Питър Уот
Сянката на орела (3)

2.

Корабът се издигаше и потъваше грациозно сред вълните. Украсеният му нос се плъзгаше между обраслите с шубраци брегове, които бележеха входа към едно от най-великолепните пристанища в света.

Американският клипер „Бостън“ имаше попътен вятър по време на прехода си от Самоа до Сидни и капитанът можеше да си позволи да отдъхне доволно, докато корабът му навлизаше в пристанището.

На борда на кораба имаше малко пасажери. Един от тях стоеше отляво на борда и се любуваше на красотата на австралийската природа. Той носеше скучното име Хорас Браун, което отговаряше идеално на безличната му външност. Беше на средна възраст, едър и плешив. На големия му нос се мъдреха очила с тънка телена рамка. Останалите пътници знаеха за него, че е емигрант, един от онези изгубени синове на Британия, които бродеха из Пасифика и живееха от средствата, изпращани от роднини. Те не можеха да си позволят да ги върнат в родината поради някаква скандална причина.

Хорас наближаваше петдесетте, когато семейството му го наказа заради неблагоразумието да издаде страстта си към млади същества от неговия пол. Беше наистина скандално за консервативната английска аристокрация, но като изключим това петно, той беше важна за Британия личност.

Две десетилетия по-рано господин Браун работеше в щаба на лорд Реглан в Крим. Макар да не беше в челните редици на кървавите битки с руснаците, британската армия го ценеше като човек с изключителни способности. Той беше полиглот и експерт в областта на човешката психика. Ръководеше една от най-ефективните разузнавачески мрежи на Кримския полуостров. Въпреки че не се перчеше като действащите офицери, дейността му бе довела до много успешни военни операции. Според него изкуството на войната се състоеше в умението да разкриеш стратегията на врага и Хорас Браун бе направил успешна кариера именно по тази линия.

След като напусна армията и започна работа към международните тайни служби на Нейно величество, той реши, че положението му на шляещ се из колониите развейпрах е добро прикритие за дейността му. Избра Тихия океан и Далечния изток, понеже говореше свободно мандарин, хинди, немски, френски и руски, с почти недоловим акцент.

Ако не беше започнал работа в армията и не бе развил вкус към приключенията и интригите, можеше да стане професор по екзотични езици в някой от най-престижните британски университети. Но той предпочиташе да прилага своите аналитични и лингвистични способности за разгадаване намеренията на французите, немците и американците и за осуетяване на евентуални планове за накърняване на британските интереси в Тихия океан и Далечния изток.

Точно в момента вниманието му беше насочено към американския търговец на оръжие Майкъл О’Флин, който пътуваше със същия кораб — трийсетгодишен мъж, висок, с атлетична фигура. Лицето му беше гладко избръснато, загоряло и красиво и дори счупеният нос не можеше да развали приятното впечатление. Въпреки черната превръзка на едното око жените открито показваха симпатиите си към него. Той притежаваше някаква харизма, която привличаше хората.

Английският агент изтри солените пръски от стъклата на очилата си и продължи да наблюдава американеца, който стоеше на палубата и се взираше в брега. Той се надяваше следобеда да се разрази обичайната за района буря, но засега времето продължаваше да бъде неприятно горещо. Да върви по петите на такъв як мъж като Майкъл О’Флин, щеше да бъде доста изморително, но това беше част от неговата работа. Трябваше да го проследи и да се опита да открие истинската му самоличност. Информацията, която имаше за него, беше достатъчна, за да задейства умствените му клетки. Знаеше, че господин О’Флин е ирландец, който живее в Ню Йорк и по време на Гражданската война е участвал на страната на янките. Загубил лявото си око в битка с конфедератите. Заради храбростта си получил орден за храброст.

Въпреки че имаше стъклено око, предпочиташе да носи черна превръзка.

Британското разузнаване попадна за пръв път на името му, когато О’Флин се подвизаваше из Южна Америка и военните му познания бяха от голяма полза за непрекъснато воюващите помежду си държави в региона. Докладите показваха, че в момента работи за Германия. Въпросът беше какви точно интереси го караха да дойде от Самоа в Сидни? Ето това трябваше да изясни Хорас Браун.

Служителят на Нейно величество имаше сведения, че ирландецът работи за пруския аристократ барон Манфред фон Фелман, един от най-опитните разузнавачи на германския канцлер Ото фон Бисмарк, който провеждаше експанзионистична политика. Но досега неговият поглед беше насочен към Дания, Австрия и Франция. Какво правеше един от най-добрите му агенти из Пасифика?

Хорас продължаваше да държи под око мъжа с черната превръзка. Вчера той имаше удоволствието да наблюдава как О’Флин играе покер и остана очарован. Беше убеден, че играта на карти говори много за личността на играча и както очакваше, ирландецът беше непобедим. Ако се окажеше враг, поне щеше да бъде на ниво.

И още нещо впечатли стария шпионин. Въпреки интереса на жените към него, Майкъл О’Флин любезно отбягваше всеки възможен флирт. Това беше интересно. Дали пък красивият американец нямаше да бъде по-благосклонен към собствения си пол? За съжаление сведенията, които имаше Хорас, показваха друго. Мъжът по-скоро се опитваше да се предпази от всичко, което би насочило вниманието на пътниците върху него.

Вятърът поде дима от цигарата на Хорас и го отнесе надалеч. Той скри фаса в шепата си и се загледа в пристанището.

Нищо не се беше променило от последния път, когато посети това място. Същите претъпкани кораби с ентусиасти, които се надяваха да намерят късмета си в новооткритата „Златна река“ в района на Палмър, същата блъсканица и врява. Към Австралия прииждаха цели семейства и дори сами жени, които се надяваха да си осигурят добра зестра. Златната треска бе обхванала дори и тях. За някои от хората тук това щеше да бъде последното пътуване в живота им, тъжно разсъждаваше Хорас. Някои щяха да отпаднат от надпреварата още в Куктаун, където ги чакаха проститутки, мошеници и алчни адвокати, други щяха да бъдат застигнати от копие на туземец, от глад, треска или просто щяха да умрат от изтощение. Но засега всички гледаха с надежда към брега и бяха богати с мечти и надежди.

Хорас беше далеч от въжделенията на новопристигащите. Вниманието му беше заето с ирландеца и с апетитите на германското правителство към тези изконно британски земи.

Подпрян на фалшборда, Майкъл се взираше трескаво в познатите очертания на града, който някога беше негов дом. Тогава той беше хлапак, който мечтаеше да стане художник и вярваше, че щастието му принадлежи. Но с годините нещата коренно се промениха. Вместо четка сега той носеше в джоба си пистолет и вместо да създава красота, използваше уменията си, за да убива.

Преди единайсет години напусна дома си с един американски кораб, който го отведе в Нова Зеландия. Оттогава живееше под различни имена, за да скрие истинската си самоличност.

През това време той преживя много. Позна ужасите на войната — от зловещите гъсти гори на Нова Зеландия до кървавата гражданска война в Америка. После живя известно време в новооткрития Запад и накрая се оказа в Мексико. Превърна се във войник. Доби огромна международна слава, но затъна дълбоко в света на политическите интриги и шпионските игри, които често завършваха със смърт. След всичко това Майкъл Дъфи не беше вече онзи наивен мечтател, който рисуваше с такава любов природата на Австралия и бе готов на всичко за своята любима Фиона Макинтош. Сега той беше Майкъл О’Флин, носеше белезите от много битки и много разочарования. Беше служител на германския кайзер и изпълняваше тайна мисия по поръчка на световноизвестния разузнавач Манфред фон Фелман.

Сега се завръщаше у дома — повече по случайност, отколкото по предварителен план — и знаеше, че все още е търсен за убийство, което не беше извършил. Какво ли го чакаше на брега?

Майкъл Дъфи нямаше представа какво е станало със семейството му, с приятелите, но знаеше едно — имаше да урежда стари сметки с хората, които го прогониха от всичко, което обичаше.

— Баронеса Фон Фелман ще ви приеме утре следобед в дома си, господин О’Флин — обясняваше Джордж Хилъри, докато наливаше ром в чашата на Майкъл. Беше дребен мъж с подпухнал червен нос, който говореше за страстта му към алкохола.

Разговорът се провеждаше в задната стая на оръжейния магазин на господин Хилъри, около маса, на която имаше различни части от пушки и револвери. Джордж беше майстор по оръжията и снабдяваше с пушки тези, които тръгваха към опасните златни мини на Куинсланд. За разлика от американските си събратя, които държаха на пушките „Уинчестър“, тук златотърсачите търсеха „Снайдер“.

— Ще успеем ли да се разберем с баронесата? Немският ми не е много добър — каза Майкъл и пое чашата.

— Не се притеснявайте, баронесата е англичанка — отвърна Хилъри и огледа тайно събеседника си. Американецът имаше вид на човек, който не си поплюва. В стойката му се усещаше някакво напрежение, което заплашваше да избухне при най-малкия повод. Приличаше на леопард, който дебне жертвата си — външно спокоен, дори ленив, и в същото време нащрек, не му убягваше нито едно движение.

Майкъл отпи от силното питие. Нямаше представа защо го изпратиха в Сидни. Всичко, което знаеше, беше, че работата ще бъде много изгодна за него, ще може да използва познанията си, особено при военни действия в джунглата, и още, че ще трябва да пренасочи пушките „Уинчестър-73“, предназначени за барон Манфред фон Фелман в Самоа, към Сидни. Платиха му баснословна сума, за да придружи пратката дотук, и той го направи, без да задава излишни въпроси. Недомлъвките и конспирацията отдавна бяха станали неразривна част от живота му. Но той не се тревожеше. Знаеше, че когато дойде моментът, ще му кажат защо е в Сидни и каква е истинската му задача.

Хилъри беше този, който трябваше да му обясни, но никой от двамата не предприемаше първата стъпка. Разговорът им приличаше на пътуване в заплетен лабиринт. Засега всичко вървеше добре, но Майкъл чувстваше, че ако не внимава, много лесно може да свие в грешен коридор. Нямаше представа какво да очаква, тъй като репутацията на пруския аристократ Фон Фелман, който стоеше зад тази мисия, не беше много добра.

— Чувам, че сте донесли от онези „Уинчестър-73“, господин О’Флин — заговори домакинът. Той беше силно заинтригуван от възможността да замени снайдерите, които стреляха с един куршум, с по-ново производство. — Казаха ми, че при тях патроните са с централно запалване.

— Така е. Оставих пратката на склад, докато разбера какво трябва да правя по-нататък. Освен това съм изпразнил джобовете. — В гласа на Майкъл се долови раздразнение. — Не мога да покрия митническите такси.

— О, няма съмнение, че баронесата ще възстанови всички ваши разходи — увери го Хилъри и отново напълни чашата си. — Тя е в течение на делата на съпруга си и успешно го замества, когато той отсъства.

— Така казвате вие. Значи ли това, че ще разбера всичко от нея, когато я посетя утре? — попита Майкъл.

— Ще разберете толкова, колкото ви е нужно засега — усмихна се търговецът и се облегна назад. — Те работят по този начин, но не се безпокойте, сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Винаги са постъпвали коректно, когато се е случвало да работим заедно.

Хилъри усети, че е по-многословен, отколкото трябва, но мъжът срещу него му харесваше. Може би се дължеше на изпития алкохол, но под свирепото изражение той съзря сърдечност и благородство.

Майкъл трябваше да приеме отговора на търговеца за достатъчен. Явно нямаше да получи повече информация. Допи рома, извини се и излезе от магазина.

Улицата беше задръстена от омнибуси, теглени от коне, товарни коли и пешеходци. Есенният ден беше необичайно топъл за Сидни. Той се изпоти под колосаната риза. Закопня за относителната хладина на хотелската си стая и се отправи натам. Нямаше какво да прави до срещата с баронесата утре и реши да отиде в бара на хотела.

Помисли си за една екскурзия до Манли, но спомените му носеха твърде много болка и не му се искаше да разтваря раната. Не желаеше да се показва и пред семейството си — по-добре да мислят, че е мъртъв, за да не издадат нещо пред полицията, която сигурно още го търсеше.

Потънал в мисли, той изобщо не забеляза ниския закръглен мъж, който се потеше обилно зад него, докато се опитваше да спазва нужната дистанция. Това беше Хорас, който го следеше още от пристанището. Той търпеливо го изчака пред оръжейния магазин и записа адреса в бележника си, където имаше още много имена и дати, но непосветеният нямаше да разбере нищо от драсканиците му, защото всичко беше закодирано.

Майкъл свърна по Куей Стрийт. Тук морският бриз се усещаше по-силно и той се ободри. Когато стигна до хотела, погледна към бара, но се отказа и продължи към стаята си. В главата му се въртяха неспокойни мисли за минало, настояще и бъдеще и той предпочете да прекара вечерта сам.

Хорас изчака пред хотела и като се увери, че следеният от него мъж няма намерение да излиза, спря един файтон и се запъти към военните казарми в Падингтън. Трябваше му информация за търговеца на оръжие, с когото Майкъл О’Флин бе разговарял.