Питър Уот
Сянката на орела (33)

32.

На разсъмване бурята утихна. Един по един хората изпълзяха на палубата. От безсъние и непрекъснато повръщане повечето от тях едва се държаха на краката си. От гледката, която ги посрещна горе, отново им прилоша.

„Морски орел“ бе останал без едната си мачта, а палубата изглеждаше така, сякаш върху нея се бе разиграла жестока битка, в която техният кораб не бе победител. Както и да изглеждаше, старото корито беше истински герой. Макар раздрани на много места, платната му все още бяха вдигнати и целият екипаж беше налице. Дори и Майкъл трябваше да признае, че капитанът си разбираше от работата.

Китайската джонка обаче не бе успяла да преодолее бурята. Беше заседнала между кораловите скали, а дъното й беше напълно разбито. Оцелелите се мятаха панически към всяка дъска от разбитата лодка, а успееха ли да се доберат до някоя, я стискаха с всички сили и бяха готови да се бият за този последен къс надежда за живот.

— Повечето няма да оцелеят — каза Майкъл без излишни емоции. — Дъските няма да стигнат за всички. Скоро ще пристигнат и акулите и ще настане истински ужас.

— Вижте, господин О’Флин — посочи Люк към една спасителна лодка, която се отдели от разбитата джонка. — Тези в лодката имат шанс.

Майкъл кимна и потърси с поглед френския кораб. Там нещата бяха малко по-добре. Параходът изглеждаше като ранен войник, но коминът му все още пушеше. За негово учудване французите веднага се насочиха към китайската лодка. Упорито преследваха целта си.

 

 

Морт не обърна внимание на лодката, която се насочваше към тях. Сега единствената му грижа беше „Морски орел“. Той издаде команди към моряците. Те неохотно откъснаха очи от потъващата джонка и поеха задълженията си.

Майкъл нареди на хората си да помогнат на моряците. Симс прие с благодарност помощта им и ги прати долу да изгребват водата, която беше влязла в трюмовете през нощта. Майкъл се приготви да слезе с тях, когато се появи баронът.

— Господин О’Флин, тъкмо обсъждах положението с капитана на кораба. Той предлага да се върнем в Куктаун, за да поправим щетите, и аз съм склонен да се съглася с него. Уверявам ви, че вие и хората ви ще получите пълното възнаграждение, щом спуснем котва. Не е ваша вината, че „Морски орел“ не можа да стигне до крайната си точка. Сигурен съм, че мъжете ще са доволни след кошмара, който преживяхме тази нощ.

— Благодаря за щедростта, бароне — любезно отвърна Майкъл. — Ще уведомя хората, след като приключат работа долу.

— Надявам се, че сте запазили в тайна планираната крайна точка на пътуването ни — каза тихо Фелман и втренчи сините си очи в него.

— Не съм казал нищо на никого, както се бяхме уговорили.

— Добре — кимна баронът. — Някога имах един приятел — Густав фон Темски. Той казваше, че навсякъде имало честни и достойни хора, дори и сред англичаните. Но вие трябва да го познавате, господине, нали?

Майкъл видя подигравателната усмивка и разбра, че споменаването на Фон Темски не е случайно.

— Не, за съжаление нямам честта да го познавам. Само съм чел за него — излъга и смело отвърна на предизвикателния поглед на германеца.

Фон Фелман кимна и се отдалечи. Майкъл беше доволен, че не се налага бомбата да се взривява. За съжаление връщането им в Куктаун затрудняваше личната му разправа с Морт, но той нямаше да остави убиеца ненаказан.

Загледа се към мястото, където бе потънала китайската джонка. От екипажа й бяха останали само няколко нещастници, които се опитваха да достигнат до техния кораб, стиснали здраво дървените отломки от собствения си плавателен съд. Те нямаха шанс, тъжно помисли Майкъл. Скоро щяха да се окажат между зъбите на акулите. Но спасителната лодка напредваше към тях. Сега вече можеше ясно да се види, че само трима от тях бяха въоръжени със старовремски пушки.

Морт също обърна поглед натам и се намръщи. Нямаше никакво желание да приема на борда си тези жълти кучета. После погледна към френския параход, който също приближаваше. Каквато и да беше причината за настоятелните усилия на французите да пресекат пътя на китайците, бурята не ги беше разколебала. Те напредваха с пълна пара към лодката, която имаше големи шансове да се спаси, тъй като вече достигаше „Морски орел“. От борда й се чуваха виковете на китайците, които молеха за помощ. В отговор Морт извика двама от моряците си и им нареди да приготвят пушките за стрелба.

Люк се досети какво ще последва и погледна въпросително към шефа си. Очите им се срещнаха и решението се оформи едновременно в главите им. Майкъл бръкна в джоба на сакото си и напипа малкия револвер. Предизвикателството бе дошло неочаквано, но моментът бе подходящ. Имаше извинение да застреля убиеца на баща си. Имаше и мълчаливата подкрепа на бушмените. Но какво щяха да направят моряците? Щяха ли да защитят своя капитан?

Въодушевлението го напусна. Ако стреля, може да изложи на опасност хората си, които щяха да се окажат незащитени пред пушките на моряците. Той поклати глава, за да предупреди Люк да не се намесва. Капитанът владееше положението и те не можеха да направят нищо. Американецът се отдалечи и плю в краката на един от моряците, който вече се прицелваше в спасителната лодка. Останалите бушмени замърмориха ругатни по адрес на убийците. Въпреки че презираха китайците, те се отвращаваха от тази проява на жестокост към безпомощни хора.

Този, който се застъпи за хората в лодката, беше баронът. Въпреки че съзнаваше правото на капитана да взима решения, той застана пред него и каза тихо:

— Капитане, помислете за законите на морето!

Морт скръцна със зъби, но отстъпи.

Не би се поколебал да прати по дяволите барона и неговите морални норми, но все още нямаше ясна стратегия как да неутрализира плана на лейди Макинтош за арестуването му. Можеше да се наложи да използва присъствието на барона и затова предпочете да преглътне намесата му.

Моряците помогнаха без желание на китайците да се качат на кораба. Но каква бе изненадата им, когато заедно с мъжете по въжената стълба се изкачи и една красива млада китайка, облечена с мъжки дрехи. Всички се втренчиха в гладката й кожа и гарвановочерната й дълга коса. Очите й приличаха на две черни езера. Майкъл забеляза, че тя се бори храбро със страха да се изправи пред толкова много недотам възпитани мъже.

Европейците бързо обраха оръжието на азиатците и ги наредиха един до друг на палубата. Те наведоха послушно глави в очакване на съдбата си. Но момичето отказа да се присъедини към тях. То остана право и впи предизвикателно поглед в моряците. Те от своя страна бяха видимо впечатлени от красотата и гордия й дух. Майкъл забеляза, че краката й не са стегнати в дървени обувки, какъвто беше обичаят при китайките. Държеше се като кралица, нямаше нищо общо с момичетата, които бе видял в китайския квартал. Една красива азиатска кралица.

— Някой от вас знае ли английски — попита Морт и огледа гнусливо изплашените китайци.

Един нисък и закръглен мъж със зловещо лице, нашарено с бойни белези, се надигна несигурно от групата:

— Аз говори английски. Аз — капитан на „Бял лотос“. Иска говори с вас, капитан. Не тук, само двама. — Той неуверено пристъпи към Морт.

— Добре — изгърмя гласът на капитана на „Морски орел“ — ще говоря с теб насаме. Да отидем долу в каютата ми.

Баронът стоеше малко назад с пура между устните си. Вниманието му бе насочено не към капитана на китайската джонка, а точно в обратна посока — към бързо приближаващия се френски кораб. Докато той маневрираше от лявата страна на „Морски орел“, набитото му око забеляза, че оръдията им са готови за стрелба.

— Не мисля, че ще имате време за разговори, капитане — обърна се той към Морт. — Французите са на стотина метра от кораба и оръдията им са насочени насам. Май искат нещо от нас и ми се струва, че не бива да отлагаме разговора.

— Капитане — в същия миг до тях достигна мощен глас, — аз съм капитан Дюма от имперския военен флот на Франция. Искам разрешението ви да изпратя хора на борда на „Морски орел“.

Френските моряци изглеждаха уморени от борбата с морската стихия. Белите сака на униформите им висяха по тях като парцали, но въпреки окаяния вид изглеждаха решени да се бият.

— Не ви давам разрешение, капитан Дюма — извика Морт през рупора. — „Морски орел“ е английски кораб и вие нямате право да стъпвате на него.

Отговорът му явно се възприе като обида. На борда им настъпи раздвижване. Офицерите се събраха и проведоха оживен разговор.

Капитан Морт и баронът бяха стигнали до единодушното решение да не приемат французите. За Морт това беше въпрос на чест. Не искаше някакви си жабари да стъпват на неговия кораб. Тевтонската кръв на барона пък го караше да ненавижда тези женчовци — французите.

— Капитане — отново долетя разваленият английски на френския офицер. — На вашия кораб има хора и неща, който принадлежат на Франция. Ако не ни разрешите да си ги вземем обратно, ще се качим на борда независимо от забраната ви.

Баронът се обърна към Майкъл и бързо издаде нарежданията си. След минута бушмените бяха въоръжени с пушки и готови за стрелба. Екипажите и на двата кораба застанаха едни срещу други. Всички очакваха командата на Морт.

Френският капитан остана изненадан от решителната съпротива на англичанина. Трябваше ли да предприеме атака? И двете страни щяха да дадат много жертви. Беше ясно, че брадясалите бушмени, които вече ги бяха взели на мушка, щяха да дадат живота си, без да им мигне окото, за да защитят британската собственост. Дали блъфираха? Разбра, че топката е в неговата половина. Той беше хвърлил ръкавицата на предизвикателството и само той можеше да я оттегли.

 

 

Морт следеше с нарастващо безпокойство французите, които насочиха бордовото си оръдие точно в центъра на „Морски орел“. Имаше лошо предчувствие, че няма да се стреснат от показната му враждебност и ще нападнат. Но корабът му плаваше под знамето на Обединеното кралство, отчаяно мислеше той. Всеки опит да се щурмува с военна сила беше равносилен на нападение срещу самата Британия. Надяваше се, че френският капитан няма да предприеме действия, които можеха да породят военно напрежение между двете империи, особено след скорошното поражение на французите от Германия.

Нито една от страните не даде признаци за отстъпление от конфликта. Честта на двете велики нации беше заложена на карта, независимо че действието се развиваше в един от затънтените краища на света. Майкъл стоеше до хората си, готов да се хвърли в атака.

— Когато започнем, стреляйте първо в хората около оръдието — прошепна той.

Погледът му попадна върху момичето, което гледаше предизвикателно към французите. Това му се видя странно, но сега не беше време да се занимава с нея.

След няколко минути, които им се сториха цяла вечност, до тях достигна гласът на френския капитан:

— Капитане на „Морски орел“, ще ви последваме до най-близкото пристанище и там ще изразим протеста си пред местните власти от недопустимата ви намеса във вътрешните работи на френското правителство. Сигурен съм, че ще намерим разбиране от страна на правителството на Куинсланд и вие ще съжалявате горчиво за глупавия инат, който проявявате в момента.

Параходът се отдалечи.

На борда на „Морски орел“ продължаваха да стоят в бойна готовност. Не беше изключено французите да се отдръпнат на разстояние, до което техните уинчестъри нямаше да ги достигнат, но за бордовото им оръдие то нямаше да бъде проблем. Обаче французите заеха позиция зад тях и зачакаха търпеливо. Дюма наистина имаше намерение да ги следва, както беше обявил.

Морт си отдъхна, нареди на хората да се върнат към рутинните си задължения и даде знак на китайския капитан и на Фон Фелман да го последват до каютата му. Майкъл се загледа в тях, когато гласът на момичето го стресна. Заговори му на френски. Той не разбра нито дума, но Люк Трейси му се притече на помощ. Бе прекарал известно време в Ню Орлиънс и знаеше толкова, че да схване отчаяния й зов за помощ. Бавно и с много пропуски той успя да му преведе тъжната й история и Майкъл разбра защо французинът беше готов да предизвика международен скандал заради нея. Той изслуша внимателно разказа й и огледа девойката с известна доза страхопочитание.

— Не е за вярване! — изрече Люк.

— Като се имат предвид действията на французите, склонен съм да й повярвам. Ще трябва да се отнасяме с нея като с кралска особа. Баща й е някакъв аристократ, най-малко мандарин. Поне отплатата, която ни обеща, е мандаринска. Техните мандарини са нещо като нашите крале.

— Проблемът е, че не разбирам всичко, което ми говори. Като че ли не е точно китайка. Казва, че е от Кошин.

Майкъл се изненада. Тя изглеждаше като китайка. Продължаваше да ги умолява да я спасят, но френският на Люк не беше толкова добър и те не можаха да разберат какво е правила в онова селце, откъдето китайските пирати я бяха отвлекли. Успяха да схванат, че е била въвлечена в някакъв метеж срещу французите и била нещо като политически затворник там. Като направи сметка, че французите изпратиха цял военен кораб след нея, той прецени, че пред него стои не е просто участник, а една от главните фигури в бунта срещу френското владичество в региона. Но за него Кошин беше толкова непознато място, колкото и Луната. Нямаше представа какво трябва да прави с нея. Може би Хорас Браун щеше да му помогне, помисли той и се загледа в еднообразната редица от сиви храсти по брега на Кейп.

— Предай на принцесата или както там я наричат на кошински, че ще се погрижим да я предадем на британските власти, когато пристигнем в Куктаун.

Люк преведе, доколкото можа. Изглежда, девойката разбра и от очите й се отрониха сълзи на благодарност. Тя бързо заговори на своя роден език. Майкъл предположи, че им благодари, и махна с ръка. Китайските пирати, които все още седяха скупчени на палубата, се спогледаха. Те разбраха какво говори момичето на варварите.

Ху обещаваше несметни богатства на спасителите си и гледаше само към Майкъл. За нея големият мъж с превръзка на окото беше най-важният от всички тук.

 

 

В същото време Морт беше опрял сабята си в гърлото на китаеца и слушаше изповедта му. Той правилно бе отгатнал, че джонката е пиратска и пред него седи най-обикновен престъпник. Ужасеният човек много добре разбра, че с човек като Морт шега не бива, и разказа как пленил девойката по време на един нощен набег в малко крайбрежно селце. Охраната, която я придружавала, се била за нея до последен дъх и пиратът предположил, че тя не е обикновено селско момиче. Това се потвърдило от признанията на един от охраната й, когото успели да хванат жив и го измъчвали жестоко, за да проговори.

Те разбрали, че момичето е от богат аристократичен род и биха могли да изкарат много пари, ако я върнат на родителите й. Но първо трябвало да приключат със задачата, която имали — да продължат на юг и да се срещнат с шефа на тонгите „Тигър“, който ги чакал при Палмър. Капитан Уо — така се казваше пиратът — се отправил към Куинсланд, когато френския параход се появил зад тях. Французите били разбрали за отвличането на момичето, което се казваше Данг Ти Ху от семейството на известен мандарин от Кошин, част от Китай под управлението на Франция. Ху бе организирала бунт срещу французите и те я бяха заточили в онова затънтено селце. Морт и Манфред се спогледаха. Бяха се забъркали в сериозна работа. Френското колониално правителство нямаше да остави работата без последствия.

В главата на Морт обаче вече се оформяше план, в който китайският капитан и момичето играеха ключова роля. С тяхна помощ щеше да унищожи тези, които заговорничеха срещу него самия.

— Която и да е тя, за нас нейното присъствие не представлява интерес — почеса брадата си баронът. — По-добре да я предадем на французите, за да избегнем евентуални проблеми в Куктаун.

— Като капитан на „Морски орел“ съм длъжен да ви напомня, че аз имам последната дума за всичко, което се случва на кораба — тихо, но решително изрече Морт.

Фон Фелман го погледна изненадан. Какво ставаше? Само преди един час капитанът беше готов да стреля по китайците, а сега заставаше на тяхна страна.

— Не искам да споря с вас, капитане — каза добронамерено. — Корабът е под ваше командване и аз уважавам правото ви на пълен контрол на борда. Просто не виждам никаква основателна причина да оставим девойката.

Морт не можа да измисли извинение за решението си, но намери начин да затвори устата на барона:

— Мисля, че трябва да откараме оцелелите до Куктаун. Нека местните власти да решат какво да правят с тях и с момичето.

Баронът повдигна вежди в недоумение, но нямаше как да не се съгласи.

 

 

Морт и пиратът Уо се върнаха на палубата. Китаецът освободи хората си и те се надигнаха с облекчение. Момичето погледна отчаяно Майкъл и поклати тъжно глава. Първият помощник-капитан я дръпна за ръка и я отведе към каютите. Майкъл видя всичко, но разбираше, че засега не може да направи нищо повече за нея. В неговия план убийството на Морт си оставаше задача номер едно, макар че нямаше намерение да изпусне наградата, обещана от кошинската принцеса.

 

 

„Морски орел“ плаваше бавно на юг, следван неотлъчно от французите. Всички на кораба чакаха с нетърпение да се върнат в Куктаун, но Морт имаше други планове. Той бе сключил сделка с китаеца, която му осигуряваше спасение от закона, а щеше да му донесе и малко пари. В ръцете си държеше неочакван дар, който го освобождаваше от всякакви задължения към хората на кораба и му развързваше ръцете. Докато извършваха рутинна проверка на наличностите след бурята, Симс и моряците намериха бомбата, която Майкъл бе качил на кораба. Дървеният сандък, в който беше скрита, се бе разбил от блъскането на вълните по корпуса на кораба и Симс я видя. Той се изплаши и хукна при шефа си да докладва. Може би той щеше да знае повече по въпроса.

Щом чу новината, Морт веднага последва помощника си в багажното, видя бомбата и пребледня. Веднага реши, че е поставена тук от барона по нареждане на старата лейди Макинтош. Знаеше, че тя е в състояние да го убие, ако другите планове да го хване не успееха. А може би омразата й беше толкова голяма, че предпочиташе да се разправи лично с него, отколкото да чака несигурния изход от един съдебен процес. Ако бе успял да запази спокойствие и да размисли логично над ситуацията, капитанът щеше да прозре, че взривяването на кораба противоречи на плановете на самия Манфред фон Фелман, но параноята попречи на способността му да мисли трезво. Изгарящото му от ярост съзнание възприе идеята, че баронът изпълнява поръчка на госпожа Макинтош, и се зарече да го накаже със собственото му оръжие. А също и мъжете, които бяха с него.

 

 

Щом нощта се спусна над Коралово море, Морт тайно промени курса на кораба. Той го насочи опасно близо до брега на Куинсланд. Френският капитан, който следеше зорко враговете си, се обърка от тази маневра. Дали капитанът на „Морски орел“ не се опитваше да се освободи от него? Не, това нямаше да стане!

Той издаде съответните заповеди, френският параход също смени курса си и последва англичаните. Двата кораба се приближиха толкова близо до сушата, че моряците усетиха йодните изпарения от водораслите. Дори чуха крокодилите, които пляскаха по водата с опашките си.

Капитан Дюма се поколеба. Действията на англичанина бяха лишени от логика и заплашваха да потопят и двата кораба. Дали не трябваше да се откаже от преследването на „Морски орел“?

Той се обърна към хората си, за да даде курс за оттегляне, и в същия момент мастиленочерната нощ се озари от ярка светлина. Сякаш огромен фотоапарат изпусна вулкан от горящ магнезиев прах. За миг настъпи спокойствие. После една огромна вълна удари френския кораб. Моряците се изтъркаляха от койките си и треперещи от страх се изкатериха на палубата. Картината пред тях спря дъха им. Сред фонтан от огнени искри корабът на „Макинтош къмпани“ се преобърна и бавно започна да потъва. Те не знаеха, че са свидетели на смъртта на един морски хищник, но виждаха, че смъртта му щеше да бъде бавна и мъчителна. Скоро светлината от взрива угасна и въпреки желанието си да помогнат на давещите се моряци, беше невъзможно да видят тези, които се нуждаят от помощ.

Едва на сутринта успяха да помогнат на трима от корабокрушенците. Изтеглиха ги на борда и ги оставиха да лежат в безсъзнание.