Питър Уот
Сянката на орела (49)

48.

Фиона седеше зад бюрото на съпруга си в библиотеката и се взираше в нещата, които бе наредила пред себе си — отворено писмо, чаша, наполовина пълна с джин, зареден револвер и смазка за оръжието. Беше трентърът на баща й, който им върнаха от Глен Вю заедно с останалите лични вещи след смъртта му — опасно оръжие, особено ако са те обсебили яростта и желанието за възмездие. Писмото, което получи от внезапно починалата бивша бавачка, запали пожар в душата й. Жената й беше разказала всичко, което бе ставало в нейно отсъствие в същата библиотека, в която сега чакаше Гренвил да се върне от клуба си. Писмото завършваше с гореща молба за опрощение на ужасното предателство. Фиона бе склонна да прости на госпожица Питчър, но в сърцето й нямаше място за прошка към насилника.

Но имаше още едно чувство. Тя се измъчваше от собствената си вина. Защо не бе забелязала знаците? Защо не бе по-внимателна към състоянието на Дороти? Едва сега си обясни внезапното напускане на бавачката и настояването на Пенелопе да я премести в друга къща. Тя беше добра и честна в работата си. Просто поредната жертва на Гренвил.

Пенелопе беше разбрала; тя не знаеше как. Не й бе казала, за да я предпази от мъката, която сега я смазваше. А тя? Какво бе направила тя? Не успя да опази собствената си плът и кръв!

Фиона не плачеше. Искаше да разсъждава хладно и логично. Тя беше Макинтош и кръвта на дедите й крещеше за отмъщение. Вдигна револвера и сложи пръст на спусъка. Преди много години големият й брат Ангъс я бе научил да стреля. Колко ценен се оказа неговият урок! Само трябваше да изчака жертвата си.

Тя остави револвера и надигна чашата. Джинът й загорча. Щеше да застреля съпруга си и да каже, че е станало случайно, докато е чистела оръжието. Нямаше причина да я заподозрат. Та те бяха идеална двойка, даваха ги за пример в обществото.

Но имаше малък проблем. Какво щеше да прави, ако не уцели от първия път? Освен това беше чела, че барутът оставя следи по ръцете и можеха лесно да я разкрият. По-добре да каже, че той сам е посегнал на себе си. Изстрелите щяха да са от достатъчно близко разстояние, за да потвърдят версията й. После щеше да се облече в черно, да изиграе ролята на опечалена вдовица и всичко щеше да отмине.

Фиона се бе погрижила да е сама. Беше пратила прислугата да почисти в задния двор. Къщата тънеше в тишина. Чуваше се единствено мързеливото тиктакане на стенния часовник от хола и ударите му кънтяха из къщата като чукове по наковалня.

Най-после отвън долетя тропот на коне. Гренвил се прибираше. Копитата им тропаха по павираната алея точно както вчера, както онзи ден и както всеки божи ден. Сякаш нищо не се бе случило, просто добрият татко се прибираше у дома.

Каретата спря и настъпи кратко затишие. Фиона можеше да чуе ударите на собственото си сърце. После стъпките на Гренвил отекнаха в коридора. Вдигна револвера, но ръката й затрепери и тя трябваше да го хване с две ръце. Вратата се отвори и Гренвил влезе в библиотеката.

Минаха няколко секунди, докато очите му свикнат със сумрака. После той я видя.

— Фиона! Какво е това в ръцете ти? Какво правиш, за бога?

— Чакам те, Гренвил — спокойно изрече тя. — Чакам те, за да те убия.

Лицето му побеля. Вгледа се в жена си и видя, че тя говори сериозно. Очите й светеха със зелен решителен блясък. Страхът го връхлетя и той не можа да каже и дума.

— Отначало исках да те убия заради това, което стори с дъщеря ми. Но после се сетих за моя обичан брат Дейвид и за смъртта на толкова невинни хора, за която си виновен — с леден тон изрече тя. Ръцете й вече не трепереха. Здраво държаха пистолета.

— Защо?… Какви са тези глупости, Фиона? И откъде се сети за Дейвид? — запелтечи той.

— Знам, че ти си го убил — тъжно каза тя. — Опитвах се да заблудя себе си, че не е така. Дори застанах срещу майка заради теб. Но годините, през които живях с теб, ми подсказаха истината. Ти си въплъщение на злото, Гренвил! Ти си го убил, за да заемеш мястото му в компанията.

— Това не е истина. Защо слушаш майка си? Тя е луда! Единственото, което иска, е да ни унищожи.

— Не! — поклати глава тя. — Сега виждам, че е казвала истината. Аз съм истинска Макинтош, Гренвил, и ще те убия, без да ми трепне окото.

Той се върна назад в годините. Преди да се оженят, много пъти се бе питал доколко Фиона прилича на майка си? Сега отговорът беше ясен. Единайсет години бе живял под един покрив с една друга Инид Макинтош. Фиона беше също толкова студена, жестока и решителна като майка си, как не го бе разбрал по-рано? Но сега не беше време да се самосъжалява. Трябваше да намери начин да я разколебае.

— Ако ме убиеш — каза бързо, — ще те обесят за убийство. Трябва ли да караш дъщерите ти да живеят с този срам?

Фиона не обърна внимание на думите му и насочи пистолета към гърдите му.

— Искам да седнеш тук, на бюрото и да прочетеш това писмо — нареди му тя.

Ако той седнеше на бюрото си, версията за самоубийството щеше да звучи по-убедително.

Гренвил я погледна подозрително и измърмори:

— Ако имаш намерение да ме убиваш, няма смисъл да чета никакво писмо. — Загледа револвера, насочен към него, и изведнъж чертите на лицето му се отпуснаха. Пристъпи към нея и каза: — Но аз не мисля, че ще успееш. Ако ми дадеш доброволно оръжието, ще се направя, че не съм чул нищо и нещата ще продължат както обикновено.

Внезапната промяна в поведението му разтревожи Фиона. Те впиха очи един в друг, сякаш искаха да се убият с поглед. Гренвил направи още една крачка към нея и обхваната от внезапен страх за собствения си живот, Фиона стреля. Чу се изщракването на спусъка, но изстрел не последва. В същия момент Гренвил я удари с всичка сила през лицето и я запрати в стената, на която беше разположена колекцията от оръжия и предмети на аборигените. Тя се свлече на пода. По лицето й рукна кръв. Стаята се завъртя пред очите й. Усети, че той изтръгва трентъра от ръцете й, но беше толкова замаяна, че нямаше сили да се бори.

— Преди да стреляш с едно оръжие, скъпа моя, първо трябва да го заредиш — каза саркастично той. Беше възвърнал напълно самообладанието си. — Но, браво на теб! Мислех, че няма да посмееш да натиснеш спусъка. Наистина си искала да ме убиеш.

Фиона облиза окървавените си устни. Предметите се върнаха по местата си и тя отново беше в състояние да мисли. Осъзна, че ако не реагира бързо, съпругът й щеше да я изпревари и да я убие. Ръката й зашари по стената зад нея и напипа нещо твърдо. Беше късо ловно копие, предназначено за изкормване на животни. Сега или никога, проблесна в съзнанието й. Събра цялата си енергия и го нападна с копието като с нож. Гренвил извика и отскочи встрани. Успя да избегне удара, но той самият нямаше нищо под ръка. Револверът в ръката му беше абсолютно безполезен. Бягството беше най-добрата възможност в момента. Внимателно се промъкна към вратата. Фиона се изправи на крака, но все още бе твърде слаба, за да продължи атаката. Поне успя да върне страха в очите му, утеши се тя.

— Никога повече няма да видиш дъщерите си! — изкрещя към отстъпващия Гренвил и отново вдигна копието. — Заминавам с тях за Германия. Ще живея с Пенелопе и Манфред, а ти ще продължаваш да ни осигуряваш живота, който сме имали досега и който се полага на дъщерята и внучките на сър Доналд Макинтош.

Гренвил закима с глава в знак на съгласие и продължи да отстъпва към изхода разтреперан от страх. Знаеше, че върховете на някои копия са напоени с отрова, толкова силна, че може да те убие само при леко одраскване.

Отварянето на външната врата отрезви и двамата. Беше домашната помощница, която се прибираше от пазар.

— Тук ли сте, госпожо Уайт — весело извика тя от фоайето.

Гренвил скри револвера в джоба си, а Фиона свали копието.

— Тук съм — вяло се обади тя.

Завръщането на прислужницата даде сили на Гренвил. Той изгледа с омраза жена си и заяви на висок глас, че се изнася от дома. Момичето чу и бързо изтича в гостната. Завари господарката си до стълбата. Лявото й око беше подуто, а лицето й бе в кръв. Но най-много я изплаши копието в ръката й. Какво трябваше да направи? Господин Уайт беше истински звяр, сигурно е нападнал добрата госпожа и тя се е защитила. Тя пусна покупките на земята и се втурна да помогне на Фиона.