Питър Уот
Сянката на орела (27)

26.

Нищо не беше наред на „Морски орел“. Само един ден в открито море и Симс сериозно се замисли дали да не скочи от кораба и да се отправи към златните полета на Палмър. Според него капитанът не беше с всичкия си и подозренията му се засилваха с всяка измината миля.

В началото хората от екипажа се опитаха да не обръщат внимание на неспокойното сноване на Морт из палубата през нощта. Решиха, че си е пийнал тайно от тях в каютата. Но Симс стана свидетел как той размахваше сабята си, сякаш съсичаше невидима жертва по време, когато беше сигурен, че е напълно трезвен.

— Видя ли негъра? — крещеше той и мушкаше със сабята в ъгъла на стаята си.

Симс се вторачи с недоумение в него. Потънал в пот, капитанът продължаваше да беснее.

— К-какъв негър, кап’тане? — смутено попита той.

Морт спря атаката върху обекта, който само той виждаше, и впи поглед в него:

— Оня майол, накичен целият с пера, мамка му дивашка!

Симс поклати глава и се изниза през вратата. Тази случка го разстрои, но не толкова, колкото заповедта на шефа му да претършува багажа на барон Фон Фелман. Понеже не беше инструктиран какво да търси, той се върна при него и докладва, че няма нищо, което да заслужава особено внимание.

— И не намери никакви документи? — попита го капитанът.

— Нищо, кап’тане. Само дрехи и разни неща… Нищо ценно.

Морт го отпрати с нетърпелив жест и Симс се отдалечи с въздишка на облекчение. Вече беше уверен, че капитанът му е луд. Преди години се бе качил на един кораб, но малко след като поеха курса, капитанът му превъртя. Уби трима души от екипажа си и после се самоуби. Представиха случая като инцидент, за да избегнат обвинението, че те са убили шефа си. Тогава всички моряци се заклеха, че ще си затварят устата за случката.

И сега сякаш всичко се повтаряше. Морт виждаше несъществуващи майоли и шпионираше наемателя си без никаква основателна причина. Така че идеята за бягство все повече привличаше първия помощник-капитан.

Той пое дълбоко въздух и се загледа в сините води на океана, по които пробягваха сребристи отблясъци. В далечината се виждаха делфини, които си играеха мирно върху спокойните вълни. За моряците делфинът винаги означаваше късмет при пътуването и той горещо се замоли да е така.

Капитан Морт имаше основателна причина за параноята си. Той прати Симс да разрови багажа на барона с надежда, че ще открие нещо, което ще хвърли повече светлина върху писмото, което пристигна за Фелман в Бризбейн.

„Морски орел“ попълваше запасите си в града, когато един куриер донесе проклетото писмо. Морт, който по принцип смяташе, че всеки около него иска да му навреди по някакъв начин, реши тайно да го отвори. Този път се оказа прав. Беше от госпожа Макинтош, която молеше барона след приключване на експедицията да предаде капитана на полицията. О, точно в стила на Макинтош, скръцна със зъби той. Първо бизнеса, после всичко останало. За експедицията беше платено. Нека Морт я завърши, пък после ще му окачим въжето на шията.

Предположи, че някой от екипажа се е разприказвал за туземните момичета, които бе затварял в каютата си по време на набезите му из южните острови, откъдето набираха наемници за плантациите. Но кой? Той бе достатъчно внимателен. За тези курсове набираше екипаж от островите. Преди да тръгне за Австралия, ги връщаше у дома и ги сменяше с други туземци. Надали някой от тях бе дошъл до Сидни, за да разкаже за неговите зверства.

И тогава се досети. Можеше да бъде само Джак Хортън. Той знаеше всичко и би могъл да даде някакъв коз в ръцете на Инид Макинтош и онзи проклет адвокат Дъфи.

Въобще не помисли за момичето, което уби в „Скалите“.

Зачуди се какво да прави с писмото, но когато размисли, реши, че ще е по-добре да го предаде на барона. Той имаше високо мнение за лейди Макинтош и не се съмняваше, че тя ще потърси и друг начин да се свърже с немеца и да му обясни ситуацията. Да скъса писмото беше безсмислен ход.

Внимателно го запечата наново и го остави при другата кореспонденция. Поне беше сигурен, че нищо нямаше да се случи преди края на експедицията, а дотогава имаше много време. Все щеше да измисли нещо. Моряците му бяха хора като него — готови на всичко и без морални скрупули, и Морт се надяваше, че ще му останат верни, когато баронът се опита да го предаде в ръцете на закона.

Той си спомни, че в инструкциите, които му бе предал Хобс, имаше едно име на някакъв американски търговец на оръжие с ирландска кръв, когото трябваше да качат на борда в Куинсланд заедно с още шест души. Май че се казваше О’Флин. На чия страна щеше да застане той, когато Морт и момчетата му се изправеха срещу прусака? Прехапа устни и поклати глава. Най-вероятно той беше човек на лейди Макинтош и барона и щеше да помогне за арестуването му.

Реши да изчака, докато се отдалечат достатъчно от Куктаун, и да дебне за удобен момент, за да си разчисти сметките с Фон Фелман. Щеше да нападне пръв, пък каквото ще да става.

Този Майкъл О’Флин… Какъв противник щеше да бъде, ако обстоятелствата ги принудят да се изправят един срещу друг? Ирландците бяха проклятието на живота му, замисли се тъжно той. Сети се за едрия брадат ирландец и стария майол с надупчена от перата на различни птици кожа, които идваха всяка нощ до леглото му и се взираха обвиняващо в него. Да вървят по дяволите всички ирландци, майоли, прусаци и цялата сган, която го преследваше и в съня му, и наяве! Той нямаше да им се даде лесно. Нямаше да им се даде жив!

Излезе на палубата и пое ежедневните си задължения. В задния край барона говореше с един от моряците. Подозрението веднага го обзе. Какво имаше да говори той с хората му?

Аристократът го забеляза и му махна приятелски:

— Добро утро, капитане! Чудесен ден, нали?

Морт кимна мрачно в отговор на поздрава му и продължи пътя си.

Баронът беше забележителен мъж. Почти два метра, той изглеждаше по-висок поради военната си стойка и високо вдигнатата глава. Беше около четирийсетте, макар че гладкото, добре избръснато лице го правеше да изглежда по-млад. Кестенявата му коса бе леко прошарена около ушите. В зеленикавите му очи личаха решителност и интелект, а маниерите му говореха, че е силна и властна натура. Щом го видя, Морт разбра, че такъв мъж не бива да се подценява, и гледаше да не му се мярка много пред очите.

— Вашият човек ме информира, че се намираме на около двайсет и четири часа южно от Куктаун. Така ли е? — настигна го гласът на барона.

— Да. Имаме късмет с времето и вятъра, бароне — отвърна той. — Виждате ли онези могили? Те ясно показват, че сме близо до Куктаун.

Фелман погледна в посоката, която му сочеше, и видя няколко красиви куполообразни възвишения, обрасли с тропическа растителност. Върховете се скриваха от белите облаци над тях. Гледката беше същата като тази, която бе наблюдавал по островите на изток от континента.

— Този мъж О’Флин, който ще се присъедини към нас в града — прекъсна съзерцанието му Морт. — Какво знаете за него?

Баронът се обърна и го погледна.

— Странен въпрос, капитане — слабо се усмихна той. — Но ще отговоря. Господин О’Флин е търсач на силни усещания. Въпреки че още не сме се срещали лично, знам много за него от общи познати. Той е войник, който се е бил с много врагове през последните десет години. Загубил е едното си око, но въпреки това е майстор в стрелбата с пушка и с пистолет. Говори се, че е работил известно време за американското правителство след революцията в Мексико. Щастлив съм, че ще имам такъв човек в екипа си за моята експедиция.

— А тя каква цел има, ако смея да попитам? — продължи с въпросите Морт и в гласа му прозвуча подозрение.

— Да изградим базови лагери за търговците, които ще дойдат след нас от Хамбург — отвърна баронът и го погледна предизвикателно.

Капитанът разбра правилно отговора и не зададе други въпроси. Извини се и продължи пътя си към кърмата.

Манфред го изпрати с поглед и после отново се загледа към брега. Беше обзет от тревожни мисли. Нямаше ли известна доза враждебност у капитана на „Морски орел“? Той не би могъл да знае за конспирацията срещу него. А и Манфред не се бе впечатлил много от вълненията на госпожа Макинтош. Неговата мисия за спиране на влиянието на британската корона беше много по-важна от убийството на няколко местни момичета. Беше предупредил лейди Макинтош, че не желае капитанът да бъде притесняван, докато е под негово разпореждане, и тя неохотно се бе съгласила.

А колкото до господин О’Флин… Манфред се загледа в семейството делфини, които плуваха около носа на кораба. Жена му го увери, че изборът му е много добър. Във всеки случай оказваше се, че този мъж има тъмно и опасно минало, за което той не е знаел.