Питър Уот
Сянката на орела (24)

23.

Те прииждаха с хиляди от Хонконг и всички до един се юрваха към Син Чин Сан — Новата златна планина — както наричаха Куинсланд. Идваха и оставаха, защото нямаше какво да губят. Търговците и златотърсачите виждаха сериозна заплаха в тяхно лице и се оплакваха, че Куктаун се превръща в Кантон на Юга.

Китайците бяха работливи, държаха се един за друг и отиваха в земите, които европейските златотърсачи бяха изоставили като безплодни. И намираха злато — достатъчна причина да си навлекат омразата на белите, които приемаха успеха им като лична обида.

Някак незабелязано станаха част от пейзажа в района и създадоха своя китайски квартал в града, който се разрастваше с всеки изминал ден. Там ухаеше на екзотични подправки, на опиум и тамян. Момичета, приличащи на порцеланови кукли, с малки, стегнати в дървени обувки крака, си вееха грациозно с красиво изрисувани ветрила в тропическата жега, докато чакаха клиентите — без значение дали китайци или европейци — да ги наемат. Наоколо се разхождаха съгледвачи, които отговаряха за реда и докладваха всичко на управниците на квартала. Чайнатаун беше свят, устроен по азиатски маниер и се управляваше от тайна групировка на тонгите.

Водачът на Майкъл из квартала беше странен младеж. Отначало го взе за един от миньорите — висок, с широки рамене, златиста кожа и черни като въглен очи. Но докато се провираха из тесните улици, той се спря до млада жена пред вратите на един бордей и я заговори на китайски. Едва тогава Майкъл разбра, че е евроазиатец. Той го последва до една паянтова сграда от нагъната ламарина и влезе след него. Отвътре го удари миризма на потни тела, опиум и сушена риба. Смесицата от тези аромати беше чужда за европейския нос, но не беше неприятна.

Първото, което видя, бяха китайци, струпани около един лист ламарина, изрисуван по краищата с някакви йероглифи. Повечето от тях бяха само с по една препаска около бедрата. Задухът и жегата тук бяха нетърпими.

— Фан тан? — Майкъл кимна към надвесените над ламарината китайци. Той бе виждал тази игра, докато пътуваше от Бризбейн насам. Корабът беше пълен с китайци, които я играеха, но не можа да схване правилата.

— Играете ли фан тан, господин О’Флин? — попита го Джон Уонг.

— Не, не съм имал късмета да се науча — каза и се загледа с професионален интерес във възбудените лица на играчите, които следяха монетите, пръснати по ламарината от един от участниците, — но изглежда интересно. А вие?

— Аз предпочитам покер — засмя се Джон. — Имам ориенталско лице, което е неразгадаемо за европейците и това ми дава предимство. Разбрах, че и вие сте много добър в тази игра, поне така казва господин Хорас Браун. Трябва да направим няколко приятелски раздавания.

— Браун ли ви е учил на покер?

Джон поклати глава.

— Тогава нещата са лоши — въздъхна Майкъл. — Имам усещането, че след нашата игра ще бъда втори след най-добрия покерджия.

Джон оцени комплимента и се засмя. Той хареса едноокия ирландец. Имаше чувството, че може да му се довери, а той имаше набито око и умееше да преценява хората. Тези умения бяха натрупани през двайсетте години, в които бе живял сред два различни свята — европейския и азиатския — и поради смесената си кръв беше възприеман като аутсайдер от всички. Налагаше му се да бъде изключително предпазлив и с европейците, и с китайците. Инстинктът му подсказваше кой е добронамерен към него и кой не. Този мъж не се притесняваше от произхода му.

Джон преведе госта през една ниска врата. Двамата мъже, които охраняваха отстрани, наведоха смирено глави при появата му.

Стаята не се отличаваше с нищо от обичайната азиатска стая. Въздухът бе изпълнен с аромат на сандалово дърво, тамян и опиум. Тамяновата пръчица тлееше пред една статуя на Буда. Един китаец, който според Майкъл можеше да бъде на всяка възраст между трийсет и шейсет, надигна глава от купчина копринени възглавници. Очите му напомняха на змия усойница и той разбра, че пред него се намира опасен човек. Хорас, който лежеше до него, приближи глава към мъжа и каза нещо на китайски. Човекът със змийските очи направи знак към Майкъл да се приближи. Това беше Су Ян, най-богатият търговец в китайския квартал и представител на върховната власт на тонгите „Лотос“, чиято главна квартира беше в Хонконг.

— Майкъл! — Хорас произнесе името му леко провлачено. — Виждам, че Джон е успял да те открие.

Майкъл разбра, че той е пушил опиум. Очите му бяха широко отворени и замечтани, сякаш сънуваше красиви сънища.

— Тук съм — отвърна и внимателно огледа ъглите на задимената стая. — Изборът ти на място за среща ме учуди, Хорас, но сега виждам, че тук си като у дома.

— С господин Су имаме общи интереси и обичаме да се забавляваме по еднакъв начин, както забелязваш — изрече шпионинът и с усилие се надигна, за да седне. — Не намираш ли, че има нещо порочно в това да ползваме техния опиум, а после да ги презираме за това. Аз например го предпочитам пред джина и дори пред рома. Но да оставим удоволствията. Настани се удобно. Разговорът ни ще бъде дълъг.

Майкъл седна на земята и подви крака под себе си. Джон се настани до него и кръстоса краката си по начин, който ирландецът беше виждал на някои изображения на Буда. Хорас също седеше с кръстосани крака и той се зачуди как такова дребно човече успява да се задържи в тази поза, без да направи кисела физиономия.

— Господин Су не говори английски — обясни Хорас, — но той няма нищо против да ни предостави дома си за срещи. Мястото е безопасно и малко хора ще разберат за нашия разговор. Всеки, който те види в тази част на града, ще си помисли, че си се запътил към един от домовете, които предлагат върховна наслада за мъжа. Миньорите често идват насам.

Майкъл трябваше да признае, че мястото за срещата е идеално. Много по-добро от всяко друго, където се събираха европейци и някой по-любопитен можеше спокойно да ги проследи.

— Благодаря ти, Джон — обърна се към едрия мъж Хорас. — Ние с господин О’Флин и твоят шеф ще разговаряме насаме.

Джон кимна и се изправи. Су продължи да подръпва от лулата с опиум. Отпусна се върху възглавниците и потъна в розовия свят на наркотика, но Майкъл забеляза, че зоркият му поглед следи всяко тяхно движение. Китаецът бе спокоен за своята сигурност. Знаеше, че Хорас не би си позволил нищо срещу боса на тонгите. Освен това Джон щеше да остане зад вратата и да чуе всяка дума от разговора. Су не вярваше на никого. Но той ценеше приятелството на господин Браун — влиятелен мъж, с чието посредничество вратите на английските бюрократи в Хонконг бяха отворени за него и за хората му. Това посредничество си имаше цена, но Хорас не искаше пари. Той търсеше само информация. Су се досещаше, че англичанинът е шпионин, но това нямаше никакво значение, щом приятелството с него му носеше значителни печалби — тук и в Хонконг.

— Твоят приятел има вид на змия — каза тихо Майкъл.

— Той е змия, Майкъл, не се съмнявай — отвърна англичанинът. — Не му се изпречвай на пътя. В Индия има хора, които могат да контролират змиите с музика, можеш да ги видиш по пазарите. Е, предполагам, че мога да оприлича господин Су на кобра под мой контрол. Но ако спра музиката, той веднага ще пусне отровата си в мен.

Той разбра правилно думите му. Хорас живееше в един деликатен свят, който се крепеше повече на взаимната изгода, отколкото на приятелство и топли чувства.

— Подозирам, че господин Су е наредил на Джон Уонг да подслушва пред вратата — продължи той, — но това не е от значение, щом обсъждаме въпроси, които не го засягат. Е, да пристъпим към работа.

След пристигането си в Куктаун Майкъл избра шестима мъже, които отговаряха на условията, споменати от Щрауб. Не беше трудно да ги намери сред множеството от неуспели златотърсачи, които търсеха работа, за да си осигурят средства да се върнат в дома си или да продължат да копаят. Слухът за едноокия янки, който търси сърцати мъже за някаква експедиция и плаща добре, се разнесе бързо из палатките в предградията и градските кръчми. Пред хотелската му стая се проточи дълга опашка от готови на всичко авантюристи.

Майкъл се бе спрял на шест имена. Извади списъка и го подаде на Хорас. До всяко име беше добавил по няколко думи за опита и уменията на съответния човек. Хорас прочете внимателно всичко. Само едно от имената му беше познато.

— Доколко познаваш мъжа, който е втори в списъка? — попита и подаде листа на ирландеца, за да може да си припомни конкретната личност.

— Каза, че е воювал в Крим, а после е бил полицай в Националната конна полиция — предпазливо отвърна той. — Чул, че търся хора, и дойде да кандидатства за работата. Здрав мъжага. Куц е, но твърди, че това няма да му пречи на работата. Бил е сержант в полицията.

— Хенри Джеймс може да се окаже проблем — тихо каза Хорас. — Има някои неща, които не знаеш. Ще те запозная с тях, защото от това, което знам, господин Джеймс ще се превърне в труп в момента, в който се качи на „Морски орел“.

— Какво, по дяволите, е това „Морски орел“? — извика Майкъл ядосан, че баронът и Щрауб го държат в неведение.

— Кораб за търговия с наемници от островите под командата на капитан Морисън Морт. Познато ли ти е това име, Майкъл? — попита, макар прекрасно да знаеше отговора.

Майкъл пребледня:

— Онзи същият Морисън Морт от конната полиция? — тихо попита. Здравото му око се изцъкли и дълбоко в него просветнаха отблясъци като от разтопен метал. Хорас се зарадва на реакцията, която предизвика името на капитана на „Морски орел“. Сега вече беше сигурен, че ирландецът щеше да сътрудничи честно.

— Същият.

— Този мръсен убиец! — просъска Майкъл и окото му изпусна огнени искри. Дискретното проучване, което бе направил в Сидни и Таунсвил, го бе уверило, че именно този човек е убил баща му.

— Предполагам, че ще се опиташ да изравниш резултата между теб и този Морт — подметна Хорас. — Той донесе много беди на семейството ти. Нали не си въобразяваш, че някога ще успееш да го изправиш пред съда?

— Не, разбира се! — рязко поклати глава младият мъж. — Няма нужда от съд. Аз ще бъда неговият съдия и екзекутор.

— Добре — кротко каза шпионинът. — Тогава това, което съм планирал, трябва да те заинтересува. Помислил съм за всичко, което трябва да се случи на кораба, след като потегли за Нова Гвинея, както подозирам.

— Ти каза, че този Хенри Джеймс ще бъде убит веднага щом се качи на „Морски орел“. Обясни ми защо!

— Ах, да, господин Джеймс. Това е дълга история, но ще се опитам да ти я разкажа накратко. Преди десет години този Хенри Джеймс на практика е изгонил Морт от полицията. Случаят не е напълно изяснен, но се носят слухове, че лейтенантът, такъв чин е имал Морт по това време, бил замесен в убийства на туземни момичета. Изглежда, че е убил и един полицай, с когото сержант Джеймс бил близък. Мога да си представя как се е чувствал. Аз също имах близък приятел абориген, който бе убит, и досега не мога да се отърся от чувството за вина. Това се случи в Самоа.

Хорас замълча. Той си спомни красивото тъмнокожо момче, което беше негов любовник. Една нощ селото му бе нападнато от немски военен отряд и опожарено до основи, а жителите му бяха избити до крак.

Въздъхна тежко и се върна на темата:

— Има още нещо, което трябва да знаеш за Хенри Джеймс, преди да решиш дали да го наемеш. Той работи за сестра ти тук, в Куктаун.

— За Кейт? Но тя е в Таунсвил. Поне така научих, докато бях в Бризбейн.

Хорас поклати глава:

— В момента Кейт е в своята база в Куктаун, която се намира само на две пресечки оттук. Твоята сестра е забележителна жена. Разказаха ми, че успяла да натрупа огромно състояние, като разнасяла стоки и провизии с волски впряг из северните пътища. Изглежда, е решила да продължи семейната традиция. Нали баща ти беше пътуващ търговец? — Майкъл кимна и Хорас продължи: — Мъжът, който те доведе дотук, я срещнал на пътя за Палмър. Помогнал й да се спаси от нападение на местните диваци.

— Той знае ли кой съм аз? — попита Майкъл, все още замаян от новината.

— Сега вече — със сигурност — усмихна се англичанинът. — Нали не си забравил, че още е зад вратата и ни подслушва. Преди да ти кажа всичко, което знам за твоето семейство, искам да получа съгласието ти за някои неща. Първо, ще трябва да наемеш някой друг на мястото на Хенри Джеймс. Мразя да ходя на погребения, особено на приятели от Кримската война. И второ, изисквам от теб лоялност и пълно отдаване. И не желая да чувам, че дължиш нещо на Фон Фелман, защото ти е платил. Очаквам подобни глупости от теб, защото виждам, че си честен и съвестен човек. Но помисли, в замяна на твоята лоялност и подчинение аз обещавам, че ще реша проблема ти с капитан Морисън Морт веднъж завинаги.

Майкъл изгледа с уважение дребния англичанин, който седеше между възглавниците като истински Буда. В момента той го държеше на въдицата си, а примамката — животът на Морисън Морт — беше толкова апетитна, че нямаше желание да се откачи от куката.

— Как ще ми помогнеш? — попита той. — Аз държа да го убия лично.

— Това е твое право — вдигна рамене Хорас. — Но мисля, че трябва някой да ти помогне да задържиш Морт на кораба, за да потъне заедно с него.

— Корабът трябва да потъне? — смая се Майкъл. — Какво, бомба ли имаш предвид?

— Да — отвърна простичко англичанинът. — Мисля, че това е най-сигурният начин да го потопиш. И сега ще ти дам всички сведения, за да завършиш успешно мисията си.

Майкъл изслуша внимателно подробностите по плана на английския шпионин. Беше сложен и опасен вариант, който застрашаваше живота на всички участници, и той заподозря, че британското разузнаване не знае за него. Изглежда, Хорас не бе информирал началниците си за начина, по който смяташе да саботира акцията на немците в Пасифика. Явно беше човек, който обичаше да живее на ръба, и по това двамата безспорно си приличаха.

Хорас напълно съзнаваше, че в опасната му игра щяха да изгорят само пешките, царете и цариците щяха да останат живи. И му беше пределно ясно, че ирландецът с неговите наемници беше от пешките, които щяха да залеят с кръвта си кораба, преди всичко да потъне във водната бездна. Тази мисъл му беше неприятна. Той харесваше едноокия мъж пред себе си, но повече милееше за своята родина.

 

 

Майкъл стоеше на улицата срещу една нова сграда със сламен покрив, за която бяха залепени бараки от нагъната ламарина. Над входа висеше табела с надпис: „Юрика къмпани“. В сърцето му се бореха противоречиви чувства. От една страна, бе неизмерно щастлив, че е толкова близо до сестра си, с която някога го свързваше силна обич. От друга страна, му се плачеше, че не може да пресече улицата и да се върне в живота й. Какво бе той за нея? Призрак от миналото. Мисията, която трябваше да изпълни, беше изключително опасна. По-добре беше да си остане призрак, отколкото да се разкрие пред нея и да й причини отново страдание, ако нещо се случеше с него по време на пътуването.

Бръкна в джоба на сакото си и извади малка кутия с пурети. Запали една и се загледа във входа на компанията, докато цигарата не изгори пръстите му. В съзнанието му нахлуха спомени от невинните им детски години и той реши да си тръгне, преди мисълта му да отиде по-далеч и да развали хубавото чувство в душата му.

Хвърли недопушената цигара и реши да продължи пътя си, когато някой излезе от входа на магазина. Кейт! Без съмнение красивата жена пред него беше сестра му. Бяха минали десет години от последния път, в който я видя, но той веднага разпозна дългата гарвановочерна коса и нежните лунички около носа, които се явяваха всяко лято и я ядосваха толкова много. След нея изтича едно хубаво малко момиченце със смесена кръв. Кейт му се усмихна и хвана ръката му.

Майкъл се изненада. Личеше си, че сестра му е силно привързана към детето.

— Момичето до сестра ти е нейна племенница — каза един глас зад него. Той светкавично обърна глава и се озова срещу Джон Уонг.

— Дъщеря е на брат ти Том и съпругата му, която е от майолите — добави той. — Помислих си, че ще дойдеш тук след разговора с Хорас, и реших, че може да ти потрябва допълнителна информация.

— Как се казва детето?

— Сара — отвърна Джон. Той си спомни всичко, което му бе казала Кейт при срещата им на пътя за Палмър. — Имаш още двама племенници, но не знам имената им. Из града разправяха как се наложило Хенри Джеймс да издирва единия, който тръгнал след племето киовара на север заедно с неговия син. Но успял да ги прибере без инциденти.

Майкъл отново насочи вниманието си към входа на магазина. Кейт и Сара продължаваха разговора си. Да, сега вече виждаше ясно семейните черти в малката красавица. Тя беше истинска Дъфи. Един ден много мъже щяха да въздишат по нея, както по сестра му.

— Нали нямаш намерение да им се показваш? — директно го попита Джон. — Не е разумно след всичко, което планирахте с Хорас.

— Дори и ако знам, че няма да се върна жив от тази мисия? — прониза го Майкъл с поглед.

— Дори и тогава — замислено каза Джон. — Моите китайски роднини се прекланят пред своите прадеди. Семейните връзки при нас са много здрави. Ако беше китаец, когато умреш, твоите роднини щяха да ти осигурят огромни количества безплатна храна в гроба. Не е толкова лош начин да прекараш остатъка от съществуването си, нали? — ухили се той. — Те работят, ти си почиваш и хапваш. Остани си в гроба, Майкъл!

Майкъл също се засмя.

— Предполагам, че твоята купичка с ориз ще бъде най-скромната, като се има предвид смесената ти кръв. — После стана сериозен. — Сигурно ти е трудно. На племенницата ми също ще й бъде трудно.

— Така е, ще й бъде трудно — въздъхна Джон. — Но тя има здрава кръв и от двамата си родители и ще се справи. Видях как сестра ти успява с неща, които са непосилни за много мъже. Чувал съм доста истории за Том Дъфи — разбойника. А сега познавам и теб, господин О’Флин. С такава кръв във вените й просто ми е жал за останалата част на човечеството.

Майкъл забеляза, че племенницата му сочи към него и казва нещо на Кейт.

— Ти спомена, че играеш покер, господин Уонг — бързо се обърна към китаеца. — Мисля, че е време да разбера колко те бива с картите.

Джон се усмихна и го погледна разбиращо. Той му отвърна с приятелска усмивка.

Двамата мъже тръгнаха, без да се обръщат към магазина. Майкъл не чувстваше вече тъга. Беше видял главното — неговата сестра беше жена, с която кланът Дъфи можеше да се гордее.

 

 

— Този човек гледа към нас, лельо. — Сара посочи Майкъл, който стоеше отсреща на улицата. — Виж колко е смешен. Има едно око.

— Не е възпитано да сочиш така — смъмри я нежно Кейт, — особено нещастници като този. Не виждаш ли, че е почти сляп?

— А той защо ни зяпа? — възрази Сара. — И той ли е невъзпитан?

Любопитството на Кейт надделя и тя проследи накъде й сочи Сара. Видя висок, широкоплещест млад мъж в компанията на Джон Уонг, но след секунда двамата мъже се обърнаха с гръб към нея. Имаше нещо много познато в едноокия мъж, но тя не успя да се сети за нито един познат с едно око.

Сигурно господин Уонг е искал да я поздрави и затова я е гледал, помисли си тя. Вдигна ръката си за поздрав, но една голяма каруца мина между тях. Когато отмина, непознатият беше изчезнал от улицата.

— Познаваш ли го, лельо Кати? — попита Сара, усетила промяната в нея.

— Н-не — колебливо отвърна Кейт. — Просто ми напомни за един човек, когото някога много обичах.

 

 

— Господин О’Флин — поздрави Хенри. — Запознайте се с моя приятел Люк Трейси. Той е янки като вас. Участвал е в бунтовете при Балаклава през петдесет и четвърта. Търси работа и аз си помислих, че може да ви е от полза.

Появата на бившия сержант върна мъчителния спомен за сестра му. А може би споменаването на Балаклава бе причината за лошото настроение, което го обзе.

— Познавах един ирландец, който се би заедно с американската бригада в Балаклава — отвърна Майкъл и премери с поглед американеца. — Казваше се Патрик Дъфи. Познавате ли го?

— Да — зарадва се Люк. — Познавах го лично. Едър мъж като вас, ако мога да направя такова сравнение, и с голямо сърце. Но за съжаление вече не е между живите.

— Чух за това — промърмори Майкъл и насочи погледа си към множеството мъже и жени, които изпълваха улиците на града. — Събирам експедиция, която ще тръгне на път много скоро. При други обстоятелства нямаше да съм в състояние да ви наема, но днес явно е щастливият ви ден. Току-що се освободи едно място, а аз нямам време да търся друг. — Майкъл се обърна към Хенри и каза безцеремонно: — Вие няма да заминете, господин Джеймс. — Господин Трейси ще заеме вашето място.

Хенри избухна:

— Аз няма… какво?

Майкъл се чувстваше виновен пред бившия полицай, но нямаше избор. Не можеше да рискува живота на толкова близък на сестра му човек.

— Съжалявам, че се налага да взема това решение, господин Джеймс, но промених мнението си и не съм склонен да ви обяснявам защо. Повярвайте ми, преценката ми не е лишена от основания.

За един кратък миг той реши, че Хенри ще се нахвърли върху него. Погледът му се изпълни с ярост и той стисна юмруци, но после завъртя глава и напусна стаята. Майкъл се обърна към Люк:

— Очаквам ви тук утре в четири часа. Ще получите нужната информация и екипировка.

Трейси кимна. Нямаше нужда от повече приказки. Думите му трябваха за Хенри, който сигурно беше разстроен. Никой от двамата не бе очаквал такова развитие на нещата. Промърмори някаква благодарност и забърза след него. Мисълта, че е предал приятеля си, го накара да се почувства зле.

Майкъл проследи двамата мъже през балкона на стаята си. Срещата бе разстроила и него. Споменът за баща му върна тъгата и чувството за самота и безродност. Опита се да се ободри с мисълта, че поне е запазил живота на Хенри Джеймс. Знаеше, че ще направи всичко за хората си, но задачата беше от такова естество, че не можеше да бъде напълно сигурен, че ще успее.

От информацията, която бе получил от Карл Щрауб, „Морски орел“ трябваше да пристигне в Куктаун в близките няколко дни и Майкъл най-сетне щеше да се срещне очи в очи с човека, който беше отговорен за смъртта на баща му. Нямаше представа как щеше да реагира на тази среща. Скоро всичко щеше да се изясни в деня на заминаването.

Всичко беше готово за тайнствената експедиция. Закупуването на материалите за бомбата не предизвикаха никакво подозрение сред продавачите. Много миньори търсеха такива принадлежности за своята работа. С такива бомби разбиваха скалите, за да търсят златни жили. Но в този случай бомбата беше предназначена да изпрати „Морски орел“ на дъното.

Майкъл се отпусна в плетения стол на балкона си. Имаше странното усещане, че някаква тайнствена сила го е довела тук, някаква причина, която той не можеше да разбере. Ако можеше да се посъветва с леля Бриджит, тя би могла да разгадае странните неща, които му се случваха напоследък. В Сидни беше налетял на Фиона и Пенелопе. Тук се сблъска с Кейт и най-странното — скоро щеше да се окаже лице срещу лице с мъжа, който донесе толкова много скръб на семейството му. Цялата верига от съвпадения водеше назад, към онова разселване на аборигените, което бе заплело възела на омразата между двете семейства.

Той се замисли за туземното проклятие, за което говореха в бара на „Ерин“ и в Бризбейн. Може би наистина имаше нещо вярно в думите им. Ако беше така, чия страна щеше да вземе духът на това проклятие, когато се изправеше срещу човека, който винаги бе искал да убие?