Питър Уот
Сянката на орела (46)

45.

Корабът скърцаше и пухтеше, докато преминаваше през опасните води на Големия австралийски риф. Вятърът рошеше косата на Патрик, който за съжаление на баба си прекарваше повечето време на палубата. Тя се надяваше да използва пътуването, за да се сближи с внука си, да го запознае с други пасажери от първа класа и да му предаде първите уроци по добро държание, но той, изглежда, се чувстваше по-добре сред моряците, които харесаха неговото естествено държание и любознателност. Патрик се въртеше около тях, питаше за всичко и те с удоволствие му разказваха за своята работа.

— Патрик — повика го баба му, — време е да слезеш и да се преоблечеш за вечеря. Знаеш, че тази вечер сме поканени на гости при капитана.

— Ще дойда, когато слънцето застане на пет градуса спрямо носа — заяви той.

Инид се усмихна. Момчето учеше бързо. За няколко дни беше усвоило езика на моряците.

— Ако стоиш дълго на вятъра, може да настинеш — напомни му тя и сложи ръка на рамото му с майчинска загриженост.

Патрик не й обърна внимание, но тя самата се учуди от този жест. Рядко бе проявявала такава нежност към някого, дори и към собствените си деца. Загледа се в гърба му и тихо попита:

— Изплашен ли си, Патрик? Страхуваш ли се от това, което ти предстои?

— Не — отвърна той, без да се обръща. — Просто си мислех за всички неща, които се случиха.

— И за какво, по-точно?

Най-сетне момчето се обърна и я погледна:

— В момента си мислех, че… колко по-различно щеше да бъде всичко, ако баща ми беше жив.

Сърцето на Инид се сви от чувство за вина и страх. Вина за това, че криеше от него, че Майкъл е жив, и страх, че по някакви неведоми пътища той можеше да научи за това. Патрик беше неин, само неин. Той й трябваше, за да продължи войната срещу Гренвил Уайт и да я доведе до победен край.

— Но за съжаление той умря в Нова Зеландия по времето, по което ти се роди — изрече тя притеснено.

Патрик имаше пълно доверие в думите й и тя си отдъхна. Искаше отново да го подсети за вечерята, когато го чу да казва:

— Един ден ще стана войник като него. Знам, че той ще се радва, ако може да ме види.

Това желание беше нова заплаха за плановете на Инид.

— Не е време да мислиш сега за това — отвърна бързо тя. — Като пораснеш, може да промениш мнението си. Щом започнеш да учиш в Итън, ще видиш колко много възможности има пред теб.

Патрик я погледна и тя усети, че момчето притежава силна воля. Беше достатъчно умна, за да разбере още отсега, че той няма да се подчинява на заповеди. Трябваше да се действа по друг начин.

— Чичо Макс ми каза, че татко е умрял като герой в битка с маорите — упорито каза той. — Мой дълг е да бъда като него.

— Татко ти никога не е искал да бъде войник — тихо изрече тя. — Той отиде да се бие, защото чичо ти Гренвил го принуди да бяга от Австралия. Майкъл винаги е искал да бъде художник.

— И чичо Макс ми каза същото — измърмори объркан.

Инид се вгледа във внука си и за пръв път в сърцето й се прокрадна съмнение. Колко много приличаше на онези упорити Дъфи! Щеше ли да се справи с буйния му ирландски дух, който се проявяваше отсега? Щеше, утеши се Инид. Все пак някаква част от него беше Макинтош и тя щеше да заложи на нея.

— Щом толкова искаш — въздъхна баба му, — обещавам ти да използвам влиянието си във военното министерство и да ти осигуря служба в шотландския полк. Сигурна съм, че униформата много ще ти отива. Но това ще стане, след като завършиш образованието си.

— Наистина ли, бабо? — зарадва се Патрик. — Обещаваш ли?

— Обещавам — усмихна се Инид. — Но при условие, че покажеш добри резултати в Итън и не даваш повод да те обвиняват в грубост и колониални обноски. Чичо ти Дейвид учи в същия университет и завърши с академична награда. Ти трябва да продължиш традицията в семейството.

Патрик се опита да си спомни някого от семейство Дъфи, който е завършил университет в Англия, но не можа. За пръв път си даде сметка, че той е продължител на един стар и уважаван род. Не биваше да го забравя, въпреки че бе дал дума на чичо си Даниъл да не обръща гръб на ирландските си корени.

— Обещавам, лейди Инид! — каза той с обезоръжаваща усмивка.

— Добре — кимна тя и стисна ръката му. — Тогава да се приготвяме за вечерята, младежо. Очаквам да проявиш такт и чар, достойни за наследник на Макинтош.

Патрик погледна с крайчеца на окото си към две момичета в другия край на палубата, които не сваляха погледи от него и хихикаха зад шепите си. После се обърна рязко и подаде ръка на баба си. Момичетата бяха голяма напаст, замисли се той. Караха те да се чувстваш неудобно и беше по-добре въобще да не се занимаваш с тях. Но миришеха хубаво и имаха толкова нежна кожа, че ти се искаше да ги докоснеш, призна си той. Точно затова беше по-добре да не се занимава с тях.