Питър Уот
Сянката на орела (48)

47.

Морт нареди на Симс да събере хората и да го последва. Симс предаде на капитан Уо, който преведе на китайски. Пиратите изслушаха навъсено думите му и неохотно последваха белия дявол.

Наредиха се в колона и поеха назад към обгорената от скорошния пожар земя. Когато минаха край мъртвия Хенри, Морт се спря и се изхрачи върху тялото му. Този беше мъртъв, помисли със зла усмивка, следващият щеше да бъде Майкъл О’Флин. Гарваните и ястребите вече се събираха, предвкусвайки неочаквания пир, който пожарът им бе донесъл.

Симс пръв забеляза засъхналата по скалите кръв и парчетата от разкъсаната риза на Люк. Вдигна един от парцалите и го показа на капитана, който се ухили доволно. Значи сред бушмените имаше поне един ранен и това със сигурност щеше да ги забави. Дано раната да бе фатална и някой от тях да отпаднеше сам от групата. И дано това да не беше Майкъл. Не искаше да се лиши от удоволствието да му пръсне черепа.

Тръгнаха след кървавите следи. Неочакваният късмет ги направи непредпазливи. Насочвани от кървавата диря, те се спуснаха към гората в ниската част между хълмовете. Бяха сигурни, че бегълците бързат панически напред. Разбраха грешката си едва когато куршумите полетяха към тях. Преди облакът от барута да се разнесе, един от моряците на Морт падна на земята с простреляни гърди. Преследвачите замръзнаха по местата си. Вторият изстрел улучи Симс в корема. Той погледна учудено към Морт и се свлече на колене. Капитанът изпсува ядно и залегна, без да обръща внимание на умиращия помощник-капитан. Беше се оставил да го прецакат като новобранец. „Почакай, Майкъл О’Флин! Ще си платиш за всичко“ — каза си той.

Майкъл зареди отново. Целта му беше да се справи с европейците, тъй като беше ясно, че китайците не са непосредствена заплаха за него. Бе наблюдавал действията им от прикритието си и разбра, че с нежелание изпълняват заповедите на Морт. Смъртта на белите щеше напълно да ги деморализира. Той вдигна пушката и затърси нова цел.

Морт лежеше и се чудеше защо стрелецът не бе взел неговия живот. Имаше прекрасна възможност да го направи, когато всички от групата му, включително и той, вървяха изправени и непокрити след кървавата следа. Сякаш този, който ги бе причакал, имаше нещо специално за него. Обзеха го суеверни мисли, но той не позволи страхът да го парализира. Вече подготвяше нова маневра. Щеше да изпрати половината от китайците начело с капитан Уо след момичето, а той и останалите щяха да се погрижат за Майкъл О’Флин.

Той извика Уо, даде му наставления и изчака групата му да се отдалечи от хълма. Китаецът се зарадва на заповедта. Каквото и да станеше с тях, беше по-добре от перспективата да остане на високото и да гледа безпомощно как избиват хората му.

Щом тръгнаха, Морт се обърна към Симс и бавно се прицели в главата му. Помощник-капитанът вдигна поглед, но щом съзря хладния блясък в очите му, разбра съдбата си. Последното нещо, което видя, беше дулото на пушката.

Китайците, които вече се изтегляха след своя капитан, чуха изстрела, но не посмяха да се обърнат. След последните двайсет и четири часа мисълта да се изправят пред шефовете на тонгите им се струваше избавление пред перспективата да останат под командата на този истински дявол.

Един бърз поглед на Майкъл към джунглата беше достатъчен, за да види китайския капитан и групата след него, които вече се скриваха в гъстата гора. Той светкавично насочи пушката си натам, стреля и бе възнаграден. Един от пиратите изрева и се просна по лице.

От хълма му отговориха с дъжд от куршуми. Той изруга и избърса лицето си от прахта, която една от оловните топки на мускетите бе вдигнала във въздуха. Престрелката даде възможност на Морт да уточни местоположението му и той вече сочеше към него. Ирландецът бързо се претърколи надясно и презареди. Когато вдигна поглед, Морт и спътниците му не се виждаха никъде. Нямаше как да се надигне и да огледа, тъй като щеше да се изложи на куршумите им. Единственото, което можеше да направи, бе да се спотайва, докато дойде прикритието на нощта. Дотогава Джон и Люк щяха да са в града. Разбира се, имаше опасност да станат жертва на китайците и момичето отново да премине в ръцете на Морт. Майкъл се молеше това да не става.

Той легна на земята и се напрегна, за да чуе, ако Морт и хората му се размърдат. Добре, че имаше вода. Храната не беше такъв проблем. Най-вероятно куршумите щяха да го застигнат, преди да умре от глад.

Ехото от изстрела на Майкъл достигна до реката като звук от някакъв нереален свят. Ху го чу и се притисна към Джо. Тя бе потресена от жеста на ирландеца. Не можеше да си обясни защо жертва живота си заради нея. Но каквато и да беше причината, тя никога нямаше да забрави това.

Реката се извиваше между гъстата плетеница от тропически растения. Беше широка около двеста метра и за лош късмет това беше един от най-широките й участъци, но бушмените нямаха време да търсят по-подходящо място за преминаване. Люк се надяваше да намери някакви дънери, които да им послужат за брод през най-дълбоката част на коритото, но всичко, което намери, бяха отдавна загнили парчета.

Люк и Джон решиха да зарежат пушките, които щяха да им пречат при плуването и да оставят само ножовете си. Единствената им утеха беше, че хората на Морт също щяха да бъдат принудени да се разделят с оръжието си.

Ху не можеше да плува и мисълта, че трябва да скочи в бързите води на реката, я хвърли в ужас. Джон отново й се притече на помощ. Той й обеща, че ще я преведе на отсрещния бряг невредима, и тя му се довери. Щом нагазиха, тя увисна на врата му. Той заплува с една ръка, а с другата я придържаше нежно към тялото си. Реката ги подхвана и ги запрати надолу, където подводните водовъртежи бяха яростни и много опасни. Джон заплува бавно, но уверено и остави Люк далече зад себе си.

Вече бяха стигнали до средата на реката, когато зад тях се чуха изстрели и викове. Люк реши, че това е краят. Хванати в прегръдките на водата, те бяха лесна мишена за нападателите си. До отсрещния бряг имаше още стотина метра. Спасението беше далече и със засилването на гласовете зад тях започваше да изглежда недостижимо.

Но изведнъж победоносните викове се смениха с ужасени писъци и жални вопли. След известно време и тези звуци затихнаха, но те не посмяха да спрат и да погледнат назад. Бързаха да достигнат противоположния край на реката и скоро се закатериха по високия бряг.

Нямаха представа какво точно стана на отсрещния бряг и кои бяха техните неочаквани спасители, чиито викове се смесиха с трагичните писъци на китайците.

Но Люк се сети. Дивашките бойни викове не можеха да принадлежат на друг освен на свирепите воини от местното племе мъркин. Те бяха нападнали китайците и явно се бяха справили с тях без проблеми. Сигурно са били по петите им от самото начало. Но защо не нападнаха тях, още преди тримата да скочат във водата? Жалката им група щеше да бъде лесна плячка за многобройните аборигени. Колкото и да си блъскаше главата, не можа да отговори на този въпрос.

От своите позиции Майкъл и Морт също чуха далечния отзвук от битката край реката. Победоносните викове и изстрелите накараха Майкъл да погребе всичките си надежди, че двамата му другари ще се измъкнат. Китайците сигурно ги бяха настигнали.

Малко по-нагоре по хълма Морт се ухили и очите му засвяткаха като на хищник. Уо успя и преди залез трябваше да се върне при него с момичето. Сега О’Флин беше сам. Единственият проблем беше бързо настъпващата тропическа нощ. Слънцето вече залязваше и той си помисли, че ще е по-добре да изчака утрото.

Те тичаха, спъваха се, падаха и пак тичаха, за да увеличат по-бързо разстоянието между себе си и реката. След цяла вечност Люк даде команда за почивка и тримата се строполиха на земята, поемайки въздух на пресекулки.

— Мисля, че сме спасени — измъчено се усмихна Люк. — Които и да бяха тези зад нас, останаха си при реката.

— Май че бяха майоли — промълви Джон.

— И аз така мисля — съгласи се американецът. — Трябва да изчезваме по-бързо оттук.

Джон кимна и погледна към Ху, която се беше облегнала на едно дърво и седеше със затворени очи. Лицето й беше бледо, а босите й крака — покрити с рани. Не можеше да не се възхити на куража на тази нежна и дребна девойка. Докато тичаха, тя нито веднъж не се оплака, въпреки очевидната болка, която й причиняваха разкървавените ходила. Тя отвори черните си като абанос очи. Не, това, което изпитваше към нея, не беше само възхищение, каза си Джон. Беше любов. Тя беше най-красивото създание на земята, което някога беше виждал.

— Ще можеш ли да издържиш още малко? — попита я.

— Ако си до мен, ще мога — отвърна тя и сърцето му запърха, сякаш имаше крила.

„Тя ми вярва“ — помисли си и се намръщи. Разчиташе на него, а той щеше да я предаде. Ху забеляза промяната в настроението му и се разтревожи:

— Какво има?

Джон рязко завъртя глава, за да скрие очите си от нея, и стана.

— Нищо — отвърна грубо. — Трябва да тръгваме.

Засегната от отношението му, тя отказа протегнатата ръка и се изправи сама. Джон се обърна и пое напред. Тя тръгна след него като попарена. Как може един човек да бъде толкова нежен и в следващия момент толкова груб? Опита се да не изостава, подтичваше след него като дете, което се бои да остане само и скоро болката в краката я накара да застене. Джон я чу и забави крачка, но не се обърна. Не искаше тя да види мъката в очите му. Той я обичаше, но кръвната клетва, която бе дал пред тонгите, беше по-силна от всякакви лични чувства. Нямаше как да й обясни задълженията си към тях, а не можеше да я лъже.