Питър Уот
Сянката на орела (35)

34.

Пастор Ото Вернер и жена му Каролине се лутаха из дивата пустош от дни. Мястото приличаше на пустинята, през която Моисей повел хората си, след като ги извел от Египет, и Ото се чудеше какви велики дела бе отредил за него Всевишният, щом го подлагаше на такова изпитание.

Той беше трийсет и пет годишен едър, мускулест мъж. Изсеченото му лице бе обрамчено с буйна черна брада, която стигаше до гърдите му. Беше облечен с черен костюм, а под него някога бялата му риза сега имаше сиво-червен оттенък от потта и червената прах, която се набиваше по нея. Жена му беше негова пълна противоположност — руса, светла и с деликатна физика. Бяха странна двойка, но обединени от обща цел — да приобщят към бога не само сънародниците си, които копаеха по тези земи, но и децата на Хам.

Щом слязоха от кораба, който ги доведе тук от Хамбург, те купиха кон, двуколка, малко храна (сандъка с английски и немски преводи на Библията си носеха от родината) и се отправиха към Куктаун, където трябваше да се срещнат с друг предан лютеран, който беше дошъл по-рано в колонията със задача да намери подходящо място за разполагане на мисията им.

Но като всички европейци, които идват в Австралия за пръв път, те наивно вярваха, че ще намерят знаци, които ще ги ориентират по пътя. Картата, която купиха от града, беше напълно безполезна. На нея бяха означени някакви планини и реки, но разстоянието между тях не беше отбелязано. За съжаление осъзнаха тази подробност едва когато провизиите им бяха на свършване. Двамата се оказаха сред безкрайна полупустинна земя, която нямаше начало и край. Не можеха да се върнат назад, първо, защото не помнеха пътя, по който бяха дошли, и второ, храната и водата им бяха на привършване. Но Ото не беше от хората, които се отчайват толкова лесно. Всички несгоди, които ги връхлитаха, бяха просто тест, с който господ изпитваше силата на тяхната вяра.

Когато откриха ранения абориген, който незнайно как бе научил английски, лютеранът си отдъхна. Това беше явен знак от бога, разбира се. Той ги наблюдаваше и се грижеше за тях. Но съпругата му не беше толкова сигурна в божията намеса. Раненият негър с мъка отвори напуканите си устни и помоли за тютюн. По нейното скромно мнение едва ли един пратеник на бога щеше да поиска първо тютюн. Но Ото не й обърна внимание. Той коленичи до Уолъри с голямата Библия в ръка и занарежда:

— Мили боже на моите бащи, смирено ти благодаря, че ни изпрати вестител, който ще ни преведе през необятната пустош пред нас!

Каролине гледаше мъжа си, но в очите й нямаше подобаващия за случая ентусиазъм. Тя беше по-практична от съпруга си и не можеше да си обясни как един едва дишащ туземец ще ги заведе във фермата на Шмит.

— Моля те, боже, направлявай десницата и сърцето ми, за да мога да излекувам тялото на този безбожник и да спася душата му от изкушенията на дявола.

Уолъри слушаше странните гърлени звуци, които излизаха от устата на грамадния мъж, и се чудеше дали пред него не стои някакъв бял шаман. Огледа дрехите му за оръжие, което непознатият би могъл да крие под тях. Не намери нищо и се успокои. Шаманът не искаше да му стори зло. Поне засега.

— Жено — изкомандва Ото, — донеси ми медицинската чанта от багажа.

Каролине веднага изпълни нареждането и той внимателно огледа инфектираната рана. Под мишницата на туземеца имаше тъмна бучка, гореща на пипане.

— Бъди внимателен — посъветва го жена му. — Той има оръжие.

Ото погледна с отвращение копията и дървените тояги, които Уолъри все още стискаше в ръката си и се зае наново с раната:

— Ако не му помогна, нещастникът ще умре. Куршумът е заседнал в мускула. Трябва да го извадя, иначе кръвта ще се инфектира.

Той зарови из медицинската чанта и извади скалпел и пинсети.

Годината, която изкара в медицинския университет, не беше загубено време.

— Тофа ще боли — обърна се той към Уолъри на английски. — Но ще гледам внимавам. Разбра ли?

— Да, бос — изхърка туземецът и се опита да се усмихне. Той беше наясно какво се кани да направи шаманът. Веднъж, когато се опитаха да вземат коня на един селянин и той стреля в Том, се наложи да вади куршума от гърба на приятеля си. Злата сила на куршумите се увеличаваше, колкото повече стоеше металното парче в тялото. — Режи черния, той ще издържи.

Ото кимна и заби скалпела в бучката. Потече гъста жълто-зелена гной, последвана от тъмна кръв. Болката беше по-силна дори и от тази, която почувства, когато куршумът се заби в него. Уолъри се опита да стане и да избяга от острото желязо, което човъркаше в раната му, но шаманът го прасна с юмрук в лицето и така си осигури спокойствие до края на операцията. Бог милостиво остави пациента му в безсъзнание.

Преподобният пастор дълго се поти и пъшка над раната на туземеца. Куршумът беше заседнал точно до костта и не помръдваше. Наложи се да го изчовърка, сякаш беше забит не в месо, а в земята. Уолъри дойде в съзнание точно когато куршумът най-сетне излезе. Като през мъгла видя шамана, който му показа нещо, покрито с кръв, и се ухили доволно.

— Ще оживее — каза той на жена си. — Четох някъде, че тези хора са изключително издръжливи.

Каролине отчаяно поклати глава. Тя се сърдеше на мъжа си, че помага на някакъв безбожник, когато самите те бяха на крачка от смъртта. В манерките имаше вода само за още един ден.

Раната бе почистена и превързана. Уолъри застена от болка, но в крайна сметка прие всички манипулации. Той бе разбрал, че се намира в добри ръце. Непознатият гърлен език имаше върху него същото въздействие като меките звуци на един друг шаман, Патрик Дъфи, който бе спасил живота му по време на разселването в Глен Вю.

Ото се обърна към жена си, която се занимаваше с коня, и каза някак извинително:

— Ще му дам вода. Загуби много кръв и ако искаме да оживее, трябва да му дадем да пийне.

Каролине сви устни. Понечи да му напомни, че водата е на привършване, но премълча. Беше свикнала да се подчинява на мъжа си. Той беше добър човек, уповаваше се изцяло на бога и вярваше, че той няма да го остави в беда. Тихо се замоли да се окаже прав и този път.

Ото се приведе към Уолъри, повдигна главата му и долепи манерката до устните му. Раненият пи, после отпусна глава и се унесе в трескав сън.

Пасторът остави пациента си и се върна при Каролине. Кафето в черното от сажди канче вече завираше. Тя разля течността в две чаши, подаде едната на мъжа си и каза:

— Имаме вода само за още едно канче. Дори и за конете няма да има.

Ото приклекна до огъня и зарея поглед към пламтящия в червено хоризонт.

— Забелязала ли си какви красиви залези има в тази страна? — попита. — Сигурно така са изглеждали първите залези, когато господ е създавал света.

Каролине не отговори. Засуети се около огъня и побърза да приготви вечерята. Трябваше да върши нещо, иначе отчаянието щеше да я завладее напълно.

— Ако си бяхме останали в Берлин, сега щяхме да се молим за благословената топлина на лятото — продължи бодро той.

— Вместо това умираме от непоносима жега — горчиво каза тя — и се молим да запазим поне очите си от нахалните мухи.

— Я, ти проговори! — с дружелюбна насмешка каза Ото. — Помислих, че си изгуби езика. Уплаших се, че е изсъхнал от липса на вода и е изпаднал от устата ти.

Каролине не можа да сдържи усмивката си. Погледна в черните очи на съпруга си и каза разкаяно:

— Прости ми, съпруже! Изглежда, моята вяра не е толкова силна като твоята. Но се страхувам, че… — Замълча, а на лицето й се изписа силна тревога.

— От какво се страхуваш, жено? — ласкаво я попита той.

— Нищо — измърмори тя и продължи с приготвянето на вечерята.

— Страхуваш се, че можем да загинем тук, в тази дива земя, далеч от сърцето на господ?

Тя го погледна и сълзите напълниха очите й, но тя се помъчи да ги сдържи. Знаеше, че ако заплаче, съпругът й ще се почувства отчаян. Той беше романтик, отдаден изцяло на бог, но неговата вяра придобиваше плътност и дълбочина благодарение на нейната мълчалива подкрепа. Сълзите й в такъв момент можеха да разколебаят вярата му, а това щеше да го срине.

— Бог ще намери начин да достигне до нас — каза убедено той. — Изпрати ни този черен ангел да ни покаже пътя до фермата на Шмит, както изпрати Моисей, за да спаси евреите. Той няма да остави в беда хора, които са тръгнали да разнасят божието слово в тази дива страна.

Каролине погледна нежно мъжа си и се опита да се усмихне:

— Прав си, съпруже! Бог няма да ни изостави.

— Ще видиш! — засия Ото. — Утре нещата ще бъдат различни.

Тази нощ Каролине не можа да заспи. Тя легна по гръб и се загледа в покритото с ярки звезди небе. До нея Ото похъркваше, благословено вярващ в божието провидение. Тя обаче не вярваше, че бог има толкова извратено чувство за хумор, та да им изпрати този умиращ негър, чиято единствена грижа беше да свие стиска тютюн и да запуши и който им изпи последните резерви от вода.

Неусетно Каролине замечта за покритите със сняг полета на Германия и тръпчивия аромат на бор и ела. Не искаше вече да гледа тази изгоряла червеникава земя, покрита с полусухи храсти. Но звездите на Южния кръст светеха така ярко, че в душата й се зароди крехка надежда. Може би съпругът й беше прав. Може би все още имаше изход.

Малко по-встрани Уолъри се мяташе в трескав сън. До него достигна глас от отвъдното. Някой го зовеше и този някой беше приятелят му Том Дъфи. Заповядваше му да се върне в тъмните северни гори.

Уолъри запротестира. Това беше невъзможно. Той нямаше вече сили да върви. Защо го пращаха отново срещу куршумите на белите? Но Том му говореше с гласа на белия воин. Настояваше да тръгне веднага, щом може да се държи на крака. Там щеше да се случи нещо важно. Нещо, което щеше да успокои духовете на нирамбура, които търсеха отмъщение.

 

 

Утрото настъпи, а Уолъри все още беше между живота и смъртта. Ото го остави да поспи, докато слънцето се издигна високо и започна да прежуря. Свали превръзката му и погледна раната. Каролине също надникна и смръщи вежди:

— Мисля, че бог е решил да си прибере черния ангел обратно на небето. Не виждам да се подобрява.

— Той спи — сопна й се Ото. — Това е добър знак. Аборигените могат да издържат на страдания повече от европейците.

— Не знам за него, но конете няма да издържат до края на деня — тихо каза тя. — Имаме едно канче вода. Ако не намерим днес река, ще се присъединим към варварина, който бере душа там.

Ото погледна към безкрайната равнина около тях. От маранята храстите и хилавите дървета трептяха, сякаш играеха някакъв дивашки танц. Бог изпитваше вярата му със старото велико изпитание, което малцина бяха издържали. Но той щеше да издържи.

— Бог ни изпрати черен човек — каза простичко той. — Черният човек ще ни спаси.

— Бог помага на тези, които си помагат сами — отвърна Каролине. — Трябва да тръгнем час по-скоро и да потърсим вода. Нима ще стоим тук като жертвени агнета и ще чакаме чудото да дойде?

Ото я погледна с любов. За пръв път, откакто двамата бяха заедно, тя не бе съгласна с него и това го учуди, но той знаеше, че дяволът гледа да удари по най-скъпото нещо на човек, за да разколебае вярата му.

— Имай вяра, жено — каза и протегна ръка към нейната. — Бог ни обича. Аз също те обичам.

Каролине преглътна сълзите си. Ото не беше човек, който показва чувствата си. Беше тих, мълчалив, силен и интелигентен мъж, който можеше да направи кариера, ако се бе захванал с бизнес или политика. Но той си беше такъв — мил, наивен и любим.

— Имам вяра в теб, Ото — изхълца тя и му подаде ръката си.

Въобще не помисли за Бог.

 

 

Те прекараха деня под сянката на двуколката. Следобед конете легнаха на една страна и отказаха да станат. Ото гледаше тъжно спящия Уолъри, който не бе помръднал цял ден. Дали Бог не ги беше изоставил? Наистина ли бяха тръгнали да гонят вятъра, както го бе обвинил бащата на Каролине, преди да тръгнат?

Нощта отново настъпи. Ото притискаше съпругата си до гърдите си. За пръв път в главата му се зародиха съмнения, че с наивната си вяра я бе довел до бавна и мъчителна смърт. Тя нямаше сили, кожата й беше суха и гореща, но не се оплакваше. И той изгаряше от жажда, но цялото му внимание беше към неговата любима. Конете бяха последната надежда. Щеше да заколи добичетата, за да пият от кръвта им. Беше отчаян ход, но единственият, който им оставаше.

Сънят дойде като кратка отсрочка на адските страдания, които ги очакваха.

На сутринта се събуди и с мъка отвори сухите си клепачи. Погледна към храста, където трябваше да бъде раненият туземец, и се облещи. Там нямаше никого. Каролине също се размърда и разтърка възпалените си очи:

— Какво има, Ото? Изглеждаш развълнуван.

— Отишъл си е! — възкликна Ото. — През нощта си е отишъл!

Каролине стана и се опита да изтупа роклята си от прахта. Чисто женски жест, безсмислен, като се имаше предвид обстановката и състоянието, в което се намираха.

— Такава е била Божията воля — каза тя. — Той е варварин и ние не можем да очакваме от него да разбере нашите нужди.

Ото кимна и се загледа в издигащото се над хоризонта огнено кълбо, което скоро щеше да подпали земята под краката им, а и собствените им глави, ако не намереха вода. През целия път из равнината не бяха срещнали нито един бял човек. Колко време щеше да мине, преди костите им да бъдат открити, за да получат християнско погребение?

Той потръпна и стана. Запъти се бавно към конете, които лежаха и дишаха на пресекулки, измъчвани от жестоката жажда. Бръкна за ножа си и изведнъж замръзна на място. На хоризонта се появи черна точка, която бавно се приближаваше към тях. Ото сложи ръка над очите си и ахна:

— Каролине! Той се върна!

След няколко минути Уолъри застана пред тях с голямата си белозъба усмивка. В ръцете му се поклащаха манерките им, пълни с прясна вода.

— Аз носи вода — каза. — Вие пиете.

Отне им половин ден път южно от рекичката, до която Уолъри ги заведе, за да стигнат до малката колиба, за която Ото предполагаше, че е фермата на Шмит. Двуколката влезе в прашния двор и конете спряха пред изоставена едностайна колиба. Дървената врата бе отворена. Вятърът я блъскаше и тя скърцаше печално при всеки повей.

Семейство Вернер останаха в двуколката. Мястото им се стори зловещо тихо и негостоприемно.

— Може да не е фермата на Шмит — поколеба се Каролине. — Тук, изглежда, никой не е живял от дълго време.

Ото скочи от мястото си и се запъти към колибата. Уолъри се отдръпна и приготви копията си. Усети някакво злокобно излъчване от изоставената земя, сякаш принадлежеше на призраци.

Ото Вернер влезе смело в колибата и след малко излезе с книга в ръце.

— Библията на хер Шмит е тук — каза той и я вдигна, за да може Каролине да я види, — но от него няма и следа. Може да е заминал някъде за известно време.

— Мислиш ли, че може да му се е случило нещо? — попита жена му, докато поемаше ръката му, за да слезе от двуколката.

— Не изключвам такава възможност — загрижено отвърна той. — Иначе не би изоставил Библията си.

Уолъри наблюдаваше внимателно разтревожените лица на мъжа и жената, чийто говор не можеше да разбере, но предположи, че те очакваха да намерят някого тук. За него беше напълно ясно — всички знаци от хора и животни наоколо бяха заличени от времето. Това място беше царство на смъртта.

— Белите са си отишли — намеси се той.

Ото и Каролине се обърнаха към него.

— Какфо искаш да каже с тофа отишли? — попита Ото.

Уолъри сви рамене и повтори:

— Отишли са си.

Той клекна сред прахта и зачака да види какво ще правят белите сега.

— Не ти знам името — каза Ото. — Спасих ти живота, а не знам как да те наричам.

— Дани бой — отвърна туземецът, без да се замисли. Знаеше, че националната конна полиция бе обявила награда за главата му, и затова каза първото европейско име, което му дойде наум. — Бели казват на мен Дани бой.

Ото се усмихна:

— Благодаря ти, Дани бой. Ние със съпруга дължим живота си на теб. Знам, че Бог изпратил тебе при нас. Надявам много да бъдеш първата офца в нашето паство.

Уолъри продължи да гледа белия шаман, без да отвърне нищо. Замисли се над предложението на белия мъж да остане с него и семейството му. По тези земи никой не познаваше Уолъри — великия воин, така че можеше да живее спокойно с тези сърдечни хора. Раната от куршума не бе заздравяла напълно и още го болеше. Би могъл да остане, докато укрепне, да помогне на семейството да се устрои и после да продължи на север, накъдето го зовеше духът на белия воин.

— Няма остане — каза след дълъг размисъл.

Лицето на Ото потъмня, но той не каза нищо. Подаде му ръка да се изправи и го потупа по рамото. Уолъри си спомни за един друг бял мъж със същата гъста и буйна брада, който някога му бе помогнал да се изправи по същия начин.

— Може да се върне някога — каза. — Да помогне на тебе и бяла госпожа.

— Винаги си добре дошъл, майн френд — каза сърдечно, но тъжно Ото. — Може пък Бог да има специална мисия за теб.

Уолъри не знаеше дали Бог има някаква мисия за него. Всичко, което знаеше, беше, че трябва час по-скоро да стигне до влажните зелени гори на север, както искаха от него Праотците.

Ото и Каролине Вернер дълго гледаха след високия абориген, който се отдалечаваше от тях и скоро се превърна в малка черна точка на хоризонта. Щом се скри от погледите им, Ото се обърна с дълбока въздишка към изоставената притихнала ферма и сложи ръка на рамото на жена си.

— Тук ще основем нашата мисия — каза и я погледна в очите. Те бяха пълни с тревога и страх. — Не се бой, мила. Бог ни помогна да стигнем дотук. Сигурен съм, че няма да ни изостави и сега.