Питър Уот
Сянката на орела (32)

31.

Сидни се радваше на приятен слънчев есенен ден. Небето беше безоблачно и лазурносиньо, а въздухът беше свеж и кристалночист. Нищо не напомняше за наближаващата зима.

Гренвил Уайт стоеше до прозореца и гледаше към пристанището. Опитваше се да отгатне защо тъщата му ги бе поканила на чай този следобед. Обикновено тя странеше от тях, държеше се студено и безразлично.

Той чу Дороти и Хелън, които се опитваха да убедят майка си да им позволи да опитат кифличките с крем, но тя им се скара. Щяха да започнат, когато баба им дойде. Гренвил можеше да си представи как им се иска да грабнат по една сладка, но бяха твърде добре възпитани, за да посегнат без разрешение.

След минута в стаята влезе леля им Пени и децата много се зарадваха. Тя беше тяхната любимка — глезеше ги и ги отрупваше с подаръци винаги когато се върнеше от нейните пътувания извън Сидни. Пенелопе се изненада, когато видя семейството на брат си. Впрочем, и тримата бяха изненадани.

Тя поздрави хладно Гренвил, прегърна двете си племенници и се приближи до Фиона, която засия от удоволствие, когато братовчедка й я целуна.

— Бетси ми каза, че Инид ще пристигне всеки момент. Не знаех, че и вие ще присъствате на следобедния чай.

Брат й беше не по-малко озадачен от нея.

— Всичко, което ми предадоха миналата седмица, беше, че е много важно да доведа Фиона и момичетата на чай днес. Трябвало да обсъди много важни въпроси, свързани с компанията, преди да замине за Англия — каза той.

За Фиона, която водеше полуотшелнически живот в своята самотна къща, тази покана беше първата от шест години насам. Гренвил се виждаше с Инид по разни съвещания, но той и съпругата му не бяха добре дошли в дома на Макинтош.

Отначало младата жена отказа да придружи съпруга си, но той не желаеше да е сам. Освен това, изтъкна той, децата се виждаха рядко с баба си, а беше важно тя да не забравя кой ще я наследи един ден. Фиона трябваше да признае, че е прав, макар че сега се чувстваше неловко в този дом.

Гренвил подозираше, че става дума за мистериозното пътуване на Инид до Англия. По приготовленията, които се правеха в офиса, беше очевидно, че се гласи да отсъства с години. Причината за заминаването й обаче оставаше неясна, като се имаше предвид, че досега никога не бе изоставяла бизнеса.

Свечеряваше и студът започваше да се усеща в голямата гостна. Тримата възрастни чакаха в пълно мълчание, което постепенно прерасна в напрежение. Пенелопе първа не издържа и обяви това закъснение за липса на уважение от страна на леля й. Нареди на Бетси да им поднесе кафето и чая и започна да се оглежда за сандвичите.

Двете момичета това и чакаха. Те се спуснаха към сладкишите под неодобрителния поглед на майка си.

Ето това най-много им харесваше в леля Пени — тя не се стараеше винаги да бъде възпитана. Те знаеха, че възрастните я възприемат като малко непослушна, и тайно си мечтаеха да са като нея, когато пораснат.

— Радвам се, че не сте ме чакали за чая — чу се гласът на Инид от вратата. Фиона можеше да се закълне, че тя искаше да каже: „Как не ви е срам да започнете без мен?“

— Съжалявам, че не можах да ви посрещна лично, но файтонът ми попадна в задръстване. На Джордж Стрийт стана катастрофа. Боя се, че един от пътниците е убит.

Дороти и Хелън се втренчиха в момчето, което се появи зад гърба на баба им и застана срамежливо до нея. Дрехите му бяха прости и те се зачудиха какво прави то сред тях.

Фиона също се взря в младежа. Колко симпатичен млад мъж, помисли тя и изведнъж пребледня.

— Мили, боже! — пророни като насън.

Нямаше никакво съмнение. Чертите на лицето му, начинът, по който стоеше гордо и изправено… С изключение на големите зелени очи пред нея стоеше един малък Майкъл Дъфи.

Патрик забеляза стъписването на Фиона, но не можа да си обясни защо тази жена го гледа, сякаш вижда призрак? Та те не се познаваха! Потърси отговор от госпожа Макинтош, но тя гледаше в гостите си със странно изражение на задоволство и не обърна внимание на въпросителния му поглед. Останалите възрастни изглеждаха като попарени. Единствено двете момичета го гледаха с любопитство, примесено с лека враждебност. Двете се спогледаха и си кимнаха една на друга в пълно съгласие. Момчетата бяха отвратителни груби създания, а този беше от най-отвратителните.

Ако Фиона не беше седнала, сигурно щеше да припадне, но вълнението беше толкова голямо, че и столът не беше достатъчна опора.

— Майкъл! — Името изскочи от устата й и разкъса мъртвата тишина в гостната.

— Не, това не е Майкъл — бавно и натъртено изрече Инид. — Искам да ви представя господин Патрик Дъфи. Патрик запознай се с леля си Пенелопе, чичо Гренвил, братовчедките ти Дороти и Хелън и… тяхната майка Фиона.

Патрик се усмихна сковано на роднините си, за които доскоро не бе и подозирал, че съществуват. Всичко беше много объркващо. Никой не бе намерил време да му обясни каква е връзката му с тези хора.

— Дороти, Хелън, излезте с Патрик и му покажете градината — тихо нареди баба им. — Не ходете долу при водата. И избършете крема от бузите си — строго извика след тях.

Момичетата се подчиниха веднага. Изтриха крема с ленените салфетки и поеха към градината. Бяха възбудени. Момчетата бяха отвратителни, но интересни. Ако останеха насаме с него, той може би щеше да им каже какво прави тук и защо възрастните реагираха така на появяването му.

Патрик с нежелание последва момичетата. Изненадата на новите му роднини го обърка. Особено го бе разстроила реакцията на красивата жена с очи, които приличаха на неговите. Искаше му се да я попита какво я бе натъжило, но не посмя и се остави на момичетата.

— Не мога да повярвам! — избухна Гренвил, щом децата напуснаха стаята. — Не мога да повярвам, че можеш да причиниш това на собствената си дъщеря!

Въобще не го интересуваха чувствата на съпругата му, а положението му в „Макинтош къмпани“. Той много добре разбра какво означава появата на момчето във фамилията. Познаваше Инид и беше наясно какво крои.

— Как ти даде сърце да вкараш това момче в живота на Фиона след толкова години? Нямаш ли капка милост? Защо отваряш отново раната в сърцето й?

Фиона не обърна внимание на гневните думи на съпруга си. Не беше толкова глупава, че да повярва на престорената му загриженост. Душата й ликуваше в безумна радост, но и ридаеше в безкрайна тъга. Радост, че го вижда жив, и тъга, че беше пропуснала толкова много години от живота му. Той бе станал красив млад мъж и много приличаше на баща си. И беше жив! Жив! Тя усети ръката на Пенелопе върху рамото си и мълчаливо й благодари за съчувствието. Изглеждаше естествено именно тя да я утешава вместо Гренвил.

Инид изслуша търпеливо сълзливата тирада на зет си. Сега, когато тайната беше разкрита, тя бе спокойна, че отново държи контрола върху династията Макинтош. Можеше да си позволи да се наслаждава на безсилния му гняв.

— Не ме интересува какво мислиш за действията ми, Гренвил — тихо отвърна, когато той приключи с яростните нападки. — Патрик е законният наследник на цялата собственост на Макинтош, освен ако Фиона не роди друг син. Но ми се струва малко вероятно, като се имат предвид обстоятелствата. — Тя изгледа иронично Фиона и Пенелопе и каза: — Бог още не е измислил начин да създаде живот от любовта между две жени и не вярвам да се заеме с това в близките години, тъй като вече ни е показал естествения начин за това.

Ноктите на Пенелопе се забиха в рамото на братовчедка й. Старата мръсница знаеше!

— Знам от много време — каза Инид, сякаш бе прочела мислите й. Гласът й прозвуча обвинително, и в същото време тъжно. — И мисля, че донякъде те разбирам, като имам предвид какво получаваш от мъжа си. И като имам предвид на какво е способна Пенелопе.

— Само си мислиш, че разбираш, лельо! — скочи тя. — Аз обичам Фиона, това можеш ли да го разбереш? Не ме интересува какво мислиш за нас. Любовта има различни форми, но аз се съмнявам, че познаваш дори и една от тях, мила лельо.

Инид се усмихна на усилията на племенницата си да я засегне. Нямаше да позволи на никого да й развали удоволствието от победата. Сега беше моментът да разклати доверието между двете жени и да постави началото на края на тази нараняваща собственото й достойнство връзка.

— Знам, че си въобразяваш, че Фиона те обича, както ти нея — заяви тя, — но аз ще й направя едно предложение, пък тогава ще видим.

Обърна се към дъщеря си и продължи:

— Ако прекратиш тази противоестествена връзка с братовчедка си и напуснеш съпруга си, ще ти върна Патрик.

Очите на Фиона се разшириха от гняв. Наистина ли майка й си мислеше, че щом й подаде примамката, тя ще тръгне след нея като куче? Как смееше да манипулира хората заради собствените си интереси, сякаш те бяха някакви пионки?

— Помисли над предложението ми, Фиона — тихо продължи Инид. — Но не се бави много с отговора си. Трябва да знам решението ти, преди да замина с Патрик за Англия.

— Мисля, че каза достатъчно, Инид — прекъсна я Гренвил с равен глас. — Време е да си тръгваме.

Той се надигна, за да потърси Дороти и Хелън, но Пенелопе го спря с ръка. Имаше да съобщи нещо важно. Трябваше да действа веднага. Тя разбра много добре колко лесно може да загуби единствения човек, когото обича, и бе решена да се бори с всички средства.

— Не съм убедена, че можеш да разполагаш с Патрик както намериш за добре, лельо — изрече спокойно. — Може баща му да не е съгласен с бъдещето, което му подготвяш.

— Майкъл Дъфи е мъртъв — каза раздразнено Гренвил и погледна сестра си със скрито презрение.

Но изведнъж червеят на съмнението го зачовърка. „Майкъл Дъфи е мъртъв!“, опита се да си внуши. Нима не писаха за неговата геройска смърт във всички вестници навремето?

Сестра му се обърна към него и го изгледа подигравателно.

— Господин Дъфи е жив и здрав — изрече бавно и ясно — и работи за съпруга ми. В момента се намира в Куктаун и няма представа, че има син… освен ако не реша, че има сериозна причина да му кажа.

Гренвил усети, че сърцето му се вледенява. Ако ирландецът бе жив, значи той бе в смъртна опасност. Той можеше всеки момент да дойде и да му потърси сметка.

— Ти каза, че работел за съпруга ти. Значи ли това, че е част от експедицията, на която замина „Морски орел“?

Тя кимна и Гренвил се ухили. Глупава гъска, не прецени, че по този начин подписва смъртната присъда на този, когото смяташе да използва като коз срещу Инид. За щастие бог бе измислил телеграфа. А дяволът му бе осигурил лоялността на такъв човек като Морисън Морт. Той веднага започна да съчинява телеграмата до него.

— Това беше той — промълви Фиона толкова тихо, че единствено Пенелопе чу думите й. Тя стисна леко ръката й и прошепна:

— Сега не е време да говорим. Тук не му е мястото.

Фиона инстинктивно разбра. Пенелопе беше спала с Майкъл. Беше предала любовта й.

Дойде ред Инид да се изненада. Не беше предвидила такъв развой на нещата. Беше убедена, че бащата на момчето е мъртъв, както бе убеден и Гренвил. Ако Майкъл разбереше, че има син, беше ясно, че ще се бори да си го върне. Зави й се свят, но тя успя да се задържи на краката си. Нямаше да бъде Инид Макинтош, ако не се бори докрай.

— Как ли ще реагира баронът, когато разбере за твоята връзка с Фиона? — ехидно изрече тя.

— О, Манфред отдавна знае за нашата любов, лельо — усмихна й се Пенелопе. — Любимото му занимание е да гледа как двете правим любов.

В очите й блесна победоносно пламъче, когато видя изцъкления поглед на Инид. Старата дама само поклати глава. Оказа се неспособна да отговори на това долно предизвикателство. Едва сега осъзна колко ниско е паднала дъщеря й.

В този момент децата се върнаха. Дороти и Хелън бяха стигнали до извода, че май Патрик не е чак толкова отвратителен. И тримата изглеждаха ободрени, но един поглед към възрастните беше достатъчен за момчето да се почувства отново неудобно. Въздухът в стаята тежеше от омраза. Той се обърна за помощ към Инид, но видя, че и тя е разстроена. Реши, че сигурно този чичо Гренвил я е ядосал. Дожаля му за възрастната дама. Обеща си, че ако господинът продължава да обижда баба му, ще използва юмруците си. Той се приближи към нея и сърцето на госпожа Макинтош се размекна. Този, когото някога бе нарекла срам за семейството, сега беше единственият, готов да я защити. Пресегна се и импулсивно хвана ръката му. Патрик засия. Баба му беше сдържана и сурова жена, която почти не се усмихваше, и тази ласка бе много за него.

Фиона забеляза жеста на майка си и начинът, по който реагира момчето. „Днес те намерих и те изгубих завинаги, момчето ми“ — отчаяно помисли. Патрик принадлежеше на майка й и предстоящото заминаване щеше да засили още повече връзката между тях.

Имаше ли възможност да го спечели, ако приеме предложението на Инид и напусне Гренвил и Пенелопе? И да се остави майка й да контролира живота й както някога? Нейният и този на Патрик? Не, по този начин нямаше да си върне сина, само щеше да стане поредната пионка в ръцете на Инид Макинтош. Щеше да остане при Пенелопе, която я обичаше, и да се опита да върне сина си, колкото и безнадеждна да изглеждаше битката с майка й.

Минаваше полунощ. Гренвил седеше в креслото си в библиотеката и оглеждаше различните туземни трофеи, които украсяваха стените около него. Повечето от тях бяха подарък от Доналд Макинтош след избиването на аборигените в Глен Вю. Той се загледа в дългото копие, окачено над тесен дървен щит. „Дали наистина не ни преследва проклятието на онези майоли?“ — мрачно се замисли той. Майолите не го плашеха. Неговото лично проклятие беше родът Дъфи. Трябваше да ги изтреби от лицето на земята. И най-първо Майкъл Дъфи.

Рано на другата сутрин той изпрати закодирана телеграма до Морт, в която му пишеше, че на борда на „Морски орел“ има човек, който трябва да бъде убит, независимо какво щеше да му коства това.