли палтото си и се отпусна на леглото. Очакваше с нетърпение момичето. Напоследък бе измислил нов начин да се забавлява. Изваждаше кожения камшик зад дивана и налагаше детето по бедрата и гърба, докато не започнеше да пищи за милост и да го уверява, че е готово на всичко, само да прибере камшика. Тогава той се нахвърляше върху него и почти го изнасилваше.

Вече предвкусваше удоволствието от силата да причиняваш болка, когато пред вратата му се чуха гласове. Позна гласа на сестра си и замръзна на мястото си.

Вратата се отвори с трясък и Пенелопе застана на прага, последвана от разтревожения портиер.

— Опитах се да обясня на баронесата, че не бива да ви безпокои, но тя настояваше… — заоправдава се той.

Гренвил го изгледа гневно и рязко се обърна към сестра си:

— Какво правиш тук?

Пенелопе не се смути. Влезе царствено в стаята и отвърна с леден тон:

— Реших да те намеря тук, мили братко, за да ти покажа, че знам всичко за теб. Знам и за това гнусно място, въпреки предохранителните мерки, които взимаш.

Гренвил махна с ръка към портиера и той затвори тихо вратата след себе си.

— Денят ми не беше добър, Пенелопе — изрече той, щом останаха сами и се просна на леглото, — казвай по-бързо за какво си дошла и изчезвай.

— Преди да си отида, денят ти ще стане още по-черен.

— Какво искаш да кажеш? — остро попита той.

— Знам какво правиш с дъщеря си, Гренвил — нападна го тя. — Дойдох да ти кажа да оставиш на мира детето и никога повече да не посягаш на него, иначе, да ми прости господ, но ще те унищожа. Ще те изложа пред обществото и никога няма да получиш рицарското звание, за което толкова много мечтаеш. Разкажа ли, че именно ти си собственик на това място, свършено е с теб!

В първия момент Гренвил реагира първосигнално. Кръвта нахлу в главата му и той вдигна ръка да удари сестра си. Пенелопе не помръдна.

— Ще те смажа, мръснице! — извика. — Това са долни лъжи!

— По-добре си помисли, преди да ми посегнеш, братко — спокойно отвърна тя и студените й сини очи блеснаха подигравателно. — Само да чуе съпругът ми какви ги разправяш, ще те убие на мига, както е убил десетки други. Това му е работата, нали знаеш?

Гренвил се загледа в нея и бавно свали ръката си. Знаеше, че сестра му не се шегува.

— Имам писмените показания на госпожица Питчър — продължи тя. — Ако се наложи, е готова да се закълне и в съда.

— Госпожица Питчър! — зяпна Гренвил. — Тя вече не работи при нас.

— Знам, братко — усмихна се надменно Пенелопе. — Аз я посъветвах така. А теб съветвам да не се опитваш да я търсиш. Тя е под моята закрила. Както виждаш, не си единственият, който може да всява страх у хората. Не си взе поука, братко! Все още подценяваш жените. Мен, както и Инид.

— Ти си била в офиса днес — погледна я подозрително той.

— Да — отвърна тя. — Хобс ме уведоми за драматичното ти напускане на днешното събрание. Останалите обаче не са се трогнали от постъпката ти и са приели момчето за бъдещ управител на фирмата. Наистина си имал лош ден — въздъхна с престорено съчувствие.

— Не го коронясвай още — изръмжа Гренвил. — Първо трябва да навърши двайсет и една.

— Не си и помисляй да посягаш на сина на Фиона! — Спусна се върху него като оса. — Помниш ли онзи Джак Хортън, когото изпрати да убие Майкъл Дъфи? А помниш ли, че той дойде в нощта на убийството у нас, за да даде отчет за извършеното? Мога да свидетелствам за тази среща, но съм сигурна, че ти няма да допуснеш да се стигне дотам. Не закачай момчето, Гренвил! Не закачай и Дороти.

Тя го изгледа така, че по гърба му полазиха тръпки, и каза:

— Мисля, че изчерпахме темата.

Обърна се и излезе от стаята.

Гренвил остана загледан във вратата, изпълнен с омраза и страх.

Пенелопе седна в каретата си и се замисли за импулсивната си реакция в защита на сина на Фиона и Майкъл. Не, това не беше просто импулс. Беше майчински инстинкт или инстинкт да защити децата на жената, която обичаше. Тя нямаше свои деца, не беше сигурна, че ще има. Децата на Фиона бяха бъдещето и на двете им.