Питър Уот
Сянката на орела (25)

24.

Сержант Франсис Фарел беше толкова доволен, че беше готов да танцува жига. Но преди да го направи, трябваше да съобщи на Даниъл Дъфи голямата новина, която и двамата очакваха толкова години. Той бързо влезе в кантората на „Съливан & Леви“ и незабавно бе въведен в кабинета на Дан. Всички в кантората познаваха големия ирландец и го обичаха. Чиновниците често коментираха дружбата между сержанта и адвоката по криминални дела. Много от тях подозираха, че полицаят ги снабдява с информация от кухнята. Не че се възмущаваха. Да направят това означаваше да убият гъската, която снасяше златни яйца директно в кошницата на тяхната кантора. Просто клюкарстваха за разтуха.

Фарел седна запъхтян на един от столовете срещу Даниъл. Лъскавите му като на котарак мустаци трептяха от възбуда, а очите му святкаха победоносно.

— Пипнахме го! — изгърмя той и се приведе към Даниъл. — Наградата, която даде госпожа Макинтош, свърши работа.

— Морт ли? — надигна се от стола Дан. — Имаме ли свидетел, който можем да изправим пред съда?

— Дори двама — ухили се Фарел. — Двама, които са го видели да излиза от къщата на Роузи малко след като тя е престанала да пищи. Били се запътили при нея, когато чули писъците й. Казват, че се уплашили и не знаели какво да правят. Не посмели да влязат. Останали навън и няколко минути след това Морт излязъл от там. Бил целият в кръв. Дори видели нож в ръката му.

— Сигурни ли са, че именно Морт е бил човекът, когото са видели? — нетърпеливо попита адвокатът.

Сержантът го изгледа победоносно:

— Те сами назоваха името му. С тях бил и един приятел на име Симс, който в момента работи като пръв помощник-капитан на „Морски орел“. Чудят се как е получил работата, след като няма никакъв опит в корабоплаването.

Даниъл свъси чело и се облегна назад:

— Как така изведнъж са си припомнили фактите? Сигурно наградата им е прояснила спомените.

— Това е големият въпрос — сбърчи нос Фарел. — Искат по петдесет гвинеи на човек, за да се явят в съда. Не са съгласни да си делят наградата.

— Сигурен съм, че лейди Инид ще удовлетвори искането им — каза адвокатът. — Потвърждаването на показанията от втори свидетел ще затвърди обвинението. Можеш да им обещаеш по петдесет на човек, след като убиецът увисне на въжето.

Усмивката се върна на лицето на сержанта:

— Добре. Показанията им са в мен. Остава само да арестуваме Морт. Дани, момчето ми, най-накрая го пипна!

Но думите му заседнаха в гърлото, когато видя мрачното изражение на приятеля си, щом спомена за арестуването на престъпника.

— Какво ти е? — попита той. — Новината трябва да те радва.

— Ти не знаеш нищо, нали?

— Какво? Какво да знам?

— „Морски орел“ отплава преди две седмици — с внезапно прегракнал глас отвърна Даниъл. — Морт плава на север и сигурно вече е извън нашата юрисдикция.

— Да му се не види! — избухна Фарел. — Мръсникът му с мръсник, пак ни се измъкна!

— Така изглежда. Ако имахме тези доказателства преди две седмици, всичко щеше да е различно. Сега трябва да проведем мъчително разследване на местонахождението му, което най-вероятно е в Куинсланд, и да изискаме да го екстрадират. Ще ни се изплъзне, знам го — отчаяно въздъхна той. — Сякаш самият дявол пази този изверг!

Полицаят се отпусна в стола си. От победоносното му изражение не бе останала и следа. То се виждаше, че няма да има ирландска жига, но поне можеше да придружи Даниъл до хотел „Ерин“ и двамата да удавят неуспеха си в ром.

 

 

Пенелопе присъстваше на следобедния чай у семейство Уайт. Двете с Фиона седяха в прекрасната цветна градина и се наслаждаваха на слънчевия ден. Обикновено братовчедките се срещаха в някой от изисканите ресторанти в града и бъбреха за всичко, което им се е случвало през деня — обществени ангажименти, мода, клюки. Манфред се върна от Самоа и само след няколко дни отново отпътува с „Морски орел“. Малкото време, през което си беше вкъщи, бе използвано за организиране на експедицията. Сексът между съпрузите беше само кратка почивка между многото ангажименти, които имаше съпругът й. Точно така, помисли баронесата — вълнуваща, но кратка почивка. Истинската страст беше тук, при Фиона.

Когато баронът замина, Пенелопе предпочете своята Фиона, вместо да си губи времето по светски събирания и скучни вечери. В дъното на градината двете й прекрасни племенници си играеха под зоркия поглед на госпожица Гертруд. Тя с удоволствие се загледа в тях, но нещо я накара да смръщи чело. Когато Фиона се върна със сребърен поднос с две изящни чаши от китайски порцелан и сребърна захарница, тя попита:

— Добре ли е Дороти? Изглежда ми оклюмала.

Фиона наля чая и погледна братовчедка си:

— Какво имаш предвид? Не е болна.

Пенелопе се взря в момиченцето и се опита да анализира промяната, която беше очевидна.

— Нямам предвид това — бавно каза тя. — Просто расте толкова бързо, че ме стряска.

Но не бе сигурна, че причината за промяната е само бързото израстване. Нещо в момичето й напомни за собственото й детство. Дороти гледаше някак напрегнато и целият й вид беше като на пребито кученце. Нещо прободе сърцето й. Спомни си трагедията на своето собствено ранно съзряване. Пенелопе поклати глава невярващо. Не е възможно брат й да посегне отново на дете! Не и на своето собствено! Но тревогата остана.

— Сигурно Манфред ти липсва — подхвърли Фиона и се опита да прикрие ревността си. — Той все няма време да си остане малко по-дълго у дома.

Пенелопе се усмихна и се наведе към нея.

— Не ревнувай, любов моя! Манфред е мой съпруг и аз го обичам по мой си начин. Той е силен, влиятелен и привлекателен мъж, но ти, и само ти си в сърцето ми. Като негова съпруга аз му осигурявам тялото, от което се нуждае, за да задоволи нуждите си, но между нас няма нищо повече. Поне нищо от романтичната любов, за която се разказва в книгите, които обичаш да четеш.

— Толкова ли си личи, че ревнувам? — попита Фиона и в красивите й зелени очи се появи молба за прошка.

— От мен нищо не можеш да скриеш. Познавам те по-добре от всеки друг — погали я с поглед Пенелопе. — Познавам те по-добре дори и от собствената ти майка.

— Пени, онази нощ… — Тя замълча и зарея поглед из градината.

— Онази нощ беше друг начин да споделим любовта си, скъпа — каза нежно братовчедка й. — Манфред е мъж със странен вкус. Да наблюдава любовната игра между две жени явно му доставя удоволствие, което ние не можем да разберем. Но бъди откровена! Неговото присъствие в стаята не те ли възбуди повече от обикновено?

Фиона се изчерви.

— Не знам как успяваш да ме накараш да направя всичко, което поискаш — прошепна и наведе глава. — Ох, Пени, да знаеш колко ме измъчва мисълта, че не мога да бъда с теб завинаги! Да не се срамувам от любовта ни, да не се съобразявам със семейството си…

— Ш-шт! — хвана ръката й Пенелопе. — Ние сме заедно завинаги, мила моя. Дори когато сме разделени, единственият човек, за когото мисля, си ти и никой друг! Успокой се, скъпа, сега, когато Манфред го няма, ще се срещаме дори по-често.

Фиона и сега чувстваше вина пред децата и съпруга си, че прекарва толкова много време с любовницата си. Но какво можеше да направи, когато тя означаваше толкова много за нея? Фиона не беше просто влюбена в Пенелопе, тя беше обсебена от нея. Нямаше никой и нищо, което би могло да я откъсне от сърцето й. Тя погледна виновно към дъщерите си. Надяваше се никога да не й се наложи да избира между тях и братовчедка си.

 

 

Гренвил Уайт предпочиташе да провежда деловите си срещи в офиса. Тук се чувстваше по-спокоен и уверен. В момента срещу него седеше педантичният господин Макхю, който едва прикриваше враждебното си отношение към него. Но това не го притесняваше. Така или иначе тонът на разговора нямаше да бъде от приятелските.

— Уведомиха ме, че не сте в състояние да убедите тъща ми да се оттегли и да ми повери управлението на семейния бизнес — тонът му беше толкова студен, че беше в състояние да превърне водата в лед.

Макхю се сгърчи под безмилостния поглед на мъжа, когото презираше, но едновременно с това се страхуваше от него. Слуховете, които се носеха за господин Уайт, го отвращаваха. Говореше се, че има съмнителни контакти с членове на престъпни банди, от които дори полицията се страхува, че бил замесен в търговия с жени, и дори подозираха, че е причина за няколко неизяснени убийства.

— Госпожа Макинтош ме увери, че има предвид някого, който ще поеме управлението, когато тя се оттегли — нервно отвърна той. — Не е моя работа да я разпитвам кого има предвид.

Гренвил се приведе заплашително към него:

— Моята тъща няма и не може да има никого предвид, защото не съществува друг, който носи нейната кръв — бавно изрече той, като го гледаше право в очите. — Тя лъже, за да ми попречи да застана начело на компанията. Да допуснем тя да остане на поста си означава да рискуваме капиталите си заради слабоумието, присъщо на всяка жена.

— Не съм съгласен с вас, господин Уайт! — възрази Макхю. — Лейди Макинтош винаги е управлявала разумно и успешно компанията, още по времето, когато нейният съпруг беше жив. Не споря с вас, че умът на жената наистина има граница, отвъд която за нея е непосилно да прескочи, но Инид Макинтош е изключение. — Той се усмихна любезно, за да заглади впечатлението от думите си, но продължи със същата решителност: — Аз не искам да повтарям тук клеветите, които се носят за вас и вашите възможности като управител, но вие не носите кръвта на Макинтош, а акционерите имат вяра само на нея.

— Да, но не останаха други наследници — избухна Гренвил. — И освен това ние с нея имаме обща кръв. По рождение леля ми е Уайт.

— Обаче тя ясно даде да се разбере, че има човек с кръвта на Макинтош и скоро ще ни го представи. Акционерите са съгласни да изчакат.

Лицето на Гренвил стана аленочервено, но той сдържа гнева си пред упорития шотландец.

— Госпожа Макинтош не е на себе си. Не е останал никой, който може да ме измести — процеди през зъби.

— Госпожа Макинтош ще ни представи бъдещия си заместник следващата седмица, преди да отплава за Англия — кротко отвърна Макхю. — Така че, ако няма нещо друго, господин Уайт — надигна се от стола си той, — ще ви пожелая успешен ден.

Гренвил остана седнал. Не му беше сега до любезности. Вътрешно кипеше от гняв, докато Макхю напускаше кабинета му. Едва дочака да се затвори вратата зад гърба му и стовари юмрука си върху бюрото. Идеше му да изпотроши всичко. Явно Инид бе влязла във връзка с Дъфи и с онова проклето копеле, детето на Фиона и Майкъл, въпреки че изглеждаше немислимо, като се имаше предвид колко далеч бе отишла навремето, за да унищожи това момче. Изведнъж осъзна, че би могла да стигне далеч и сега, за да унищожи него.

Но това нямаше да се случи, успокои се той. Преди да замине, Морт бе докладвал, че е организирал убийството на момчето, а той знаеше на какво е способен неговият капитан.

Макхю излезе от стаята и мина покрай бюрото на Джордж Хобс, който както винаги бе забил нос в безкрайните си редици от числа. От кабинета се чу силен трясък. Хобс се стресна и погледна въпросително към Макхю.

— Мили боже! Сигурно бюрото на господин Уайт се е обърнало — невинно обърна очи шотландецът. — Горкият! Днес има лош ден!

 

 

Колкото и да се правеше на строг, Макс Браун беше чувствителен човек с добро сърце. И как да не се разнежи, като виждаше какъв юнак расте неговият Патрик. Беше одрал кожата на баща си, когото старият германец все още си спомняше. Нали той го беше научил да се бие, да пие и да се оправя с жените?

В онези времена Бриджит често го хокаше заради влиянието му над Майкъл, но накрая вдигна ръце. Дъфи си бяха такива — обичаха плътските удоволствия. Тя виждаше колко много обича той племенника й и го остави да се грижи за него.

Сега двамата седяха в кухнята на хотела и слушаха тирадата на Даниъл, който се опитваше да намери начин да откаже отпуск на немеца.

Макс слушаше с наведена глава — смутен и малко сърдит, дето се държат с него, сякаш е обикновен служител в хотела.

— Дани, досега никога не съм отсъствал от работа — тихо се обади той. — Нито един ден от момента, в който дойдох да работя за баща ти през петдесет и пета.

Даниъл пъхна ръце в джобовете на сакото, което с всяка година му ставаше все по-тясно, и каза:

— И аз бих искал да ти дам малко почивка, чичо Макс, но откакто почина татко, мога да разчитам единствено на теб, че нещата в хотела ще вървят. Трябва да ме разбереш!

— Колийн ще поеме работата през това време — обади се неочаквано Бриджит. — Тя умее да се справя с клиентите в бара.

Даниъл изненадано погледна майка си, която седеше кротко до масата с ръце в скута си. Не бе очаквал, че тя ще застане на страната на Макс.

— Колийн трябва да се грижи за децата — тросна се той. — Не може да се занимава с бара.

Бриджит го погледна с лек укор:

— А как, мислиш, че сме се справяли с баща ти, когато вие бяхте малки? В началото нямахме никакви работници, но успявахме и с работата, и с вас. Както виждаш, отгледах и теб, и Майкъл, и Кейт. Не, Даниъл, Колийн може да се справи с работата, а аз ще й помагам.

Даниъл сви примирено рамене. Той отдавна бе разбрал, че способността му да убеждава, която го бе направила един от най-известните адвокати в Сидни, бе обречена на пълен неуспех пред майка му.

— Добре, Макс — въздъхна. — Можеш да ползваш две седмици отпуск, но само две. Майка ми си мисли, че двете с Колийн ще могат да се справят, но ние с теб знаем, че да управляваш хотел не е работа за слабия пол.

— Твоята братовчедка управлява една от най-мощните компании в Северен Куинсланд — напомни му Бриджит. — А тя е слаба жена, като Колийн и мен.

Лицето на Даниъл потъмня. Какъв инат беше майка му! Погледна я накриво и излезе от кухнята.

— Благодаря ви, госпожо Бриджит — погледна я признателно Макс. — Тези две седмици са много важни за мен.

Усмивката на Бриджит бавно се стопи и в очите й се появи любопитство.

— Познавам те от много години, Макс — каза тя и го погледна, — и знам кога те тревожи нещо. Свързано е с малкия Патрик, нали?

Той се сепна от въпроса й и несъзнателно потри краката си един в друг.

— Яви ми се сън, Макс — тихо продължи тя. — Сънувах мътна вода.

Германецът се вгледа в късогледите й очи, потънали сред паяжина от бръчки. Знаеше за нейните пророчески сънища и им вярваше. Винаги когато тя сънуваше мътна вода, някой от семейството умираше.

— Я, госпожо Дъфи. Става дума за моя Патрик. Не знам защо, но чувствам, че трябва да съм свободен, за да мога да го наглеждам, докато замине за Англия.

Бриджит кимна с разбиране:

— Сънувах бащата на Патрик. Духът му е тук, около нас. Тревожи се за нещо, което ние не можем да разберем. Знам, че Пат и Мартин са видели именно него. Жалко, че синът ми е твърде образован, за да повярва в очевидното. Когато му казах, ми се сопна, сякаш съм някаква изкуфяла старица. Но аз знам, както знам, че Сейнт Патрик изгони пълзящите гадини от милата Ирландия, че Майкъл и сега е с нас. И ти чувстваш същото, нали, Макс?

— Я, госпожо — поклати глава той. — Мисля, че във въздуха витаят лоши неща и трябва да си отварям очите на четири за моя Патрик. Но по-добре Дани да не знае какво сме си говорили. Ще започне да се тревожи твърде много.

— Обещавам ти, че няма да му кажа — потупа приятелски ръката му тя.

Макс беше голям мъж и се срамуваше да показва чувствата си. Затова се обърна настрани — не искаше Бриджит да види сълзите му. Зла сила му бе отнела Майкъл преди години. Но той нямаше да позволи да му вземат и Патрик. Нека дяволът грабне неговата душа, но да запази момчето.

Макс вярваше в духове и зли сили, но от опит знаеше, че най-често те имат човешки лица. И нещо му говореше, че вече бе срещал един зъл човек тук, в бара на „Ерин“. Нямаше разумно обяснение за страха, който го бе обзел заради момчето, но твърдо вярваше, че старото туземно проклятие все още виси над семейство Дъфи.