Питър Уот
Сянката на орела (21)

20.

Кингсли беше възхитен от богатата наредба в кабинета на Даниъл. Но и адвокатът, също като Инид Макинтош, не му се зарадва много. Имаше нещо хлъзгаво и неприятно в този полицай, мислеше си Даниъл. Всеки път, когато го попиташе, дали умиращият е споменал името на Майкъл, той извърташе въпроса и не отговаряше.

— Какво мислите за тази информация, господин Дъфи? — попита детективът.

Адвокатът се намръщи и се изправи.

— Боя се, че информацията, която ми дадохте, е стара и трудно доказуема, господине.

Кингсли сви устни. Той не обичаше адвокатите и тази среща още повече затвърди мнението му за тях.

— Ами признанието на Джак Хортън, че двамата с капитан Морт са убили онези туземни момичета? Какво ще кажете за това?

— Не е потвърдено от свидетелски показания. Няма никой, който да е чул или да е видял нещо подобно — уморено отвърна Даниъл. — Трябва ни трети човек. Като полицай вие знаете много добре каква е практиката. Всичко, което ми казахте, е само потвърждение на нашите подозрения, нищо повече. Няма нищо черно на бяло. — Отново седна, сякаш не очакваше нищо повече.

— Най-искрено ми се искаше да мога да ви кажа нещо повече. — Кингсли скръцна със зъби и стана от стола си. Явно не можеше да измъкне още пари от тази история, особено от тип като господин Дъфи. — Желая ви приятен ден, господине — каза рязко.

Даниъл кимна. Не си направи труда да го изпраща до вратата. Седеше загледан в стената насреща. Но щом Кингсли излезе, сложи листовете пред себе си и изчете всичко, което бе записал. Ако само сержант Фарел успееше да намери някаква връзка между Морт и убийството на онази проститутка! Трябваше му нещо по-скорошно, с подробности и доказателства, които щяха да убедят съдиите да окачат примката на врата му. Но перспективите не бяха добри. С всеки изминал ден шансовете да го уличат ставаха все по-малки. Злото отново щеше да оцелее. Като плъховете, които разнасяха чумата из „Скалите“.

 

 

В ранните утринни часове Гренвил Уайт се събуди. Чаршафите му бяха мокри от пот.

Преследваше го все същият кошмар — лицето на проклетия Майкъл Дъфи. Лежеше си удобно в гроба и нагло му се присмиваше. „Ако изобщо е мъртъв“ — помисли си и затрепери така, че зъбите му затракаха. А имаше вероятност и проклетото му копеле да е оцеляло, независимо какво разправяше тъщата му за съдбата на бебетата в онези детски приюти.

Гренвил се измъкна от леглото, навлече халата и тръгна към библиотеката. Всички в къщата спяха. Тази нощ Фиона не беше вкъщи и децата бяха под надзора на бавачката. „Сигурно е при Пенелопе“ — горчиво си помисли той. Запали фенер. Тук беше неговото лично пространство. Тук идваше, когато трябваше да обмисли своите ходове срещу враговете си или да се отдаде на перверзните си удоволствия. Сега щеше да го използва за обмисляне на ситуацията.

Нощните кошмари започнаха, откакто Инид заплаши да разклати позициите му в компанията и заговори за някакъв тайнствен наследник, подкрепян от нея. Ако изчадието на Майкъл и Фиона беше живо, къде би могла да го скрие онази бавачка Моли О’Рурк? Той сви вежди и прецени всички варианти. Постепенно устата му се разтегли в зловеща усмивка. Къде другаде би могла да го заведе освен при семейство Дъфи! Ирландците си бяха такива — отдадени на семейството и на клана. Там трябваше да търси момчето.

Гренвил отиде до кожения диван и легна, за да обмисли как да постъпи. Ръката му почувства гладката животинска кожа на облицовката. Тя напълно отговаряше на животинските желания, които бавно запалиха кръвта му. Фиона нямаше да се прибере до сутринта, а той имаше нужда да освободи напрежението от тялото си. Би било жалко да изпусне такъв удобен момент. Стана от дивана и се отправи към стаята на сладките си дъщери.

 

 

Капитан Морисън Морт предпочете да нощува на кораба. Тихо прошепнатата, но убедителна заплаха на лейди Инид Макинтош беше добре планирана и даде своите плодове. Параноята, която го мъчеше отдавна, тази нощ не му позволи да затвори очи. Стряскаше се при всеки шум откъм кея. Дали не идваха да го арестуват?

Беше решил да не напуска кораба до отплаването му. Единствено потъването на „Морски орел“ би могло да го изкара от каютата. Но Гренвил Уайт обърка плановете му. Симс почука на вратата и предаде съобщение, че шефът му го чака в едно съмнително заведение в Глиб. Той се начумери, но не можеше да си позволи да откаже. Господин Уайт беше единственият човек, който би могъл да го предпази от злата Инид Макинтош. Стана, нае двуколка и скоро се намери пред мръсния коптор, където бе определена срещата. Посрещна го навъсен портиер и го преведе през дългите тесни коридори към хола. Вратите на проститутките стояха отворени в очакване на следващи клиенти. Морт с отвращение отвърна очи от невчесаните и мърляви жени, които се излежаваха в стаите си и подвикваха след него. Жалка картинка, поклати глава той. Гренвил Уайт нямаше никаква класа, щом можеше да се завре в такъв коптор.

— Влез в офиса — изръмжа здравенякът.

Морт се подчини и влезе в стаята. Тук обстановката беше много по-добра от дупките, покрай които бе минал.

Гренвил седеше на леглото. Не стана, когато Морт влезе.

— Доволен съм, че се отзовахте веднага на поканата ми, капитане! — каза той и махна с ръка, за да освободи портиера. — Бих ви предложил стол, но както виждате, в стаята няма такива екстри. Ще се наложи да останете прав.

— Всичко е наред, господин Уайт — измърмори Морт.

— Нуждая се отново от вашите специални услуги — продължи Гренвил. — Дълго време не съм ви молил за услуга.

Морт подсмръкна притеснено. Ако работата беше незначителна, шефът му щеше да дойде при него на кораба. Но щом бе предпочел да се срещнат тук, явно ставаше дума за нещо много специално. Например за нечий живот. Но кого трябваше да убие?

— Чух за трагичната загуба на вашия пръв помощник-капитан — спомена Гренвил. — Вие ли го убихте? Или натоварихте друг с тази работа?

Морт го изгледа мрачно. Не се страхуваше от него, но след като го спаси от бесилото, господарят му на практика го притежаваше, така че трябваше да внимава.

— Не бих казал, че имам нещо общо със случая — излъга. — Но се получи добре за всички.

Гренвил се усмихна разбиращо и заряза темата. Въпросът му получи отговор и оценката му за свършената работа щеше да добие материален израз по-късно. Капитанът щеше да получи съответния бонус към заплатата си.

— Не ви извиках заради Хортън — продължи той. — Причината е, че трябва да свършите нещо много важно за мен, преди да отплавате за Куктаун с барон Фон Фелман. Случаят засяга едно име, което вие добре познавате.

— Кое е това име — предпазливо попита Морт.

— Дъфи.

Капитанът пребледня. Името всяваше в него необясним страх. Докато беше в открито море, сънят му често бе спохождан от един стар абориген с боядисано в охра лице. Той се появяваше и заставаше мълчаливо пред него. Не помръдваше, просто стоеше там и го гледаше. Това се случваше винаги на границата между съня и реалността и точно преди образът да изчезне, неизменно изникваше името на Дъфи.

— Разбира се, че го познавам — едва намери сили да отвърне той. — Искате да се справя с онова куче Даниъл Дъфи, адвоката?

Гренвил поклати глава:

— Не, той не е заплаха. Искам да организирате издирването на едно момче, което трябва да е на около единайсет години. Много е вероятно то да е син на един друг Дъфи, който имах нещастието да познавам преди много години. Казваше се Майкъл. Не го познавате лично, защото тогава сте били на работа в конната полиция в Куинсланд. Подозирам, че момчето е живо и живее в хотел „Ерин“. Там живее и неговият чичо Даниъл Дъфи, който е ваша грижа. Искам да се уверите, че момчето съществува.

— И ако го намеря? Какво следва после?

— Ще предприемете съответните мерки, за да изчезне от лицето на земята завинаги.

Морт се навъси. Не че имаше някакви скрупули по отношение на малките момчета, но рискът беше голям. Щом това хлапе живееше с чичо си, за Морт ставаше опасно да се приближава толкова близо до човека, който едва не го окачи на въжето преди години.

— Мога да се заема със случая — отвърна, — но няма да рискувам да се забърквам лично. Преди няколко дни при мен дойде госпожа Инид и ме предупреди, че може би скоро ще ме арестуват за убийството на сина й. Не знам откъде е получила информация, но съм сигурен, че не блъфираше. Трябва да се пазя, господин Уайт.

— Напълно ви разбирам, капитане. — В гласа на Гренвил се долови съчувствие. — Само се надявам на помощта ви да изберем точните хора за тази работа. Освен това мога да ви уверя, че моята тъща няма никакви доказателства, които ви уличават в убийството на моя обичан братовчед Дейвид. Тя е една стара безпомощна жена, която се вкопчва във всяка дума, която би могла да я възмезди за загубата й. Ако вашите момчета си свършат добре работата, тя скоро ще сдаде властта и аз ще придобия пълен контрол над „Макинтош къмпани“. Не се безпокойте заради брътвежите на горката женица. Ще ви кажа нещо, което, сигурен съм, би ви доставило голямо удоволствие — добави. — Свършете тази работа с копелето на Дъфи както трябва, и аз ще ви прехвърля собствеността на „Морски орел“, след като тъща ми се оттегли.

Сърцето на Морт подскочи, но той сдържа радостта си. Внимателно погледна шефа си в очите. Не се ли шегуваше? „Морски орел“ — негов! Дори и в най-смелите си мечти не се бе надявал на такава висока отплата. Това, което обичаше от цялото си сърце, щеше да бъде негово?! Изведнъж го обзеха съмнения.

— Госпожа Макинтош никога няма да одобри подобен ход от ваша страна — почти сърдито отвърна той.

— Госпожа Макинтош няма защо да знае — усмихна се студено господин Уайт. — Документите могат да се оформят тайно. Ще използваме някои вратички в съществуващия закон и вие ще получите копие от нотариалния акт, надлежно подписан от мен. Залагам името си, че договорът ще бъде зачетен от всеки съд в тази страна.

Морт се отпусна. Въпреки недоверието си към всички и всичко той имаше уважение към официалните документи и думите на господин Уайт го успокоиха.

— И, господин Морт — добави Гренвил, — нали не е нужно да добавям, че всичко, за което говорим, трябва да си остане между тези четири стени?

— То се подразбира, господине — кимна той. — Ще пристъпя веднага към организиране на хора за изпълнение на задачата.

Огледа стаята и продължи:

— Малко ме учудва фактът, че пожелахте да се срещнем в място като това, господин Уайт. Мислех си, че можехте да намерите нещо по-добро.

Гренвил се усмихна мрачно:

— Не е нужно да харчиш парите си за излишен лукс, ако можеш да намериш всичко необходимо за плътските си желания и на такова място. Клиентът си иска своето, независимо дали е в някой дворец или в бардак. Така че, ако нямате други въпроси, ще се погрижа за парите, които ще са ви необходими за задачата, която ви поставих.

Морт нямаше други въпроси. Да намери хлапето и да го убие — за това не се изискваха някакви специални познания. Всичко, което трябваше да притежава човек, беше жестокост и липса на състрадание.

 

 

Мъжът, когото Морт нае за тази работа, беше добър професионалист. Името му беше Чарли Хийт и въпреки че бе убил двама души, никога не бе изправян пред съда. Беше грозен, с порочна физиономия и винаги можеше да бъде намерен из кръчмите в „Скалите“. Наред с внушителните си размери той притежаваше изключително пъргав ум и съобразителност — качества, които в един друг живот биха направили от него отличен детектив.

Появяването му в „Ерин“ предизвика любопитството на Макс Браун, чието набито око веднага забелязваше тези, които не бяха редовни посетители на бара. Хийт влезе и веднага започна да задава въпроси за семейство Дъфи. Това събуди подозрението на стария барман.

— Какфо искаш да научиш за семейство Дъфи? — намеси се в един от разговорите. — Много питаш, майн френд.

Чарли забеляза агресивната нотка в тона му и го изгледа високомерно, като човек, който съзнава силата си и способността си да причинява болка.

— Не ти влиза в работата, боклук — процеди през зъби. — Питам за обща култура.

Макс го изгледа и Чарли с изненада установи, че в очите на дебелака нямаше страх.

— Я по-добре иди да задаваш въпросите си другаде — изръмжа германецът. — Семейство Дъфи не са хора, дето ще си имат работа с такъв като теб. Айде, омитай се, да не те изхвърля аз.

Кръвта на Чарли кипна от явното предизвикателство, но той успя да сдържи желанието си да извади ножа и да го забие в тлъстото му лице.

— Ще си тръгна, боклук! — изсъска. — Не искам да гледам повече противната ти физиономия. Но ако те срещна някога на улицата… мисли му!

Обърна се и излезе от бара.

Макс го проследи с поглед и се постара да запомни лицето му. Може би щеше да се наложи да убие някого, преди да се пенсионира, помисли си. Бившият моряк познаваше жестокостта. Бе служил на кораби, които бяха в предните бойни редици на немската армия през петдесетте. Бе участвал в героични битки, но и в такива, които спокойно можеха да се нарекат касапници, така че един заклан повече нямаше да му обърка сметките пред Всевишния.

Вдигна една празна чаша от бара, огледа я и започна яростно да я търка с парцала, докато стъклото не заблестя като кристал. Умът му беше далеч от работата, която вършеше. Продължаваше да си припомня лицето на досадния посетител. Нещо го бе обезпокоило и то не беше арогантността на мъжа. Кое беше толкова важно около семейство Дъфи, че този тип разпитваше за Патрик и Мартин? Та те бяха още деца! Виж, ако разпитваше за Даниъл, Макс можеше да разбере. Недоволните клиенти често ставаха врагове на адвокатите си. Но какво общо имаха хлапетата?

 

 

Чарли Хийт излезе от „Ерин“ и доволно потри ръце. Беше научил, че Патрик е момчето, от което се интересуваше капитан Морт. Оттук нататък беше само въпрос на време да разбере как изглежда малкият. После трябваше внимателно да планира времето и мястото на убийството му и да пристъпи към работа. Едно единайсетгодишно момче не беше никакъв проблем. Предстоеше му да вземе най-лесно изкараните петдесет фунта в своя нелек живот.

Той намери капитан Морт и му предаде информацията. От своя страна Морт информира Гренвил Уайт. Щом подозренията, че синът на Майкъл е жив, се потвърдиха, нощите на Гренвил станаха още по-дълги и мъчителни. Този път нямаше да има грешки, стискаше юмруци той. Този път нямаше да изпусне хлапето, както някога изпусна бащата. Нека Дъфи да продължава да тормози сънищата му! Скоро към него щеше да се присъедини и синът.