Питър Уот
Сянката на орела (15)

14.

„Всичко си е както преди“ — каза си Майкъл, докато стоеше пред хотел „Ерин“, пъхнал дълбоко ръце в джобовете. Какво ли правеха в този момент? Леля му Бриджит сигурно се въртеше около огъня, заета с ранната съботна вечеря. Чичо му Франк може би беше в мазето, където додяваше на Макс с вечното си мърморене. А Даниъл? Той може и да бе напуснал дома. Сигурно бе завършил обучението си и работеше в някоя кантора.

Външната врата се отвори и от там изхвръкнаха две момчета. След тях излезе симпатична червенокоса жена и по тона, с който им заговори, той заключи, че децата са нейни. Но коя беше тя? Не я беше виждал преди. Един поглед към по-малкото момче беше достатъчен, за да се увери, че пред него е умалено копие на Даниъл. Майкъл се усмихна. Значи, Дан бе станал баща, а червенокосата дама бе негова съпруга. Браво на Дан!

Жената влезе отново в хотела и затвори вратата, а момчетата продължиха по тясната улица. Беше събота и те не бяха на училище. Някаква сила го накара да ги последва. Ако каучуковата горичка беше все още на мястото си, той знаеше точно къде отиваха малчуганите. Нали точно там прекарваха времето си с Даниъл, когато бяха на тяхната възраст? Реши да ги проследи, без да знае, че той самият е следен.

Хорас Браун се прозя и пое след проклетия американец. Господин О’Флин вече четвърти ден го караше да тича след него из целия град. Посещаваше невероятни места и вършеше необясними неща, докато чакаше парахода да го отведе на север. Хорас знаеше за пътуването на американския търговец. Хрумна му да провери на пристанището и откри, че господинът си е резервирал място до Куктаун. Информацията, че баронеса Фон Фелман е резервирала билета му, дойде като допълнителен бонус. Значи, Майкъл О’Флин бе планирал посещение на северната граница на Куинсланд и баронът беше в течение на това пътуване. Ставаше все по-любопитно.

Но още по-любопитно беше посещението на О’Флин в ирландската част на града. Каква връзка можеше да има той с хотел „Ерин“, чудеше се Хорас, докато подтичваше след едноокия мъж. Реши да поразпита клиентите на хотела, когато се върне от… бог знае, къде още щеше да го заведе Майкъл.

Момчетата заведоха Майкъл там, където предполагаше. Старите дървета бяха все още на мястото, където ги бяха оставили те с Дан. Яките им стволове бяха осеяни с малки издатини, удобни за катерене, а клоните бяха приведени почти до земята. Кой знае колко момчета се бяха изкачвали по тях, за да споделят важни момчешки тайни, като например как да ядосат сестрите си и другите момичета, чието съществуване само по себе си беше дразнещо, как да нападнат китайчетата от съседния квартал и да ги дръпнат за опашките, и други важни работи. Повечето приключения на братовчедите бяха замисляни именно тук.

По-голямото от момчетата се изкачи на най-старото дърво. Седна на дебелия клон и повика по-малкото да отиде при него. Но то явно се страхуваше и отказа. Остана под дървото и се загледа с любопитство в едноокия мъж, който се приближи към тях.

— Здравейте, хлапета. Забавлявате ли се? — попита ги приятелски той.

Момчето, което бе на дървото, се обади:

— Говорите много смешно, господине. Усмивката на Майкъл стана по-широка. Явно ставаше дума за американския акцент, който беше усвоил през годините.

— Така е — съгласи се.

— А защо говорите така?

— Защото идвам от Америка — отвърна той. — Там хората говорят така.

— Ти си янки! — възкликна по-малкото момче под дървото и попита развълнувано: — Колко индианци си убил?

Мартин Дъфи знаеше много за каубоите и индианците. Той слушаше в захлас легендите, които си разказваха клиентите на хотела, и въображението му често го караше да си представя, че е един от каубоите из американските прерии.

— Ами… неколцина — отговори скромно Майкъл. Каза го, за да привлече вниманието на момчетата и успя. И двамата изглеждаха силно впечатлени.

— Индианците ли ти извадиха окото? — попита Патрик от дървото.

Майкъл поклати глава:

— Не, това е друга история. Казвам се Майкъл О’Флин. С кого имам честта да разговарям?

— Аз съм Патрик — гордо отвърна по-големият. — А това е брат ми Мартин. Ние живеем в хотел „Ерин“.

— Така ли? Някога познавах хората, които живееха там — каза Майкъл. — Собствениците се казваха Франсис и Бриджит Дъфи. Имаше и един мъж, Макс Браун. А, и Даниъл, разбира се.

— Това е татко — извика развълнувано Мартин.

Майкъл се усмихна. Момчетата наистина бяха синове на Даниъл.

— Имате ли други братя и сестри? — попита той, нетърпелив да разбере още нещо за семейството си.

— Имаме и сестра, но тя е голяма досадница — изкриви устни Мартин. — Винаги се натиска да играе с нас, затова бягаме и се крием тук. Но мама се сърди, когато правим така.

— Кой знае къде ни търси сега — изкиска се Патрик. — Тя се казва Чармийн.

Двете момчета бяха златна мина за информация, помисли си Майкъл.

— Баща ви е адвокат, нали?

— Да. Работи за една голяма фирма в града — отвърна Патрик, все още силно заинтригуван от черната превръзка на Майкъл. — Откога познавате татко?

— О, от много отдавна. Преди време бях в Австралия за малко и тогава се запознахме — излъга го той. — А майка ти как се казва?

— Ами тя си е ма… Колийн — поправи се Мартин. — Тя е у дома.

— А дядо ви там ли е?

Двете момчета се смутиха.

— Дядо умря миналата година — наведе очи Патрик.

Майкъл се натъжи. Той беше силно привързан към чичо си, който на практика го бе отгледал като свой син. Но не позволи момчетата да забележат чувствата му. Продължи да разпитва:

— Ами баба? — попита с натежало сърце.

— Баба помага на мама в кухнята — отвърна Мартин.

Майкъл въздъхна с облекчение. Поне тя беше жива. Смъртта й щеше да е тежък удар за него. Неговата майка бе починала на парахода, с който пътуваха за Австралия, когато Майкъл беше съвсем малко момче, и леля Бриджит беше запълнила нуждата му от любов, както само една жена може. Тя беше единствената майка, която помнеше.

— А Макс, германецът, още ли работи в „Ерин“?

— Чичо Макс ме учи да се боксирам — гордо каза Патрик и се усмихна на мъжа. Сигурно беше добър човек, щом познаваше всички хора, които той обичаше. — Казва, че един ден ще бъда добър, като Майкъл Дъфи.

„Е, значи не съм забравен напълно — тъжно помисли Майкъл. — Ако не друго, то поне още помнят юмруците ми.“

— А какво знаете за Майкъл Дъфи? — Беше любопитен да разбере какво се говори за него.

— Не много — смънка Патрик. Щеше му се да знае повече, за да разкаже на симпатичния човек и за него. — Чичо Макс казва, че аз съм точно като него.

Майкъл го огледа по-внимателно и се изненада. Сякаш видя образа си в огледало, само дето очите на хлапака бяха яркозелени. Сигурно идваха от рода на майка му. Но защо така го заболя, когато погледна в тях? Защо тези очи му напомниха за Фиона?

— Какво стана с Майкъл Дъфи?

— Заминал на война и там бил убит.

— Споменават ли името му вкъщи?

— Баба се моли за душата му всяка вечер — отвърна Патрик. — А татко казва, че е бил добър човек.

Стана му приятно, но в същото време съжали, че разпита момчетата за себе си. Почувства се като призрак, който се бърка в живота на близките си. Опита се да прогони черните мисли с нови въпроси:

— Чичо Кевин и леля Кейт обаждат ли се?

— Леля Кейт живее в Куинсланд и е много богата. — Мартин остана доволен, че може да се похвали с великата си леля, за която бе чувал много, но никога не бе виждал. — Но чичо Кевин е изчезнал много преди аз да се родя. Баба казва, че е изоставил леля.

„Значи не са се събрали“ — помисли той. Не беше изненадан. Кевин О’Кийф не беше създаден за семейство.

— Благодаря ви, че ми разказахте за мама, татко и роднините ви! — каза той. — А ти, Патрик, прави всичко, каквото ти казва Макс, защото той знае много за този спорт. Ако си прилежен, един ден може да станеш по-добър от чичо си Майкъл. Помни това!

Патрик кимна и го изгледа смутено. Лицето на непознатия беше станало толкова тъжно, сякаш ей сега щеше да ревне като някое момиче.

— Искам да ви подаря нещо — продължи Майкъл, — но първо трябва да ми обещаете, че няма да казвате на никого за нашата среща. Разбрахме ли се? — Той извади два сребърни долара от джоба си.

Момчетата нямаха представа за стойността на американските долари, но все пак това си беше подарък. Измънкаха неубедително, че обещават да мълчат, и благодариха за монетите.

— Ще можете да купите нещо за мама и татко. А също и за леля Бриджит и чичо Макс. Може би за Коледа… — предложи Майкъл.

Той погали разсеяно Мартин по косата и се отдалечи, без да се обърне повече.

Момчетата гледаха дълго след отдалечаващия се мъж. Когато се скри от погледа им, Мартин се обърна към Патрик:

— Баба не ни е леля, нали? Този янки май се е побъркал.

 

 

„Миналото е погребано, от днес имам само настояще“ — мислеше си Майкъл, докато напускаше квартала. Защо не можеше да се качи още сега на парахода за Куинсланд? Уви, имаше още два дни до заминаването. Да бъде толкова близо до хората, които обича, и да не може да излезе открито пред тях беше рана, много по-люта от всяка, получена в многобройните битки, в които бе участвал.

 

 

Хорас Браун проследи от разстояние срещата между Майкъл О’Флин и момчетата. Искаше му се да чуе какво си бяха говорили. Може би разговорът между тях щеше да обясни мрачното настроение на американеца, когато забърза нагоре по тесните улици на Редфърн.

Искаше да отиде при момчетата и да ги разпита, но размисли. Децата можеха да заподозрат нещо и да кажат на американеца, че си има опашка, ако пак го видеха. По-добре беше да отиде до „Ерин“ и да се разговори с постоянните посетители. Алкохолът щеше да развърже езиците им.

 

 

След десетина минути вече влизаше в бара. Беше сравнително празно. Само няколко работници седяха пред чаши с ром. Зад бара стоеше едър като мечка мъж, чието лице носеше белезите на бурна младост. Той лъскаше чашите с един парцал, но зоркият му поглед не подмина новия посетител.

Хорас винаги бе разчитал на информацията на бармани и сервитьори. Те знаеха много за клиентите си и виждаха всичко. Въпреки че не обичаха да злословят по техен адрес, те бяха човешки същества и ако се постараеш, можеш да им влезеш под кожата.

Той се настани на бара и едрият мъжага се приближи към него. Независимо от многото си килограми се движеше със завидна грация и бързина на дебнещ леопард. Хорас прецени, че барманът може да бъде много опасен.

— Какво ще поръчате? — попита той.

„Немски акцент — помисли си Хорас, — от района на Хамбург.“

— Ще пия една ракия, ако имате — отвърна му на перфектен немски и това накара бармана да го изгледа с любопитство.

— Говорите много добре немски за англичанин — каза Макс също на немски, но похвалата всъщност разочарова Хорас. Немският му не беше перфектен, щом не успя да заблуди швабата. — Съжалявам, приятелю, нямаме ракия. Трябва да се задоволите с ром или с уиски.

— Ирландско уиски? — попита той и барманът кимна.

— Най-доброто нещо, което е дошло тук от Ирландия — изръмжа, наля чашата му и я плъзна по излъскания плот.

Хорас се ухили разбиращо и Макс продължи:

— Откъде знаете немски толкова добре? Да не сте живели в Германия?

Хорас измисли набързо нова самоличност и я представи на Макс с широка усмивка:

— Баща ми е от Бавария. Израснах в Англия, но сърцето ми принадлежи на бащината ми родина. Казвам се Франц Нюман.

— А аз Макс Браун — избоботи барманът и му подаде мечешката си лапа. — Хамбург беше последното ми пристанище в Германия.

— Отдавна ли сте в колонията?

— От петдесет и четвърта.

— Аха, златната треска в Баларат!

— Да. Тогава разбрах що за стока сте вие, англичаните. Бих се на барикадите в Юрика.

— Съжалявам, приятелю. Това беше политическа грешка — въздъхна Хорас. — Бих искал да те почерпя едно питие в знак на извинение за английската ми кръв.

Макс разтегна устни в усмивка. От лошата моряшка храна и от юмручните боеве, в които бе участвал на младини, половината от зъбите му ги нямаше, но това не му пречеше да се усмихва:

— Ще приема тази форма на извинение, хер Нюман, и ще вдигна тост за смелите германци, за които тепърва ще има да чуваме.

— С удоволствие ще пия с вас за Германия. Особено с един истински боец от Баларат.

Той вдигна чашата си и двамата отпиха. Но всъщност вдигна тост за червените униформи на английските войници, които бяха загинали в лагера през онзи ужасен ден, не за бунтовниците. Щом изпразниха чашите, Макс наля отново. Клиентът плати безропотно и втората поръчка.

— Как се случи така, че останахте да работите тук, вместо да се върнете в Хамбург? — запита той.

Макс избърса устни с ръкава си и сподели:

— Братът на господин Франк Дъфи, собственикът на „Ерин“, спаси живота ми на барикадите. Той беше добър човек. А госпожа Бриджит, съпругата на Франк, е най-добрата готвачка извън Хамбург. Защо да се връщам, след като тук съм добре нахранен, имам винаги на разположение нещо за пиене и от време на време се случва да разбия нечия ирландска глава. Сега семейството ми е тук.

— Имате съпруга?

— Не, приятелю. Моето семейство са децата на Дъфи — усмихна се тъжно Макс. — Все едно, че са мои собствени. Да започнем с Майкъл, когото съм учил на юмручен бой… Той замина за Нова Зеландия и загина в битка с маорите. После Том — убит от проклетата Конна полиция през шейсет и осма. Остана ми само Кейт, която е много важна делова дама в Куинсланд — гордо изрече той. — Освен това имам трите внучета на Франк, които живеят тук, в „Ерин“. В момента тренирам с младия Патрик. Той ще стане като Майкъл — отличен боец.

Хорас следеше внимателно всяко име, произнесено от любящия чичо. Нещо му казваше, че в тази семейна история се крие разковничето към личността на Майкъл О’Флин.

— Много смърт има в това семейство, друже. Тези двама братя, загинали толкова рано… — изрече Хорас със съчувствие.

Макс въздъхна дълбоко, изпи чашата и наля отново. Спомените изпълниха сърцето му с тъга:

— Върху тях тегне туземно проклятие. Не знам как се случи на такива добри хора като тях, но е факт.

Хорас примига невярващо. Беше смешно такъв як мъжага като бармана да вярва в подобни бабини деветини. Божичко, та само ръката на този човек беше колкото крака му. Но нямаше никакво намерение да спори с него.

— Надявам се, че това проклятие не може да се разпростре извън рамките на Нова Зеландия. Останало си е на острова.

— Проклятието може да те застигне навсякъде по света, хер Нюман — поклати тъжно глава Макс. — Злите духове не познават нашите човешки граници. Майкъл Дъфи щеше да бъде убит и тук, както и в джунглите на Нова Зеландия. А и проклятието си е тукашно, австралийско.

— Този Майкъл Дъфи — запита Хорас, който не искаше да задълбава в темата за проклятието, — той сигурно е бил войник от британската армия.

— Глупости — презрително изсумтя барманът. — Майкъл по-скоро би умрял, отколкото да тръгне с британците. Баща му се е борил с тях още в родината си. Не, той беше там под командването на граф Фон Темски.

Фон Темски! Прусак, също като Манфред фон Фелман, отбеляза си Хорас. Интересно съвпадение, макар че можеше да се окаже незначително. Надали трагичната история на ирландския род Дъфи имаше нещо общо с търговеца на оръжие Майкъл О’Флин и той реши, че е време да поразпита за него. Вероятно в миналото той е бил чест клиент на „Ерин“ и Хорас се надяваше, че барманът ще се сети за него.

Тъкмо да подхване темата, когато някакъв клиент извика бармана и Хорас остана сам на бара. Той отпи от чашата си и се огледа наоколо. Беше като във всеки друг бар из Сидни — остра миризма на пот, тютюн и бира. На оплютата от мухи стена висяха няколко фотографии. Една от тях заемаше почетно място точно над бара. На нея се виждаше красив широкоплещест младеж в класическа поза на боксьор. Беше гол до кръста с прилепнали по тялото панталони, запасани с широк пояс. Позата издаваше сила и самоувереност, на които би завидял всеки мъж. Англичанинът се възхити на стройното мускулесто тяло и красотата на боксьора. Очите гледаха умно, по момчешки закачливо и… Хорас едва не се задави с уискито си.

Лицето!

Това беше лицето на Майкъл О’Флин! Само дето си имаше две очи и беше малко по-млад!

— Да не видяхте призрак, господин Хорас? — запита го Макс, който току-що бе заел отново мястото си зад бара.

— Кой е този младеж на снимката, господин Браун? — живо попита англичанинът.

Макс погледна с любов към младежа:

— Това е Майкъл Дъфи, който някога беше мой ученик. Ако беше останал жив, можеше да стане световен шампион по бокс.

— Щом е имал такова блестящо бъдеще, защо е заминал за Нова Зеландия?

— Беше несправедливо обвинен в убийство. — Лицето на бармана посивя. — За всички беше ясно, че е невинен, освен за полицията. Майк трябваше да избяга, преди да го арестуват и да го обесят.

— Виждали ли сте го наскоро? — рискува Хорас.

Макс го изгледа все едно че пред него стои малоумен.

— Не ме ли слушате, господин Хорас! — ядоса се той. — Казах ви, че Майкъл Дъфи е мъртъв!

Хорас приключи набързо с питието, благодари на бармана за компанията и напусна бара, развълнуван от уискито и от неочакваното разкритие. „Ето каква била тайната ти, Майкъл О’Флин. Криеш се от полицията в Нов Южен Уелс.“

Той се усмихна. Следващия път, когато седнеше на покер с Майкъл Дъфи, той щеше да държи печелившата карта.

 

 

Даниъл Дъфи лежеше върху купчина възглавници в собствената си спалня и се любуваше на дългите кестеняви къдрици на жена си. Тя седеше на края на леглото и внимателно ги разресваше. Меката светлина на фенера падаше върху нея и тя изглеждаше приказно красива.

Даниъл с удоволствие изчака обичайните вечерни приготовления на Колийн, после повдигна завивките и я взе в обятията си. Копринените чаршафи бяха хладни, истинска благодат за сгорещените от жегата тела.

— Какво обяснение дадоха момчетата за доларите — попита той и повдигна чаршафа, за да покрие гърдите й.

— Казват, че са ги получили от някакъв американец с едно око. Срещнали го в каучуковата горичка — отвърна Колийн и се сгуши в мъжа си. — Малко странно, но мисля, че казват истината.

Тя разбра за сребърните монети от Чармийн, която дойде разплакана да пита защо за нея няма от лъскавите парички. Колийн извика момчетата и ги подложи на истински разпит. Мартин не издържа и разказа за срещата им с непознатия. Патрик го наказа със свиреп поглед и прошепна: „Предател! Престъпи клетвата!“ Малкият се разплака. Питър не беше прав. Той държеше на клетвата си, само че тя не важеше пред мама. Колийн им разреши да запазят монетите. Не й даде сърце да ги лиши от малкото им богатство. Момчетата тържествено обещаха, че ще купят с тях подаръци за цялото семейството.

— Накарал ги да обещаят, че няма да казват на никого за срещата — продължи тя. — Майка ти беше с мен, когато го описаха… — Спря за миг, сякаш не бе сигурна, че трябва да сподели с него, но размисли и продължи: — Стана нещо странно. Тя почти припадна. Настоя Мартин да й предаде разговора още веднъж дума по дума.

Тя замълча отново. Това, което бе последвало, нямаше никакво разумно обяснение:

— Майка ти… тя мисли, че момчетата са разговаряли с Майкъл Дъфи. Каза, че призракът на братовчед ти броди наоколо, защото не може да намери покой.

— Призраците нямат американски акцент — жлъчно я прекъсна Даниъл. — Нито пък раздават сребърни долари. Сигурно е някой моряк, отсядал и друг път в „Ерин“.

Но не искаше да си признае, че не познава нито един американец, който в миналото да е бил близък със семейството.

— Даниъл?

— Да?

— Мисля, че трябва да поговориш с майка си — каза загрижено Колийн. — Опитай се да избиеш тези глупости от главата й. Не е добре за нея да вярва, че призракът на Майкъл се разхожда наоколо.

— Ще поговоря — въздъхна Даниъл. — Още сутринта.

 

 

Тази нощ той спа лошо. Сутринта чаршафите бяха мокри от пот. Тези глупави приказки за призраци! Върнаха кошмарите, които го измъчваха след съобщението за смъртта на Майкъл. Той стана и излезе на верандата, за да се освежи. Трябваше да убеди майка си, че няма никакъв призрак. Тайно се надяваше този разговор да убеди и него в същото, иначе сънищата щяха да продължат.

Той познаваше свръхестествените способности на жените от фамилията. Майка му и Кейт твърдо вярваха, че невидими сили движат съдбите на хората. Но Даниъл беше образован мъж. Той знаеше, че тази вяра иде от невежеството им. Затова решително тръгна към кухнята да поговори с майка си.

Но когато се опита да й обясни, че това, което си мисли, е суеверие, тя му се усмихна снизходително и го потупа по бузата, сякаш беше малко момче. Той разбра, че си губи времето, и поклати отчаяно глава. Махна с ръка и я остави да си мисли каквото иска. Беше изпълнил обещанието си пред Колийн да разговаря с нея, но не беше обещал, че ще успее да я убеди.

Бриджит съжали сина си за невежеството му. Той не съзнаваше, че светът е много по-голям от това, което човек може да види. Зачуди се на какво ги учеха в университетите, като не можеха да вникнат в такива ясни за всички неща.

Поклати отчаяно глава и отиде да събуди децата за неделната проповед. Мартин скочи веднага. Той с удоволствие придружаваше баба си до църквата. Но Патрик пак се преструваше на болен, за да го оставят вкъщи, и това както винаги я ядоса. Тя му се скара за липсата на вяра в душата му и го остави да се търкаля в леглото.

Скоро всички бяха готови и се отправиха към църквата. Бриджит влезе уверено в божия храм. Остави пред вратата вярата в келтските духове и се отдаде всеотдайно на католическия бог. Вече хиляда години католическата догма споделяше душите на ирландците с духа Банши. За тези хора келтският ангел на смъртта беше толкова истински, колкото и Сейнт Патрик, който прогонил змиите от острова и донесъл благоденствие на народа им. И ако утре Майкъл застанеше пред нея от плът и кръв, тя щеше да благодари от сърце и на двамата си закрилници.