Питър Уот
Сянката на орела (19)

18.

Нощта покри пристанището с тъмния си плащ. Носени от вечерния вятър, звънците по канала дрънкаха приглушено. Тропането на конските копита по „Куей“ дразнеше слуха на Морт, който бе залегнал над някакви морски карти и графики на океанските течения. Той не се чувстваше добре в Сидни и с основание. Тук законът не беше на негова страна. Веднъж онзи немец барон Фон Фелман да се върне от Самоа, с удоволствие щеше да напусне пристанището. Чувстваше се като у дома си единствено в открито море.

Хенри Симс стоеше пред вратата на капитанската кабина и се почесваше нерешително. Той бе новият пръв помощник-капитан и имаше много общо със своя предшественик. И той като Джак Хортън беше роден и израснал в „Скалите“, и беше също толкова жесток и примитивен. Но за разлика от него не бе наясно с лудостта на своя шеф.

Познанията му за корабите бяха твърде ограничени, но никой и не очакваше от него да ги има. Щедрата заплата му се даваше заради умението да върти добре ножа и за готовността му да пази гърба на капитана. Всичко, което трябваше да прави, беше да си мълчи и да извади камата, ако се наложи.

Нерешителността на първия помощник идваше от факта, че той вече бе научил колко много капитан Морт мрази да бъде обезпокояван заради външни посетители. Но този посетител беше различен и дори и ограниченият в умствено отношение главорез от „Скалите“ веднага надуши миризмата на пари и власт, която се носеше около тази жена, и не можа да й откаже да извика шефа си.

— Кап’тан Морт! — плахо извика той. — Една женска иска да те види.

— Коя жена иска да ме види? — раздразнено се обади Морт отвътре.

— Не й знам името. Просто ка’а, че тря’а да дойдеш при нея.

Последва кратка тишина и вратата се отвори. Морт се появи в пълната си униформа с все още разкопчана куртка.

— Какво, мамка му, иска тая жена? — нападна помощника си той.

— Ка’а, че иска да говори с теб. Т’ва е… — вдигна рамене Симс.

Морт закопча куртката си и тръгна след него. Сигурно някоя търговка идваше да му предложи глупавите си стоки. Щеше да я натири така, че да не се появява никога повече.

Но щом видя кой стои до мостика, войнственото му настроение се изпари. Страхът го завладя, удари го чак в бъбреците. Освободи помощника си и се приближи към гостенката.

— Госпожо Макинтош! Какво ви води на моя кораб, ако смея да попитам?

Инид се обърна и погледът й го прониза.

— Трябва да ви поправя, господин Морт — ледено изрече. — „Морски орел“ принадлежи на мен. Никога не е бил ваш.

Объркан от нейното напомняне, Морт измънка:

— Простете за необмисленото изказване. То е защото „Морски орел“ толкова време вече е под мое командване, че започвам да се чувствам отговорен за него като за свой собствен.

— Похвално качество, капитан Морт — отвърна тя. — Но нали за това зет ми ви плаща такава огромна заплата. От вас се очаква именно такова грижовно отношение към нашата собственост.

— Ако ми позволите да се върна на въпроса си, лейди Макинтош, какво ви води на „Морски орел“ тази вечер?

— За пръв път стъпвам на този кораб. — Тя се огледа наоколо. — Сметнах, че сега има подходящ повод да направя това.

— Подходящ повод? — попита подозрително той.

Инид беше сама на палубата, но той видя, че каретата я чака на кея и кочияшът не откъсва поглед от тях.

— Подходящ повод за какво?

Тя впи в него яснозелените си очи. За капитана техният изумруден блясък беше по-опасен от буря в морето.

— За да ви уведомя, че ще се наложи да потърсим друг капитан за кораба, преди да ви изправят пред съда за убийство — оповести тържествуващо жената.

Думите й го свариха напълно неподготвен.

Това беше миг, за който Инид бе мечтала дълги години. Какво ли не би платила, за да види този изверг да виси на бесилото, но поне засега никой не й гарантираше, че това наистина ще се случи. Затова пък никой не можеше да я спре да се наслади на страха му. Зениците на белезникавите му очи се свиха, устните му затрепериха и госпожа Макинтош се почувства отчасти отмъстена.

— Това е неизбежно — добави. — Ще ви помоля да осигурите всички документи и пътни листове, отнасящи се до „Морски орел“, и да ги предадете утре сутрин на секретаря на компанията Джордж Хобс, за да бъдат прегледани и съхранени надлежно. Ако не се подчините, ще бъда принудена да ви уволня незабавно. Надявам се заради вас самия да не ме карате да постъпвам така драстично.

Последното беше пълна лъжа. Всичко, което би уязвило убиеца на Дейвид, щеше да й донесе неизказана радост.

— Може би господин Уайт няма да е съгласен с начина, по който се отнасяте с мен — изръмжа като ранено животно Морт. — Нямате право да ме заплашвате!

— Не знам дали е съгласен или не, господин Морт, попитайте него — отвърна студено тя. — Но това няма никакво значение, понеже не той владее „Морски орел“, а аз. Гренвил Уайт е само управител на моите владения, нищо повече.

Те впиха погледи един в друг. Въздухът между тях затрептя от враждебност. Нейната бе продиктувана от ненавист към убиеца на Дейвид. Неговата бе насочена към жената, която имаше властта да го лиши от едничкото нещо на света, което обичаше — неговия кораб.

— Щом искате документацията утре, какво ще стане с експедицията на барон Фон Фелман, който нае „Морски орел“? — попита той. — Ще успеете ли да ми намерите заместник дотогава?

На устните на Инид се появи смразяваща кръвта усмивка:

— Понеже все още не сте арестуван, ще останете капитан на кораба и за този курс, капитане. Баронът плати солидна сума и знам, че вие можете да му осигурите добро обслужване по време на пътуването му.

— Благодаря ви, госпожо — язвително отвърна Морт. — Сигурен съм, че няма да останете разочарована.

— И аз съм сигурна, че няма да остана разочарована — все още със зловеща усмивка изрече тя. — Бог ми казва, че е така. Оставям ви да осмислите думите ми и да проумеете, че аз знам — вие сте убили сина ми. И ако се случи така, че законът ви пощади, ще се наложи да отговаряте пред Всевишния, когато му дойде времето.

Морт не се опита да отрече хвърленото в лицето му обвинение, щеше да бъде губене на време. Тази жена явно знаеше нещо. Освен това вместо сърце в пазвата си криеше къс стомана. Нямаше да се трогне от мили думи и неясни обяснения.

Госпожа Макинтош се обърна и слезе от кораба, без да се сбогува.

Стигна до каретата, прие помощта на кочияша да се качи и доволно се облегна на кожената тапицерия. Беше успяла да разклати наглото спокойствие на убиеца. Тази нощ той нямаше да спи, както и много други нощи. Щеше да се мята в постелята си, преследван от страха, щеше да се ослушва в очакване полицаите да почукат на вратата му и да го арестуват. И това щеше да стане един ден. В момента, в който детектив Кингсли предоставеше информацията си на Даниъл Дъфи, машината на закона щеше да се задвижи и с Морт щеше да бъде свършено.

Сега трябваше да се погрижи зет й също да си получи заслуженото. И за това щеше да й помогне друг от рода Дъфи. Колко странно, помисли си Инид, как се менят времената! Тези, които бяха нейни смъртни врагове, сега се превръщаха в най-надеждните й съюзници. Старото туземно проклятие, което бе донесло толкова много смърт на двете фамилии, сега ги обединяваше срещу общите им врагове.

 

 

Морт стоеше на палубата и се взираше в отдалечаващата се карета. Щом тракането на колелата заглъхна, той влезе в каютата си и стовари юмрука си върху бюрото. Не знаеше какви доказателства може да има срещу него Инид Макинтош, но тя не би си позволила да дойде и да злорадства, ако не беше сигурна в думите си. Взря се в разпилените по пода карти, после погледна към сабята, която висеше над койката. По необясними причини спомените му го отведоха в онази гореща и прашна ноемврийска утрин на шейсет и втора в централната част на Куинсланд, когато неговият отряд нападна и изтреби майолите в Глен Вю. В спомените му изникна неканеният образ на ирландския търговец Патрик Дъфи, завързан за дървото заедно с неговия чернокож работник. Преди да намушка и двамата със сабята си, ирландецът бе втренчил сивите си очи в него и го бе проклел. Пожела му същата болезнена смърт.

Морт тръсна глава, за да прогони спомена, и истерично се изсмя. Безумният смях отекна в тихата нощ и смрази кръвта на моряците, които отдавна бяха разбрали, че нещо не е наред с техния капитан.

 

 

За момче на единайсет години Патрик беше доста висок и добре развит. Зелените му очи гледаха открито и предизвикателно. Личеше си, че скоро щеше да се превърне в елегантен красив мъж, по който младите дами от австралийското общество щяха да въздишат.

Срещата между Инид и внука й се провеждаше в библиотеката на имението Макинтош. Госпожа Макинтош наблюдаваше с удоволствие момчето. Сега разбираше какво бе привлякло дъщеря й към неговия баща.

— Какво ти каза твоят… Каза ли ти господин Дъфи с какво име да се обръщаш към мен? — попита го тя.

— Лейди Инид — отвърна Патрик.

Тя кимна. Засега това беше достатъчно. Много скоро той щеше да научи цялата истина, но за момента трябваше да приеме объркващите факти от живота си наполовина. Кръвта на Макинтош, която течеше във вените му, щеше да му помогне да се справи с трудната ситуация. Трябваше да свиква с трудностите, защото на него се падаше отговорната мисия да продължи името на прославения род.

— Аз ще те наричам Патрик — каза тя и в гласа й се усети нотка на нежност, присъща на всички баби по света. — Господин Дъфи обясни ли ти какво ни предстои следващия месец?

В много отношения първата среща между бабата и внука приличаше повече на делова среща. Инид се замисли дали не е по-добре да го приеме в гостната вместо в мрачната библиотека със стени, покрити с библиотечни шкафове, но после се отказа.

В края на краищата това наистина си беше делова среща. Момчето изглеждаше леко притеснено, като възрастен, който присъства на разговор, от който зависи бъдещето му. Искаше й се Патрик да се почувства по-свободен, както трябваше да се чувства един наследник на най-голямата финансова империя в Австралия, но с времето и това щеше да стане.

Момчето бе обхванато от благоговение пред огромните размери на имението Макинтош. Никога, дори и в мечтите си, не си бе представяло, че една къща може да бъде толкова голяма и хубава. Библиотеката приличаше на огромна пещера, пълна със съкровища — защото за него всичките тези книги в масивни шкафове, украсени с метални и дървени орнаменти, бяха истинско съкровище. Освен книгите по стените имаше най-различни туземни оръжия — копия, нули и дървени щитове, както и древни бойни каменни брадви. Помещението приличаше на музей, а Патрик обичаше музеите. И макар мисълта, че ще трябва да напусне семейството си, да го натъжаваше, той бе привлечен от новия свят, който разтваряше вратите си за него.

— Каза ми, че ще замина с вас за Англия, за да получа подобаващо образование — отвърна той. — Спомена още, че заминаваме за дълго.

Инид долови тревогата в гласа му, но с удоволствие установи, че момчето не хленчеше като някое разглезено хлапе.

— Така е, но после ще се върнем — успокои го тя. — Ще можеш да си кореспондираш със семейството си, докато си там.

Инид можеше да си представи каква травма бе за него раздялата с близките му и сърцето й се изпълни с жал, но бързо прогони това чувство и отново доби делови вид.

— Господин Дъфи ми каза, че обичаш да четеш.

— Да. Обичам също и да се боксирам — усмихна се Патрик. — Чичо Макс ми е личен треньор. Казва, че един ден ще стана добър колкото Майкъл Дъфи, който също е бил негов ученик.

— Не мисля, че боксът е занимание за джентълмени — отбеляза Инид, но се усмихна, за да смекчи думите си. — Можеш да научиш много други интересни неща. Например да яздиш кон и да преследваш дивеч. Това ще ти прилича повече.

В себе си твърдо реши, че с бокса трябва да се приключи. Не отиваше на един наследник на Макинтош да размахва юмруци из задните улички на Сидни.

Лейди Макинтош прекара следващия час в разговор с внука си и след като изчерпаха повечето любими на момчето теми, остана силно впечатлена от природния му интелект. Той й напомняше за нейния собствен син и на няколко пъти едва не го нарече Дейвид.

Когато Даниъл дойде да го вземе, той завари една жена, съвсем различна от суровата лейди, с която бе говорил преди час. Очите й светеха с мек, топъл блясък, какъвто можеш да откриеш в очите на бабите, които се гордеят със своите пораснали внучета.

Прислужницата отведе Патрик в кухнята, за да го гости с кифлички с крем и мляко, а двамата възрастни уточниха още веднъж всички подробности по пътуването му. Госпожа Макинтош увери адвоката, че ще се грижи за Патрик като истинска баба и че ще му позволява да пише до хотел „Ерин“, когато пожелае.

Когато излязоха от дома на Макинтош, Даниъл не можа да сдържи усмивката си, припомняйки си един друг младеж, също толкова очарован и въодушевен от жените Макинтош, колкото неговият Патрик сега.

 

 

Инид проследи отдалечаването на файтона от прозореца. Видя, че Патрик непрекъснато се обръща, за да погледне още веднъж импозантната сграда на имението, и се изпълни със задоволство. Един ден той щеше да разбере кой всъщност е и щеше да притежава всичко това, както и най-скъпото — „Макинтош къмпани“. И нейната кръв щеше да пребъде!