Питър Уот
Сянката на орела (31)

30.

Уолъри гледаше със страх червената прашна вихрушка, която танцуваше из равнината. Чий дух беше обезпокоил, че му пращаха такова послание? Той затрака с копията си и за негова радост въртящият се облак скоро се отдалечи. Може би някой друг бе причина за гнева на земята. Имаше някакви предположения за виновника, но не се задълбочи в разсъждения. Пое отново по дългия си път.

Той се придвижваше бавно. Главата му тежеше, лявата му ръка висеше като изсъхнал клон на тропическо дърво. Всяка стъпка му причиняваше непоносима болка, но той продължаваше да върви. Имаше странни видения. Яви се една жена, която търсеше духа на баща си. После един бял воин с издигнато копие, после…

Уолъри вдигна глава към слънцето и се закова на мястото си. Разтрепери се от страх. Останал без сили, той рухна на червената земя. Слънцето над него бе станало черно и той разбра — дошло е време да свърши земния си път.

„Морски орел“ се движеше по план и всичко беше под контрол, докато капитанът не погледна корабния барометър и отчете драстично спадане на атмосферното налягане.

Морт се разтревожи, влезе в каютата си и разтвори морските карти. Проследи линията, която минаваше покрай Съмърсет, и се намръщи. Там някъде се зараждаше буря и след един ден щяха да се окажат в центъра й.

Продължи да изучава картата, когато усети, че корабът забавя ход. Вятърът замря и „Морски орел“ спря сред зловещо притихналите води на океана. Пътят за остров Нова Гвинея, която беше крайната цел на пътуването им, минаваше през най-големия в света коралов риф. Там водите бяха измамно спокойни и коварни, но моряците знаеха какво се крие зад това привидно спокойствие и избягваха да навлизат в тях. Морт беше добър моряк. Бе преживял много бури и успя да запази кораба си невредим, но да премине през Големия северен коралов риф по време на буря беше нещо, което го накара да изтръпне от страх. Много кораби бяха потънали в тези води и много хора бяха намерили смъртта си. Ако бурята ги застигнеше, преди да излязат от района, „Морски орел“ можеше да последва тяхната съдба.

— Кап’тане! — чу се загриженият глас на помощник-капитана, който застана в рамката на отворената врата на каютата.

— Какво има, Симс? — раздразнено попита той.

— Може и да не ни засяга, но пред нас става нещо интересно. Мислех, че ще искате да видите сам.

Морт заряза картата и го последва на палубата. На неколкостотин метра от тях се разиграваше истинска драма. Под тъмновиолетовото небе на север от тях два кораба извършваха маневри, които ясно показваха, че единият преследва другия.

— Изглежда, че френският боен кораб бърза да пресече пътя на китайската джонка — каза Симс. — Сякаш се готви да я нападне.

Морт трябваше да се съгласи. Френският параход, който определено беше военен, напредваше с пълна пара към малката очукана джонка. Тези китайски лодки, които изискваха много физически усилия, за да стигнат до Куинсланд, напоследък бяха честа картина из австралийските води. С тях превозваха хора и стоки за китайските миньори в северните златни полета.

Моряците от екипажа на „Морски орел“ се бяха събрали на носа и се забавляваха от неистовите усилия на китайците да избягат от обсега на парахода. Колкото и добри гребци да бяха, виждаше се, че французите скоро щяха да ги настигнат и бордовите им оръдия щяха да направят на трески жалката им лодка.

Но в този момент от север се зададе заплаха, която можеше да коства живота на всички. Огромни черни облаци и бучащи ветрове се спуснаха над океана и огромни вълни с врящи в бяла пяна върхове се втурнаха към френския параход. Бурята приближаваше толкова бързо, че щеше да ги помете, преди да осъществят атаката си.

Морт забрави за двата кораба пред тях и заповяда да се затворят люковете и хората да се приготвят за бурята. Моряците се втурнаха да изпълняват задачите си. Намеренията на френския капитан, изглежда, също се промениха. Той изостави преследването и започна подготовка за среща с морската стихия. Майкъл, който също наблюдаваше маневрите на двата кораба, се прибра при хората си.

В първите минути на връхлитащата буря изглеждаше, че „Морски орел“ стои като закован сред океана. Но в следващия момент платната заплющяха и корабът се наклони така, че кърмата се издигна високо над водата. Някои от платната на долния ред не издържаха и се разпраха. Бурята ги поде с цялата си сила. Вълните започнаха да подхвърлят кораба на всички страни, сякаш беше детска играчка. Това беше само началото на една дълга и безумна нощ.

— Как ти се вижда тази работа между французите и китайците? — обърна се Люк към Майкъл.

Те седяха заедно с останалите бушмени в отделения за тях трюм и въпреки смелостта и уменията си се чувстваха напълно безпомощни в създалата се ситуация. Сякаш бяха затворници, които очакваха всеки момент да изпълнят смъртната им присъда.

Майкъл поклати глава. Беше странна история. За какъв дявол им беше на французите да пречат на китайската джонка да достигне бреговете на Куинсланд? Но не отговори. Знаеше, че Люк го пита само за да се разсее от това, което ставаше навън.

През времето, което двамата мъже прекараха заедно на „Морски орел“, те намериха общи теми, свързани с Америка, и се сприятелиха. Говориха си за места и хора, на които са се натъквали по време на пътуването си из западната част Съединените щати. Но любопитството на Майкъл не отслабваше и вчера най-сетне бе намерил сгоден случай, за да повдигне въпроса за Кейт.

— Останах с впечатлението — поде той вечерта, когато двамата останаха сами на палубата, — че дуелът с този адвокат беше заради честта и парите на някаква жена. Кейт О’Кийф се казваше, нали?

Люк не отговори веднага. Зарея поглед из сиво-зелените брегове, които все още се виждаха в далечината, и въздъхна:

— Може и така да се каже — отвърна уклончиво и се зае да разпали лулата си. Вятърът поде дима и го разнесе над океана.

— Трябва да е много специална за теб, щом си готов да рискуваш живота си за нея — отбеляза Майкъл. — Този Дарлингтън можеше и да те убие.

— Тя заслужава този риск — изрече Люк по-развълнувано, отколкото му се искаше. — Заслужава много повече!

— Тогава защо прие да работиш за мен? Ти знаеш, че мисията може да бъде съдбоносна за някои от нас. Ако нещо се случи с теб, как ще го преживее младата дама?

— Сумата, която ще ми платиш, компенсира риска — отвърна американецът. — Парите ми трябват, за да организирам златотърсаческа експедиция в полза на Кейт. Може би тогава ще бъда готов да се установя на едно място, както иска тя.

— Мислиш да се ожениш за нея ли?

— Нещо такова — кимна Люк.

Но сърцето му усещаше, че нещата между него и Кейт се развиват зле. Събитията отново ги бяха разделили и той подозираше, че този път тя няма да иска да го разбере.

Майкъл се подсмихна.

— Тази дама май здравата ти е завъртяла главата. — И той потупа новия си приятел по рамото.

Люк не отговори. Продължи да се взира в брега.

Морт се бореше с бурята със зъби и нокти. Бушмените лежаха в трюмовете и до един кълняха океана и всичко, което плава по него. Повечето от тях страдаха от морска болест и миризмата на повръщано се усещаше чак в командния пункт.

Майкъл безпомощно чакаше развитието на бурята. Мисълта за бомбата, скрита в багажа, не му даваше мира. Хорас му беше казал, че ще се детонира близо до Съмърсет, за да могат да извадят спасителните лодки и да достигнат с гребане до брега.

Той самият бе планирал да задържи хората си в предната част на кораба, докато бомбата избухне. Това щеше да им даде възможност първи да достигнат до лодките и да избягат от потъващия кораб. За да ги събере там, обяви състезание по стрелба. Щяха да хвърлят в морето празни бурета и да стрелят с уинчестърите си по тях. Смяташе да покани барона и Щрауб, за да ги предпази от експлозията.

Когато слезе в багажното, за да постави бомбата близо до мотора, той използва момента да прерови вещите на Щрауб. Откри карти и графики, които показваха ясно, че островът, към който се бяха запътили, е проучван предварително. Имаше и инженерни справочници за строеж на пристанище, което потвърждаваше теорията на Хорас, че немците имат намерение да анексират южната част на острова.

Вчера баронът го бе извикал на кратко съвещание заедно с Щрауб и бе потвърдил това, което Майкъл вече знаеше. Той и наемниците трябваше да охраняват немците. Баронът не му каза какво щяха да правят с Щрауб, когато акостират на брега, но това вече не влизаше в задълженията на групата му.

Така че Майкъл вече беше наясно с цялата мисия. Преди военното министерство на Британия да разбере и реагира по някакъв начин, немците щяха да стъпят на островите в Тихия океан и да установят своя база. А това означаваше непосредствена опасност за една от колониите на Короната — Куинсланд.

— Една малка разходка под дъжда? — пошегува се един от бушмените, най-младият от тях. Въпреки усмивката му цветът на лицето му бе станал зеленикав.

— Само ако ме вземеш за кавалер — отвърна Майкъл О’Флин.

Момчето се опита да върне шегата, но внезапно се сви и повърна.

— Мислиш ли, че корабът ще издържи — тихо попита Люк.

Майкъл не знаеше какво да отговори. „Морски орел“ пъшкаше и скърцаше под напора на бурята. Вълните го лашкаха и той се накланяше така, че моряците очакваха всеки момент да се обърне. Хората летяха от единия ъгъл към другия, опитваха се да пазят главите си и псуваха целия свят. Някои се молеха. Други лежаха с каменни лица в очакване на най-лошото. Никой от тях до този момент от живота си не се бе оказвал в такава ситуация. На земята винаги можеше да се намери начин за избавление, но на кораба не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

Хванал здраво руля, Морт се бореше с природните демони и сипеше проклятия към бога и природата. Мускулите го боляха, но той не позволи на никой да го смени от поста му. Всеки по-силен тласък на вълните изправяше косите му от ужас. Всеки момент трябваше да достигнат кораловия риф. Малката баржа щеше да удържи на бурята, чиято мощ вече отслабваше, но истинската опасност тепърва предстоеше.

Майкъл легна на земята до шестимата мъже и се опита да мисли за нещо забавно. Сегашната ситуация например можеше да се нарече забавна. В момента животът му зависеше от човека, който държеше руля горе. Същият човек, когото съвсем скоро щеше да убие със собствените си ръце.

Уолъри идваше за малко в съзнание и пак потъваше в небитието. От време на време отваряше очи и се взираше в далечния хоризонт. Там, на границата между земята и небето, се появи един огромен черен паяк и бавно запълзя към него. Воинът разбра, че той идва, за да разкъса плътта и да оглозга кокалите му, когато душата му премине завинаги в страната на Съновидението.

Скоро черното светещо кълбо щеше да потъне в земята и да настъпи царството на нощта. Болката му щеше да утихне. Единственото нещо, за което съжаляваше храбрият воин, беше, че не успя да се върне в земите на своето племе. Но се утеши с мисълта, че Том също умря на чужда земя.

Уолъри нямаше сили да изпее погребалната си песен. Надяваше се Праотците да му простят и да я изпеят вместо него.

Тъкмо когато си мислеше, че е време да се остави в техните ръце, усети нечии стъпки. Идваха ли вече?

Дочу над себе си думи, произнесени на език, който не разбираше.

— Mejn Gott! Was ist Passiert?