Питър Уот
Сянката на орела (23)

22.

Френският ресторант „При Чарли“ беше едно от най-изисканите места за забавление в Куктаун.

Носеха се слухове, че собственикът господин Чарлс Бюел дошъл чак в Куинсланд, за да избегне срещата си с „госпожа Гилотината“, макар никой да не знаеше причината за това, но тези, които можеха да си позволят да бъдат негови клиенти, не се тревожеха за прегрешенията му в миналото. Те идваха заради превъзходната храна, френските вина и компанията на най-красивите момичета в северната част на колонията. „При Чарли“ беше класа, която се стремяха да постигнат всички амбициозни съдържатели на ресторанти в Куинсланд, а според някои запознати, дори и в цяла Австралия.

Говореше се, че господин Бюел давал уроци на своите момичета, за да придобият френски акцент, и ги учел на благородния танц канкан. Това им придаваше една особена пикантност, която ги отличаваше от посредствените курви в другите хотели. Мебелировката на този „палат на забавлението“ беше изписана чак от Европа и позволяваше на богатите посетители да си представят, че са в някое реномирано заведение на стария континент.

Хю Дарлингтън избра точно този ресторант за срещата си с Кейт, когато пристигна в Куктаун.

Кейт беше облечена по последна дума на модата. Блестеше с красотата и елегантността си дори и тук, където се събираше цветът на Севера. Ако приятелите й от Палмър можеха да я видят, никога нямаше да повярват, че това е тяхната Кейт, която опъваше поводите на воловете по прашните миньорски пътища.

Щом влязоха в ресторанта, изключителната й красота привлече всички мъжки погледи. Господин Бюел я посрещна на входа и я придружи лично до масата й. За него беше голяма чест първата дама на града да вечеря тук. Този момент щеше да остане в историята на заведението.

Въпреки че финансовото положение на Кейт й даваше възможност да вечеря всяка вечер навън, не се появяваше сама по такива места. Бюел предположи, че е тук по работа. Самият той беше добър търговец и имаше нюх към тези неща. Кейт О’Кийф също беше бизнес дама и не би си губила времето по заведенията, ако нямаше конкретна причина.

Кейт се понесе из залата с грация и достойнство, присъщи на тези, които бяха свикнали да приемат вниманието на другите като нещо естествено. Знаеше, че всички мъже в залата я гледат, и беше сигурна, че жените, които бяха с тях, изгаряха от ревност. Единствената им утеха беше, че Кейт О’Кийф няма никакво намерение да се състезава с тях за вниманието на брадатите им кавалери.

Хю Дарлингтън я поглъщаше с очи и се проклинаше, че беше позволил тази красива жена да си отиде от живота му. Той все още беше много привлекателен мъж. Деликатните ръце и патрицианският му вид говореха за култура и аристократизъм, които определено липсваха на грубите и недодялани миньори в Куктаун. И за слепия беше ясно, че не му е тук мястото.

Той стана, за да посрещне дамата си. Връзката им бе приключила преди пет години и раздялата беше доста бурна, но бизнесът ги свърза отново и преди година те се срещнаха в кантората му в Рокхамптън, за да обсъдят покупката на съседното до Глен Вю имение — Балаклава. След смъртта на неговия собственик Босток роднините му от Англия решиха да продадат земята в Куинсланд и да приключат завинаги с „австралийската афера“. Кейт им направи щедро предложение и те с радост се съгласиха. Но тогава разговорът между двамата бивши любовници беше сдържан и чисто професионален. Кейт никога нямаше да му прости, че предаде доверието й. Той бе застанал на страната на Макинтош, най-големия й враг, и не от някакви сантиментални подбуди, а за пари и власт. Беше подценил възможностите една млада жена да изгради своя финансова империя и заложи на старата лисица Доналд Макинтош. Това я отдалечи от него и въпреки че той все още отговаряше за част от авоарите й, Кейт не му вярваше. За това говореше и фактът, че висеше вече втора седмица в Куктаун, но тя се съгласи да се види с него едва сега.

— Кейт! Ти си по-красива от всякога. Дори и от момента, когато те видях за пръв път — каза галантно той и докосна ръката й с устни.

Тя се усмихна и благодари за комплимента. Господин Бюел й помогна да седне и дискретно се отдалечи.

— Поръчах и за двамата точно преди да се появиш — продължи Хю. — Дано само вкусовете ти да не са се променили, както, уви, чувствата ти към мен.

— Времената се менят и ние се променяме с тях, Хю — каза тя и го погледна право в очите.

— Жалко, че промените са необратими — замислено изрече той.

Невъзможността да си върне горещата любов на красивата ирландка беше нещо, което го измъчваше постоянно, но, от друга страна, щеше да му е по-лесно да проведе предстоящия разговор.

— Може би така е трябвало да стане, Кейт. — Той примирено вдигна рамене. — Щеше ми се нещата да се развият по друг начин, но ти реши да следваш своя път.

Кейт не можеше да отрече, че той беше все така хубав и чаровен, както в дните на тяхната любов. Спомни си ненаситната страст, която някога изпитваше към него. Оттогава бяха изминали шест години, напомни си тя, много неща се бяха случили, много неща се бяха променили. Нямаше защо да връща времето назад.

Един безупречно облечен сервитьор се приближи нерешително към масата им с бутилка шампанско, увита в снежнобяла ленена кърпа. Хю му направи знак и той наля от пенливата течност в чашите им.

— Поръчах риба със сос от стриди и зеленчуци. — Хю спря и я погледна. Тя отпи от виното и кимна едва забележимо. Той продължи: — После ще има пресни плодове и кафе.

Тя одобри избора на храната и виното. Дори беше впечатлена от изискания му вкус.

— Прекрасно — усмихна се. — Поне ще се позабавляваме, докато решиш да ми съобщиш причината, поради която сме тук.

Адвокатът се размърда неловко на стола си.

— Да… Боя се, че това, което имам да ти съобщя, ще развали апетита ти. По-добре да отложим деловата част за кафето. Съгласна ли си?

Кейт помисли върху предложението. След скорошното й пътешествие до Палмър и обратно, нищо не можеше да развали апетита й и да я разстрои.

— Не — отвърна. — Мисля, че трябва да говорим още сега. Каквото и да ми кажеш, ще си изям рибата с удоволствие.

Той се покашля леко и пое дълбоко въздух:

— Кейт, трябва да помислиш да продадеш Балаклава. „Макинтош къмпани“ не са доволни, че имат такъв съсед като теб.

— Това ли е всичко? — спокойно попита. Тревогите на Макинтош не я интересуваха. Тя беше във война с тях и подобна информация можеше само да я радва.

— Не… Всъщност дойдох да те помоля да ми върнеш парите, които ти дадох като заем, когато започваше бизнеса си. Със съответната лихва от шейсет и осма… — додаде тихо той.

Беше му неудобно да иска парите, които всъщност не бяха негови, но той имаше планове, които надминаваха амбициите на един прост адвокат. В момента се нуждаеше от всяко пени, за да го вложи в предизборната си кампания за място в парламента. Така нареченият заем беше даден с парите на Люк Трейси по времето, когато Хю беше официален адвокат на Кейт. Тогава златотърсачът настояваше да не казват на Кейт откъде са дошли парите. Страхуваше се да не си помисли, че иска да купи любовта й с пари. Дарлингтън нямаше такива скрупули. Той видя възможност да покаже истинска загриженост към любимата си, представи парите като свои и тази лъжа навремето бе заздравила техните отношения. Сега обаче тя не беше негова любовница, а парите му трябваха неотложно.

— Ти каза, че ми даваш безлихвен заем — изсъска Кейт, неспособна да скрие гнева си. — Сега ме караш да мисля, че парите са били само средство да ме задържиш в леглото си. Знаеш ли колко ме обижда това? — Повиши тон и го изгледа свирепо: — Ти си ме третирал като жените, които седят около нас в момента!

Посочи една червенокоса дама на съседната маса, която тъкмо поднасяше млечнобелите си гърди за оглед на миньора, с когото вечеряше.

— Не е така, Кейт — опита се да се защити Хю. Всички в салона бяха приковали погледи в тях и той имаше желание да потъне в земята, за да се измъкне от неловкото положение. — Тогава нещата бяха други… Ти знаеш това, Кейт — завърши почти умолително и заби поглед в чашата, която въртеше из ръцете си.

— Ами ако откажа да платя лихвите? — попита тя. — Аз съм изряден платец, Хю, но тази лихва никъде не е упомената. В писмото си пишеш, че искаш да обсъдим връщането на заема. Няма нито ред за условията по изплащането.

— Нямаш избор, Кейт — отвърна заплашително той. — Ако откажеш, ще предприема съответните действия. Предупреждавам те, не можеш да спечелиш срещу мен. Аз съм адвокат и познавам закона до най-малките детайли.

— Подлец! — изстреля в лицето му Кейт.

Останалите посетители не пропуснаха да се насладят на ругатните й. Повечето от тях я познаваха и изпитваха уважение заради куража, с който си вършеше работата, която беше трудна дори и за мъж. Знаеха твърдия й характер и изпитваха съжаление към мъжа, когото бе взела на мушката си.

Хю не смееше да вдигне поглед. Хиляди пъти съжали, че е избрал френския ресторант за разговора си с тази фурия.

— Няма нужда да ме обиждаш, Кейт — измънка. — Ние говорим за бизнес, а аз знам, че ти разбираш от бизнес, нали? Освен това съм сигурен, че изплащането на лихвата няма да се отрази на основния ти капитал. Познавам финансовото ти положение.

Кейт се загледа в мъжа, който някога беше намирала за неустоим. Сега виждаше колко долен и хлъзгав като медуза е. Как бе могла да хареса такъв човек?

— Щом си го проучил, знаеш, че парите ми са вложени в различни предприятия на „Юрика къмпани“. Не съм готова да ти изплатя парите.

— Това е твой проблем — троснато изрече той. — Давам ти две седмици да ми изплатиш заема с лихвата. Ако не го направиш, ще бъда принуден да подам молба в съда.

Преди Кейт да отвърне, сервитьорът се приближи и попита любезно, дали са готови за вечерята. Хю кимна утвърдително. Надяваше се, че изисканата храна ще я направи по-отстъпчива. Келнерът се отдалечи и на масата се възцари ледена тишина.

Скоро той се върна с огромно сребърно плато с печена императорска риба, която плуваше в тъмен сос от стриди. По края бяха наредени задушени картофи и зеленчуци, от които се носеше тънък аромат на джинджифил. Но благоуханието на богатата вечеря не успя да възбуди апетита на Кейт. Дори не погледна към деликатеса.

— Ще си получиш парите — извика с неприкрита омраза. — Това ли беше всичко, което искаше да ми кажеш?

— Не само… — измърмори той, докато отрязваше едно сочно парче от рибата. — Искам да ти дам един съвет. И се моля да го приемеш за твое добро.

— Нека да го чуя. Тогава ще преценя — отвърна Кейт и се загледа в него. Хю премести парчето бяло месо в чинията си и се зае със зеленчуците. „Да се чудиш на апетита му“ — поклати глава тя.

— Ако искаш да бъдеш приета сред политическите кръгове в Куинсланд, трябва да прекратиш връзките си със семейство Коен. На много от хората, които управляват колонията, не им е по вкуса, че си толкова близка с евреите. Казвам ти го като приятел и се надявам да ме разбереш правилно.

Кейт се изненада от отношението на Хю към Соломон и Джудит. Те не бяха само нейни партньори, дори не и приятели. Те бяха хората, които замениха нейното семейство в Рокхамптън, и той го знаеше много добре.

— Ще ви кажа нещо, господин Дарлингтън — каза високо тя, така че всички в ресторанта да чуят. — Аз дължа живота си на тези евреи, както ги нарекохте. Ако не бяха те, щях да съм мъртва. Благодарение на техните съвети моята фирма процъфтява сега. — Спря за миг и без да се замисли, изтърси чудесна ругатня, която веднъж бе чула от Люк: — Ти не си нищо повече от гнусна муха, която смуче задниците на тлъстите шопари, мазник такъв!

Удари чашата с шампанското си в масата. Хю се оказа твърде бавен и не успя да се предпази от виното и малките кристални парченца, които заляха лицето и скъпия му костюм.

Брадатите миньори, които следяха всяка дума от устата на тяхната красавица, вдигнаха чаши и шумно я аплодираха.

— Браво на теб, момиче — приветстваха я от всички страни. Не изпитаха никаква жал към Хю Дарлингтън. За тях той беше едно от онези градски мамини синчета, които си лягаха в копринени чаршафи и нямаха представа от техния изпълнен с напрежение, опасности и труд живот.

Потънал от срам, Хю наведе глава. Кейт го бе унизила публично и той нямаше да го забрави. О, не! Никога нямаше да го забрави!

Кейт напусна ресторанта, като подмина без коментар забележката на Чарлс Бюел, който я причака на входа и заяви, че господин Дарлингтън ще бъде изключен от списъка на клиентите му. Който постъпваше така с легендарната Кейт О’Кийф, нямаше място в неговото заведение.

Въпреки че не каза нищо, тя оцени рицарския жест на французина. Той доказваше, че на север тя струваше повече от един алчен адвокат.

Отказа таксито, което я чакаше навън, и тръгна пеша. Вечерният хлад я успокои и червените петна по лицето й постепенно избледняха. По пътя за Палмър се нижеха дълги редици от фургони. Мъже, опиянени от алкохола и от наскоро придобитото богатство в джоба си, подвикваха след нея, канеха я да сподели парите и леглото им. Поне бяха честни в намеренията си, помисли си с горчивина.

Събитията тази вечер я накараха да осъзнае колко се е променила. Чувстваше се много повече част от живота на този пограничен район, отколкото от изискания свят на висшето общество в големия град.

Мислите й я върнаха към двамата мъже, които бяха споделяли леглото й. И двамата се оказаха недостойни. Първо Кевин, който й се бе заклел във вечна вярност пред лицето на бог и само шест месеца след това я напусна заради някаква пачавра. А после Хю Дарлингтън. Той я подлъга с представителния си външен вид и изискани маниери, но само преди минути равнодушно я заплаши със съд.

Тя тръсна глава, за да прогони от мислите си и двамата. Мъжете бяха безполезни създания. Животът си течеше гладко и без тях. Но в същото време си призна, че не е точно така. Спомни си за мъжете от своето семейство и… за Люк Трейси. Какво означаваше Люк за нея? Той винаги беше внимателен. Бе готов да й се притече на помощ, без да иска нещо в замяна. Тя можеше да разчита за всичко на него. Но в същото време той имаше неспокойна, скитническа душа, която витаеше из света като тропическия вятър. Беше ли в състояние да задържи такъв мъж на едно място?

Люк беше мъж на честта и действията му често се ръководеха от неговата гордост. Предложи му да оглави експедиция до Желязната планина, но на другия ден той се върна при нея и й каза, че ще му е трудно да работи под нейно ръководство. Тя започна да протестира, помъчи се да го убеди, че тази работа ще бъде от полза и за двамата, но той бе непреклонен. Каза й кротко, че е направил голяма грешка, дето е приел щедрото предложение, и съжалява, че я е подвел. Заяви, че има достатъчно пари и е само въпрос на време да си ги вземе обратно. Но къде точно бяха тези пари, оставаше загадка, за която той не пожела да говори.

Кейт се спря и въздъхна дълбоко. Имаше само един начин да върне старото куче в колибата. Старото куче, усмихна се тя. Люк наистина беше като старо куче — верен, готов да я брани до смърт и обичащ до смърт. Но като всички стари кучета си имаше и лоши навици. Обичаше да броди сам из пустошта. И той като Хенри мечтаеше да оседлае коня си и отново да поеме към самотната си свобода.

 

 

Хенри приключваше с работата в складовете, когато забеляза шефката си да седи сама в тъмното пред магазина. Вдигна фенера към нея и видя сълзите й.

— Добре ли си? — загрижено попита.

— Няма нищо, Хенри — подсмръкна тя. — Тъкмо се канех да тръгвам.

— Лоша вечер? — приседна той на едно буре до нея.

— Не по-лоша от всяка друга — отвърна тя и се засмя кратко и невесело.

— Не съм съгласен с теб. Я се огледай наоколо! Виж какво постигна само за шест години. Ти си собственик на една от най-проспериращите фирми в Куинсланд. Имаш достатъчно пари да не работиш до края на живота си, ако решиш. Имаш и много приятели.

— Знам това. Но има неща, които не могат да се купят с пари — каза тъжно Кейт и сложи ръка на рамото му. — Знаеш ли, Хенри, винаги съм завиждала на вас с Ема за вашата преданост един към друг.

— Да, но и без пари не става — промърмори той. — Полицейската пенсия не стига доникъде. Ако не беше ти… ние с Ема сме ти много благодарни за това, което правиш за нас.

— Защо да сте ми благодарни? Нима ви давам милостиня? — остро възрази тя. — Вие работите и сте си заслужили всяко пени. Не знам какво щях да правя без вас.

Двамата замълчаха и се загледаха в ярките звезди над тях. Кейт си спомни какво й беше казала Ема за своя съпруг. Той не се чувстваше добре тук, това беше ясно. Дори и сега, докато се опитваше да я успокои и да я развесели, усети, че нещо го измъчва.

— Чух от Ема, че си кандидатствал за работа при оня американец, за когото говори целият град. Искам да знаеш, че те разбирам и нямам нищо против.

Хенри наведе глава. Чувстваше се виновен за решението си да търси друга работа.

— Не знам дали ще я получа — сподели той. — Този О’Флин ми каза, че трябвало да получи одобрението на шефа си, преди да ме наеме.

— Трябва да ти призная, че се надявам да не получиш работата — каза Кейт. — От това, което знам за този господин, разбирам, че е доста съмнителен тип. Говори се, че хората, които ще наеме, ще участват в много опасна експедиция, бог знае докъде. Ако нещо се случи с теб… ти знаеш, Ема и Гордън няма да го преживеят. Ох, Хенри, нали заряза този начин на живот, когато се пенсионира от конната полиция? Защо искаш пак да изложиш живота си на опасност?

— Знаеш ли, Кейт — усмихна се Хенри. — О’Флин ме намира за много способен мъж, смята, че отговарям точно на изискванията, и това ми харесва. В много отношения той ми напомня за теб. Мисля си, че ако се беше родила мъж, щеше да си точно като него.

— Как можа да го кажеш, Хенри! Господин О’Флин! Самото име звучи така, сякаш собственикът му е някакъв… разбойник.

Двамата се засмяха. И от Кейт ставаше отличен разбойник, помисли си Хенри.

— Сега ще те заведа у дома. Мисля си, че ще е добре да поговориш малко с Ема — каза той. Стана от бурето и протегна болния си крак.

Тя го хвана под ръка и двамата се заизкачваха по стръмната улица към дома на семейство Джеймс. По пътя му разказа какво се бе случило тази вечер. Каза му за заплахата на Хю Дарлингтън, че ако не му върне парите с лихвите до две седмици, ще я даде на съд. После сподели как го е направила за смях пред миньорите и той се смя от сърце.

Скоро пристигнаха и завариха в коридора Люк, който бе решил да намине на приказки при Хенри. Кейт го поздрави хладно и веднага потърси компанията на Ема. Мъжете се спогледаха и примирено вдигнаха рамене. Решиха да излязат навън и да поседят на чист въздух.

— Не й обръщай внимание — опита се да го успокои Хенри. — Имала е лоша вечер.

— Проклета жена! — изгърмя Люк. — Нямам представа какво съм направил сега. Поглежда ме, сякаш се радва да ме види, и след малко…

Хенри закима разбиращо и за да покаже съпричастие извади една бутилка с ром, наля почти догоре две очукани алуминиеви канчета и му подаде едното. Двамата отпиха и бившият полицай му разказа за срещата на Кейт с нейния адвокат.

— Значи този подлец си иска парите, така ли? — изръмжа Трейси и загледа като див бик. — Пари, които дори не са негови.

Стана, измъкна от джоба си измачкано и зацапано парче хартия и го подаде на Хенри:

— Това е квитанция за сумата, която съм му предал като адвокат на Кейт. А ето това тук е неговият подпис. Виждаш ли цифрите? От това, което казваш, излиза, че той й е дал половината. Останалото е задържал за себе си, мамка му!

Хенри прочете внимателно квитанцията и му я върна:

— Това има ли нещо общо с внезапното ти отпътуване за Америка през шейсет и осма?

Люк кимна и наведе глава.

— Бях толкова близко до мечтата си — тихо каза той. — Ако не беше този мошеник, щях да се върна при река Палмър. Щях да съм първият, открил златното находище. Името ми щеше да стане известно в цяла Австралия. Но тази отрепка ме издаде на полицията в Рокхамптън, че съм търгувал със злато на черния пазар. Соломон Коен успя да ме предупреди точно преди да ме хванат. Трябваше да напусна Куинсланд, да напусна Кейт… — Той замълча. Неудобно му беше да споделя с друг мъж колко много обича Кейт, колко дълбоки са чувствата му към сивооката жена в другата стая и как бе подчинил целия си живот на нея. Въздъхна и продължи: — И ето ме отново тук — без пукната пара. Какво друго ми остава, освен да тръгна отново на път и да търся късмета си, този път на юг?

— Доколкото знам, Кейт щеше да те финансира — прекъсна го Хенри. — Какво стана?

— Не мога да взема пари от жена — измънка Люк. — Особено от Кейт.

— Аз мога да ти помогна — неочаквано каза Хенри. — Познавам един човек, който търси такива като теб и мен. Заплащането си заслужава.

Люк го погледна с интерес.

— Законно ли е? — попита и Хенри се ухили насреща му.

— Ти законно ли продаде онова злато?

— Не съвсем — почеса се той по врата.

— Човекът търси бушмени за експедиция, която ще търси злато някъде на север, не съм много сигурен. Но държи хората да са с военен опит или от полицията.

— Аз нямам такъв опит.

— Този белег ти е от Юрика, нали? — напомни му Хенри. — Ами участието ти в бунтовническата бригада в Калифорния. Това не е ли военен опит?

— Да — замислено отвърна Люк. — Може би този приятел ще погледне с добро око на ветераните от Юрика, без значение на чия страна е бил тогава.

— Трябва да пробваш — кимна Хенри и изпи последната глътка от бутилката. — Той е янки, като теб. Напомня ми за Кейт, колкото и странно да ти звучи. Утре ще те заведа при него. Нарича се Майкъл О’Флин.

— Ако получа работата, има нещо, което искам да свърша, преди да поема на път — каза Люк и го погледна в очите. — Свързано е с този Дарлингтън. Ще имам нужда от помощта ти.

Хенри изслуша плановете на приятеля си за разправа с бившия адвокат на Кейт. Когато Люк свърши, той направи един-единствен коментар:

— Нали знаеш, че ако нещо се обърка, ти също ще умреш. Или ще бъдеш застрелян, или ще увиснеш на въжето — това са възможностите.

— Ще ми помогнеш ли? — попита Люк.

Хенри стана.

— Гледам те и си мисля — или обичаш Кейт повече от всичко друго на света, или си луд. Но и в двата случая ще бъда с теб.

Двамата се погледнаха и си кимнаха. Нямаше какво повече да си кажат.