Питър Уот
Сянката на орела (41)

40.

Скоро по пътя се зададе водачът на колоната. Беше един от китайците и се движеше уморено, преметнал през рамо безнадеждно остарелия си мускет. Залегнал зад своето прикритие, Майкъл прецени, че разстоянието между тях е около километър и половина. Погледна назад и видя Джон, който се прицелваше в колоната, която се зададе след водача.

Те се движеха съвсем спокойно, без разузнавачи по фланговете и сърцето на Майкъл се отпусна. Дистанцията между тях се бе скъсила наполовина. Онези вървяха в редица и си приказваха. Не изглеждаше да се безпокоят от евентуална атака на местни племена или бродещи разбойници. Всички китайци носеха пушки, но това бяха по-скоро оръжия, достойни за някой музей. Групата на европейците беше в средата на колоната. Белите бяха въоръжени с уинчестъри.

— Погледни — прошепна Джон. — Ето я Ху.

Макар че не я беше виждал преди, той бързо се ориентира, коя фигура е женска. Дъщерята на кошинския мандарин държеше главата си по-изправена от другите и в осанката й се долавяше достойнство. Беше толкова красива, че дъхът на Джон спря.

— Приготви се — прошепна шефът му и той с неохота отмести поглед от прекрасната девойка.

Майкъл се прицели в бившия капитан на „Морски орел“ и каза през рамо:

— Давай, Джон! Говори им!

— Братя, хвърлете оръжията си — извика той на китайски. — Предайте се или ще ви избием като кучета!

Колоната се залюля и спря. Всички насочиха погледите си към хълма, откъдето долетя гласът, но не хвърлиха пушките. Морт се обърна и заповяда нещо на Уо, капитана на пиратите. Майкъл бе готов да стреля в Морт.

— Предайте се, братя китайци. Ние сме повече от вас — продължи Джон. — Ще ви пометем, преди да разберете какво става.

Един от китайците дръзна да вдигне мускета си към тях. Майкъл го забеляза, моментално насочи пушката си към него и стреля. Китаецът извика, размаха ръце и падна на земята. Ято какадута излетяха от висока трева и образуваха бял облак над главите им. Шумът на крилете им изплаши китайците, които започнаха да стрелят по птиците и по хълма. Майкъл отложи разправата си с Морт и заедно с останалите откри ответна стрелба.

Отговорът на бушмените беше много по-точен. Три от четирите куршума улучиха целта си. Вторият залп свали нови четирима от колоната. Пиратите осъзнаха безсмислието на съпротивата си. Докато заредяха наново музейните си експонати, бушмените щяха да ги избият. Те захвърлиха оръжията, проснаха се на земята и покриха главите си с ръце.

Единствено стрелбата на европейците имаше някакъв ефект. Тя принуди Майкъл и хората му да държат главите си ниско долу и това ги забави. Куршумите свистяха близо до тях.

 

 

— Кои са тия горе, мамка му! — изкрещя Симс. — Ще ни отнесат главите!

— Трябва да са от другата група на тонгите — отвърна Морт и бръкна в джоба на панталоните си за нова кутия с патрони.

Но докато зареждаше, една мисъл го порази. Засадата бе осъществена като по учебник. Той нямаше високо мнение за военните умения на тонгите. От това, което беше виждал, не вярваше, че са способни на такава акция. Които и да бяха тези на хълма, едно беше сигурно — бяха професионалисти.

— Улучиха ме — изкрещя един от моряците, който бе имал неблагоразумието да надигне глава, за да огледа по-добре хълма. Той падна на земята. Кръвта бликна от раната и на бялата моряшка риза изникна петно с цвят на кафе, което бързо покри цялата предница.

— Боже, колко боли! — изстена той. — Капитане, помогни ми, за бога! Помогни ми!

Морт обърна пушката си към моряка, прицели се в челото му и стреля. Симс погледна изплашено към капитана си.

— Беше ранен в корема — обясни спокойно Морт. — Щеше да се мъчи дълго време, преди да умре.

Стрелбата продължи безрезултатно и за двете страни. Морт внимателно надигна глава, за да огледа местността. Видя, че са обградени от всички страни. Единственият изход беше стръмният склон на платото зад тях. Внимателно прецени позициите на своите хора и тези на мъжете на хълма. Нямаше начин да ги накарат да напуснат удобните си прикрития. Ако тръгне да бяга по склона, щеше да даде ново предимство на враговете си, тъй като хората му нямаше как да слизат по стръмните склонове и да стрелят нагоре. Онези бяха със снайдери, а те бяха с голям обсег на действие. Като истински боец Морт се възхити на блестящата операция на стрелците от хълма.

— Капитан Уо! — извика тихо той.

Пиратът надигна глава сред високата трева. По лицето му се стичаха едри капки пот, а страхът в очите му предизвика отвращение у капитана на „Морски орел“.

— Имате ли някаква идея кои са онези горе? — попита го той.

Уо поклати глава:

— Мъжът, който говореше на китайски… той не знае езика много добре. Мисля, че е бял човек.

Морт се чудеше кой и защо стреля по тях.

Отговорът дойде почти веднага.

— Морт! — чу се от хълма. — Слушай ме внимателно, ако още си жив!

— О’Флин! — процеди Морт и плю на земята. Нали трябваше да лежи на дъното на океана заедно с „Морски орел“!

— Ако искаш да живееш, пусни момичето и му осигури защита. Ако го сториш, ще те оставим жив… засега.

Засега? Значи, О’Флин търсеше отмъщение. Не се интересуваше от другите, а лично от него.

— Жив съм още, О’Флин. И чувам какво казваш — провикна се той. — Но ти не диктуваш условията. Ситуацията е патова. Никой няма да се измъкне оттук без загуби.

Настъпи зловеща тишина, но само за кратко. В следващия миг планината екна от самотен изстрел. Един китаец изпищя и заби глава в прахта. Кристи Палмерстън се бе промъкнал незабелязано като майол от лявата им страна и бе забил куршума си в него. Китайците бяха обзети от страх и негодувание.

— Видя ли това, Морт? — извика Майкъл. — Това ли искаш? Да избиваме хората ти един по един, докато стигнем до теб?

— Капитан Морт! — Китайският капитан се промъкна до белия си колега и го дръпна за ръкава. — Дайте му момичето, иначе ще ни избие.

Думите бяха казани на китайски и предизвикаха недоволството на сънародниците му.

— Какво? Какво каза той? — извика Морт.

— Той каза „дай момиче на онези, или ще те убием“ — повтори думите си на английски Уо, като леко ги видоизмени. Колкото и да се страхуваше от белия капитан, в момента нямаше друг избор. Освен това беше усетил подкрепата на своите хора. — Онзи горе бил пределно ясно. Няма да убие китайците, ако пуснеш момиче.

Морт се взря в жълтите лица на пиратите и видя заплахата в очите им. Положението се влошаваше. Хората му също можеха да се обърнат срещу него.

— Ще им дадем момичето — тихо каза той.

Но въпреки че се съгласи, нямаше намерение да остави американеца да победи. Болният му мозък вече замисляше нов план.

— Кажи на хората си да я пуснат — нареди.

Уо хукна към момичето. Каза й нещо и тя се изправи послушно. Ху също бе доловила странния акцент на онзи, който говореше китайски от хълма. Според нея ситуацията беше следната — предаваха я от една банда на друга.

Майкъл и Джон наблюдаваха сцената. Видяха, че момичето се надига несигурно от земята, и се спогледаха.

— Ху, не се страхувай! — извика Джон на китайски. — Прави, каквото ти казвам. Тръгни направо. Стигни до голямата скала, откъдето започва склонът, и чакай там! Бъди спокойна. Ние сме приятели и ще те върнем у дома!

Момичето повдигна глава обнадеждено. Гласът наистина звучеше приятелски. Тръгна към посоченото място, а Джон и Майкъл се спуснаха към подножието, като търкаляха пред себе си дънерите, с които се прикриваха. Майкъл съжаляваше за пропуснатия шанс да застреля Морт, но не можеше да рискува да провали операцията. Той държеше на обещанието, което беше дал на Хорас. Спасяването на момичето беше първата задача на малката им група. След това щеше да дойде ред и на белия дявол.

Ху напредваше бавно и колебливо към тях. Скоро щеше да стигне до определеното място. Кристи, Хенри и Люк вече си пробиваха път из високата трева на клисурата, която щеше да ги отведе до нея. Майкъл трябваше да остане, за да ги прикрива.

Но Морт също имаше планове. Той чакаше търпеливо своя ход. Предаде заповедите си на пиратите, като използва китайския капитан за преводач. Те разбраха, че е по-добре да му се подчинят. Трябваше да си върнат момичето, или щяха да понесат наказание от „тигрите“. Шефовете им нямаше да простят подобна загуба.

 

 

Най-сетне Ху стигна до скалата и Джон я придърпа зад нея, където ги чакаха и другите бушмени.

— Казвам се Джон Уонг. Ние сме дошли да ти помогнем — ласкаво изрече той на красивата девойка, която плахо оглеждаше мъжете пред себе си. Въпреки че всички приличаха на разбойници, този, който й говореше, беше много внимателен.

Тя позна човека с черната превръзка и онзи, който говореше малко френски, но вниманието й бе привлечено от високия млад мъж, който стоеше до нея. Веднага разбра, че е полукитаец, полуевропеец. Беше висок дори и за варварин. В очите му гореше зъл огън, но когато се усмихна, тя се успокои. Беше готова да се обзаложи, че зад грубата външност се крие добро и чувствително сърце.

— Вярвам ти, Джо Уонг — каза простичко тя.

Майкъл неспокойно оглеждаше каменистата клисура. Дотук всички бяха стигнали безпрепятствено, но опасността все още не бе преминала.

— Хайде — подвикна нервно той. — Трябва да се доберем до конете, преди Морт да ни препречи пътя.

Тръгнаха по скалистото корито на дефилето към тропическата гора. За да стигнат до мястото, където бяха оставили конете, трябваше да минат през върха. Заобикалянето щеше да ги остави на открито и да даде възможност на Морт да отвърне на удара. Майкъл забеляза, че Хенри изостава. Бившият полицай стискаше зъби и се опитваше да не обръща внимание на засилващата се болка в крака, но се виждаше, че положението му се влошава.

Изкачването беше дълго и мъчително. Те лазеха нагоре, задъхани от усилието и от прежурящото слънце над главите им, и всеки сантиметър беше огромна победа за изморените им тела. Най-после се добраха до върха и Майкъл даде малка почивка. С мокри от пот дрехи те се довлякоха до сянката на първите дървета и се проснаха в прахта. Оставаше по-лесната част. Трябваше само да се спуснат в тясната долчинка, където бяха вързали конете. Оттам Кристи щеше да ги преведе по билото на планинската верига до пътеката, която стигаше до главния път за Куктаун. Конете щяха да им позволят бързо да се измъкнат от всеки опит на Морт да ги обкръжи или да ги причака някъде.

Майкъл тайно се прекръсти всичко да мине, както го беше замислил.

Кристи пръв дочу непривичния звук, който идваше от гъстата гора. След миг всички различиха жалното цвилене на коне и скочиха на крака.

— Морт? — попита невярващо Майкъл.

Кристи хукна надолу по пътечката към мястото, където бяха конете, и извика през рамо:

— Проклетите майоли!

Другите го последваха. Когато стигнаха до основата на склона, Майкъл избърза напред и след секунди нададе отчаян вик.

Конете бяха нападали един върху друг. Телата им бяха на решето — отвсякъде стърчаха тънки тръстикови копия. Кобилата на Хенри беше тежко ранена, но все още се опитваше да се изправи на крака. Тя цвилеше жално. Хенри вдигна пушката си и стреля. Кобилата полегна на една страна и изпъна краката си. Той презареди и бързо извърна глава. Очите му бяха пълни със сълзи.

Без коне преходът щеше да бъде изтощителен до смърт. Трябваше да прекосят една от най-суровите местности в най-негостоприемната колония на континента. Освен това трябваше да се крият от Морт и хората му. Те отвориха завързаните торби до седлата на конете, за да вземат някои неща, но в крайна сметка оставиха всичко. Сега се нуждаеха само от пушките и манерките с вода, но липсата на храна беше сериозен проблем, както и загубата на преднината, която имаха пред преследвачите си. Не трябваше да забравят и за туземците, които бяха надупчили конете им. Те също можеха да бъдат заплаха за тях.

— Сигурно са били от племето мъркин — измърмори Кристи, след като огледа тънките тръстикови копия. — Убили са конете, за да могат да ни нападнат през нощта.

Ху не откъсваше очи от мъртвите животни. Страхът я разтърси и тя несъзнателно се приближи до Джон.

— Ще се спасим — каза й той, когато видя уплахата й. — Високият мъж с едното око е отличен боец. Попадал е в много по-лоши ситуации. Ще се оправи и сега.

Той повдигна рамене, за да й покаже, че този инцидент е само малка спънка по пътя им и че те все още контролират положението.

Ху прие думите му за истина. Мъжете около нея имаха вид на опитни бойци или, както биха ги нарекли в нейната родина — бандити. Никой от тях не показа страх, никой не изпадна в истерия, както правеха китайците.

Кристи закачи пушката на рамо и се отдалечи от конете. Слънцето беше вече високо над тях и трябваше да побързат, преди да се скрие зад равнината. Паднеше ли нощта, мастилената тъмнина на тропическата гора щеше да ги накара да спрат.

 

 

Морт оглеждаше покрития с гъсти гори хълм. Майкъл беше някъде там, но да го открие без помощта на някой туземен следотърсач беше непосилна задача. Седна и обмисли всички възможни ходове. Може би беше добре да раздели групата на две. Една част щеше да тръгне след бушмените, а другата можеше да образува кордон по пътя, някъде близо до Куктаун, но ако Майкъл избереше да влезе в града през нощта, беше лесно да пропуснеш някакви си пет-шест човека в плътната нощна тъмнина. Не, щеше да действа по класическия начин.

— Господин Симс, тръгваме нагоре към върха.

Симс изхъмка и се върна, за да предаде съобщението на останалите. Уо чу заповедта, погледна към стръмния склон, покрит с гори, и поклати невярващо глава. Походът щеше не само да отнеме физическите им сили, но криеше и възможност отново да попаднат в капана на бушмените.

Симс също се умърлуши. Той нямаше никакво желание да преследва Майкъл О’Флин из планините, но страхът от Морт беше много по-силен от страха от едноокия ирландец. Той многократно съжали, че не скочи от „Морски орел“ веднага щом корабът потегли за тази проклета мисия.

Хората на Морт тръгнаха нагоре. Придвижваха се внимателно и с голяма предпазливост. След около час се добраха до долчинката, където лежаха труповете на конете. Гледката накара кръвта им да замръзне. Очите им зашариха изплашено из близките дървета. Всеки момент можеха да чуят бойния вик на местните диваци и да бъдат обградени от тях. Копията и малките им брадви щяха да ги избият до крак, преди да успеят да вдигнат пушките си. Като по даден знак те забързаха нагоре, за да се махнат от това зловещо място, но Морт ги спря. Заповяда да организират лагер и да се установят за през нощта. Вече притъмняваше и нямаше смисъл да излага хората си на допълнителна опасност, като ги остави да се лутат из нощния мрак в трудно проходимата гора. Не се безпокоеше, че ще изгуби време. О’Флин също трябваше да спре за нощувка.

Той остана загледан в труповете на конете и на устните му заигра грозна усмивка. Беше дар от дявола, Морт беше сигурен в това. Онова ирландско псе вече нямаше предимство пред него. И щеше да си получи заслуженото.