Питър Уот
Сянката на орела (53)

52.

Кристи Палмерстън седеше на една маса в претъпкания бар на един хотел и разговаряше с Хорас Браун.

— Отведох господин О’Флин в миньорския лагер до града — разказваше той. — Лекарят каза, че вместо да му плащам, по-добре с парите да му купя ковчег.

Хорас вече знаеше цялата история за битката на бушмените с капитан Морт и за туземеца, който бе помогнал на Палмерстън да докарат Майкъл до града и отново бе изчезнал.

— Този туземец… да не би да се казва Уолъри?

— Как разбрахте? — изненада се Кристи.

Англичанинът се усмихна. Нямаше намерение да обяснява на мъжа срещу себе си, откъде знае това име. Не искаше да го запознава с историята на клана Дъфи.

— Това е дълга история — махна той с ръка. — Та, значи, нямате идея, къде е в момента Ху?

Кристи поклати глава. Но Хорас знаеше. Той използваше разузнавателната мрежа на тонгите, която беше много по-добра от неговата.

— Искам да видя Майкъл О’Флин — каза. — Дължа му много за проявената смелост.

— Мога да ви заведа при него довечера. — Кристи се надигна с усилие от стола. — Не е далече от тук.

— Ще ви чакам тук. Но първо имам един неотложен ангажимент.

Кристи кимна, каза „довиждане“ и излезе от бара. Хорас остана да допие чашата си. Трябваше да изпълни задълженията си към французите заради добрите отношения между Англия и Франция и да им предаде момичето, което евроазиатецът и Люк Трейси криеха някъде из града. Той допи рома си и се запъти към изхода.

Су Йън се взираше злобно в Хорас, който седеше срещу него и за пръв път се чувстваше не на място в стаята, в която двамата често бяха споделяли дрямката на опиума. На разговора присъстваше и един висок, здрав китаец с лице като на жаба и нашарено с бойни белези — момчето за мокри поръчки на тонгите. Хорас се изненада, че го вижда тук. Той се появяваше много рядко, само когато се налагаше да отстрани някого от организацията.

— Не знам къде се намира Джон Уонг в момента — излъга Су. — Но няма съмнение, че ще ми се обади, когато това е възможно.

— Това ме учудва — отвърна Хорас на китайски. — Мислех, че знаеш всичко, което става в този град. Защото според мен Джон е в Куктаун.

Лицето на Су се стегна. Изявлението на Хорас беше тънък намек за некомпетентността на боса на тонгите. Всеки друг на негово място вече щеше да е мъртъв, но Су беше преди всичко бизнесмен и съобрази, че контактите на Хорас са по-важни от обидата. Освен това мъж като този англичанин, който имаше низки влечения към млади момчета от жълтата и бялата раса и ненаситна жажда за опиум, не трябваше да се взима много насериозно. Хорас видя леката усмивка на Су и подигравателния поглед на убиеца до него. Той можеше да понесе всичко в живота, но не и презрение. Очите му замятаха мълнии от гняв, но очилата попречиха на китайците да осъзнаят, че са прекалили.

— След като не можете да ми помогнете да открия Джон, ще ви пожелая лека вечер. Искам да се прибера в хотела.

Су остана да лежи на възглавниците си, докато Хорас напусна стаята. После кимна към мъжа с жабешкото лице.

Хорас обаче не се върна в хотела си. Той се отдалечи съвсем малко от китайския квартал и се прикри в сянката на сградата точно срещу магазина на Кейт О’Кийф. Само след десетина минути подозренията му се потвърдиха. Палачът на тонгите се появи. Бавно, сякаш е тръгнал на разходка, той премина по прашната улица, зави зад ъгъла и скоро се върна обратно. Хорас се усмихна ехидно. Той беше познал, че Джон и Ху щяха да разчитат на Люк, за да се скрият някъде. От своя страна Люк можеше да се обърне единствено към Кейт О’Кийф за такава услуга. Езиците на Су явно бяха стигнали до същия извод и водачът на „Лотос“ бе решил да действа в своя полза — нещо, което Хорас разбра още когато видя жабешкото лице на убиеца при Су. Този човек сигурно бе извикан, за да убие Джон и всеки друг, който дръзне да му попречи да отведе кошинското момиче при своя шеф.

Той проследи убиеца, който зави зад магазина на госпожа О’Кийф, избърса очилата си и започна да обмисля следващите си действия.

Седнала на балите с дрехи, Ху следеше Джон, който крачеше из малката стая зад магазина. Приличаше й на тигрите, които често се срещаха в нейната родина — горд, красив и винаги нащрек. Черните му очи гледаха напрегнато и той сякаш не можеше да си намери място.

— Трябва да си починеш — мило каза тя. — Иначе няма да издържиш.

На лицето му се разля топла усмивка и той седна до нея.

— Всичко ще бъде наред — каза той. — На Люк може да се вярва. Скоро ще дойде и ще ни отведе оттук.

— Знам — отвърна тя. — И двамата направихте много за мен.

Той усети малката й ръка на рамото си, обърна се и погледна маслинените й очи.

— Ху… — започна, но не успя да намери думи, за да изкаже това, което таеше в сърцето си, и наведе глава.

— Какво, Джон? — попита тихо тя. — Искаш да ми кажеш, че ме обичаш, нали?

Изненадан, той я погледа отново и усети, че ударите на сърцето му го задушават.

— Да… Обичам те от първия миг, в който те видях там, на пътя. Аз…

Думите му замряха, когато забеляза мъката по лицето й.

— Думите ти са най-хубавото нещо, което някой ми е казвал, Джон — изрече тъжно момичето. — Но аз не мога да се омъжа за човек, който не е и няма да получи благословията на семейството ми. Трябва да се върна в Кошин и да продължа борбата срещу френските нашественици. Също като моите предци, които са се борили срещу китайците. И ако успеем да ги изгоним… кой знае…

— Обичам те с цялото си сърце, Ху! — не се стърпя Джон. — Позволи ми да ти помогна в твоята борба!

Изненадана, Ху го погледна, а в очите й имаше любов и объркване.

— Искаш да дойдеш с мен, въпреки че не мога да отвърна на чувствата ти? И ще рискуваш живота си в една война, която не е твоя?

— Щом ти си там, значи и моето място е там — каза простичко Джон. — Пък кой знае, след време може да ме харесаш достатъчно, за да пренебрегнеш традициите на семейството си.

Тя се намръщи:

— Не бих могла да ти обещая такова нещо. Може би е по-добре да останеш в тази страна, където ти е мястото. Ти принадлежиш повече на Австралия, отколкото на Азия. Дори не говориш добре китайски — подразни го и той се засмя. Импулсивно я притегли към себе си и я целуна по устните. Ху не се възпротиви.

Той се отдръпна и я погледна в очите.

— Тогава ще трябва да си намеря учител и да подобря китайския си — каза, а очите му все още се смееха. — Този език винаги е бил труден за мен.

Тя се загледа в него. Той бе покорил сърцето й, но обстоятелствата бяха срещу тях. Не беше чистокръвен китаец. Освен това тя принадлежеше на родината си и бе посветила живота си на нейната свобода. Но колко добре умееше да се целува…

— Ако съдбата реши — изрече бавно тя, проклинайки слабостта си, — ще бъдем заедно и ти обещавам, че ще научиш езика.

Това беше всичко, което той искаше да чуе. Знаеше, че ще следва своята принцеса и до ада, ако се наложи. Надеждата да я има беше малка, но достатъчна да запали огъня в сърцето му. Обичаше я и в това нямаше никакви съмнения. Сърцето му подсказваше, че и тя го обича.

Ха! Евроазиатецът и момичето бяха сами, зарадва се наемният убиец, когато надникна през прозореца на малкия склад за дрехи. Нямаше да бъде никакъв проблем да влезе през отворения прозорец, когато Джон заспи, и да му пререже гърлото, но трябваше да изчака няколко часа. Момичето и Джон изглеждаха заети един с друг, сякаш бяха влюбени. Щеше да мине време, докато се наканят да спят.

Щом се налагаше, щеше да чака. Неосветеният заден двор го скриваше от любопитни погледи, нямаше от какво да се страхува. А и жертвата не го очакваше. Той седна на земята, подпря се на дървената ограда и зачака.

— Добри човече — изплува ненадейно от мрака кръглото лице на Хорас, — бих искал да ти задам няколко въпроса.

Убиецът замръзна на мястото си. Как успя презреният варварин да се доближи до него, без да го чуе? Преди да може да отговори на собствения си въпрос, нещо го жегна в гърдите. Той мерна някакво метално острие и пред очите му се изпречи усмихнатото лице на англичанина. Какво стана? Как можа да се даде на този мъж-жена? Нали беше най-добрият наемен убиец на Су Йън!

Той простена, свлече се до оградата и умря. Отворените му очи изразяваха безкрайно недоумение.

Хорас натисна с крак гърдите на мъртвия, за да освободи острието на дългата сабя. Беше перфектно убийство, чисто и изящно. Острието бе достигнало без проблем до сърцето на мъжа, без да му даде възможност да реагира.

Хорас изтри метала в ризата на убития, преди да я прибере в сребърната ножница, която му служеше за бастун. После пребърка джобовете му и откри остър нож, който сигурно бе предназначен да се забие в гърлото на Джон Уонг. Предстоеше му да довърши работата си. И той я свърши с професионализма на истински касапин.

Час по-късно се наслаждаваше на ужаса в очите на Су Йън, който не можеше да откъсне поглед от окървавената глава на своя наемен убиец, която англичанинът бе търкулнал към него. Кръвта се бе разхвърчала из стаята и бе опръскала копринените възглавници, на които се подпираше дебелият китаец. Хорас се подразни, че няколко капки попаднаха върху очилата му. Той ги изтри старателно, върна очилата на носа си и заговори:

— Съжалявам, ако картината ви разстройва, но мразя двойните игри. Мразя и да ме лъжат. И двамата знаехме, че момичето е в складовете на Кейт О’Кийф и ще остане там под надзора на твоя Джон Уонг.

— Защо трябва да те слушам — изсъска Су, все още загледан в главата, която се клатушкаше на пода и го гледаше с обърнатите си навътре очи. Хората му бяха зад вратата. При първия знак щяха да влязат и главите на пода щяха да станат две. Но англичанинът сякаш беше напълно сляп за опасността. — Голям глупак сте, господин Хорас, щом мислите, че можете безнаказано да нахълтвате тук и да ми поднасяте такива подаръци. Мога да ви убия, когато си поискам.

— Можете — каза спокойно Хорас, — но вие сте преди всичко бизнесмен. А аз съм дошъл при вас с важно предложение.

— Какво е то? — светнаха малките очички на китаеца.

— Ако оставите на мира евроазиатеца и момичето от Кошин, аз ще осигуря човек, който ще гарантира връщането на останките на вашите хора в земята на техните предци.

— Имате ли контакт с митническите власти? — попита Су с нарастващ интерес. — И кой ще придружава труповете?

В същото време си отбеляза колко беше сгрешил, като подцени този човек. Как бе успял да научи, че той се готви да напълни телата на мъртвите си сънародници със злато и да го пренесе в Хонконг? Да, за варварин Хорас Браун беше забележителен мъж.

— Аз лично ще се ангажирам с тази работа.

— Тогава приемам сделката, господин Браун — усмихна се китаецът. — Ще забравя за Джон и момичето, но сам се досещате, че те не трябва да стъпват в Куктаун, докато аз съм тук. Това е въпрос на чест и предполагам, че вие напълно го разбирате.

— Разбирам, наистина — сериозно каза Хорас. — Ще се погрижа никога да не се срещнете с Джон Уонг. Можете да кажете на вашите хора да приберат тялото на вашия човек от задния двор на магазина на Кейт О’Кийф. Като изключим главата и малкия прорез на гърдите, то е в добро състояние да бъде откарано обратно в Хонконг. А сега ще ви пожелая лека нощ. Имам още доста работа за днес.

Су кимна. Хорас се обърна и с бастуна в ръка се отправи към вратата. Су го изпрати с поглед и се почеса по врата. Винаги се бе чудил за какво му е на английския шпионин бастун, когато той беше в отлично здраве.