Стивън Канел
Работилницата на дявола (57)

56. Началото

Кланси Блек пристига във Вашингтон, окръг Колумбия, в пет часа следобед. Валеше дъжд и от буреносните облаци се сипеха светкавици.

Крис му се беше обадил от болница „Уолтър Рийд“ и го бе помолил да отиде при него, без да му каже защо. Черната атака веднага отиде в стаята си в Мисията и хвърли няколко неща в пътническата си чанта. По Си Ен Ен вече предаваха новината и показваха снимки на Крис и Стейси.

— По всичко личи, че столицата се е разминала на косъм от атака с ужасно биологично оръжие — каза говорителят.

Докато вървеше през сградата на летище „Дълес“ във Вашингтон, Кланси видя още кадри на телевизорите в магазините за сувенири. Имаше репортажи от престрелката на покрива на сградата на Федералното авиационно управление, заснети от местен новинарски хеликоптер, и снимки на горящия „Бел Джет Рейнджър“. Атаката на ФБР срещу останалите членове на ПТВА напомни на Кланси за Уейко. Федералните агенти изскочиха от хеликоптерите и започнаха да избиват членовете на Християнския хор. По новините съобщиха, че всичките последователи на Фанън са загинали на покрива.

Имаше подробна информация за бившия полузащитник на отбора на Университета на Лос Анджелис и носител на Сребърна звезда Крис Кънингам и за микробиолога Стейси Ричардсън. В репортажа се изказваше предположението, че те са спасили живота на милиони хора, като са попречили на белите расисти, които са се опитали да взривят влак на Пентагона, превозващ биологични и химични оръжия.

Кланси спря само още веднъж, за да види снимките на странния Бял влак и да чуе неясното изявление на майор Ейдриън Флин.

Излезе от сградата на летището, взе такси и каза на шофьора да го закара в болница „Уолтър Рийд“. В района около болницата сякаш се провеждаше демонстрация. Навсякъде имаше новинарски микробуси. Улиците бяха пълни със зяпачи и полицаи, макар да се изливаше пороен дъжд. Кланси плати на шофьора и започна да си пробива път през тълпата. Най-сетне, мокър до кости, успя да стигне до входа на болницата, където го спря охраната.

— Съжалявам, но не може да влезете без пропуск — каза ченгето.

— Надявам се, че съм в списъка ви. Казвам се Кланси Блек, съветникът на Крис Кънингам.

Полицаят прегледа списъка и намери името му.

— Качете се на последния етаж.

На последния етаж на болницата цареше още по-голяма суматоха. Коридорът беше претъпкан с репортери, а на пода като спагети се виеха кабели.

Кланси си проправи път през новинарските екипи и стигна до врата, охранявана от друго ченге.

— Казвам се Кланси Блек. В списъка съм.

— Да. Добре — рече полицаят, погледна в списъка и му направи знак да влезе.

Крис лежеше на болничното легло в отсрещния край на стаята. Цялата му дясна страна беше превързана. От тялото му като пиявици висяха тръбичките на системата за интравенозно лечение.

Телевизорът работеше. Звукът беше намален. Крис се обърна и махна на Кланси.

— От онова, което видях по телевизията, си се справил добре — каза Черната атака. — Не е зле за човек, завършил Мисията ми.

— Искам да изляза оттук, Кланси. Искам да видя Стейси. По новините казаха, че е в Центъра по изгаряния във Вашингтон. Загубила е ръката си и състоянието й е критично. Тя не може да умре, човече… Трябва да остане жива.

— Доколкото виждам, не можеш да отидеш никъде, особено с тези тръбички и системи.

По телевизията предаваха кадри от мачовете на Крис, сетне излъчиха снимки от награждаването му със Сребърна звезда. Последва интервю с баща му.

— Разбрах, че президентът възнамерява да награди сина ви с медал „Свобода“. Това е най-високото отличие, което може да получи едно цивилно лице.

Гласът на Ричард Кънингам беше едва доловим.

— Синът ми е герой. Винаги е бил герой. И на футболното игрище, и в Персийския залив. Затова не съм изненадан, че е рискувал живота си, за да спаси други хора.

Крис извърна глава от екрана и Кланси видя, че очите на приятеля му са пълни със сълзи.

— Какво има? Защо плачеш?

— Не мога да го направя отново, Кланси. Пак ще започна да скитам и да пия.

Кланси не беше психолог, но психологията беше неговата стихия. Той умееше да разбира и да изслушва хора, изпаднали в криза. Винаги бе подозирал, че нещо във взаимоотношенията между Крис и баща му не е наред. Знаеше, че майката на Крис е починала млада и че баща му е типичен американец от Мичиган. Крис не бе споменавал нищо повече — явно не искаше да говори за баща си. Винаги, когато се повдигнеше този въпрос, Крис ставаше нервен и сменяше темата. Кланси подозираше, че алкохолизмът му е причинен от нещо по-дълбоко от трагичната смърт на дъщеря му и загубата й е била само поводът. Кланси се поколеба за миг, после каза:

— Помниш ли, когато дойде при мен и повърна на пода във фоайето? Подслоних те и ти казах, че ме е грижа какво става с теб. Спомняш ли си какво каза тогава?

Крис не отговори.

— Каза ми, че никой не те иска и на никого не му пука за теб.

— Бях пиян — рече Крис, но очите му още бяха насълзени.

Той взе дистанционното управление на телевизора и гневно изключи звука, за да не слуша славните спомени на баща си. В долната част на екрана се появи надпис:

БАЩАТА НА ГЕРОЯ

— Тогава ти ми каза и друго — продължи Кланси. — Каза: „Нямам си никого.“ Спомняш ли си?

Крис пак не отговори. Само гледаше екрана, от който баща му с гордост говореше за него.

— Щом си нямаш никого, тогава кой е този тип, който се хвали с теб?

— Той е моят… — Крис млъкна, после добави. — Той се съгласи да…

Крис отново млъкна и сякаш се пренесе някъде далеч.

Кланси се запита дали да не рискува и да не се опита да отгатне. Знаеше, че хората в състоянието на Крис може лесно да се разстроят и да изпаднат в депресия, но от друга страна, периодите на силни емоционални кризи бяха времето, когато човек беше най-податлив на предложения и най-склонен да се справи с истинските си демони.

Така че Кланси реши да хвърли бомбата.

— Осиновен ли си, човече? За това ли става дума? Опитваш се да накараш баща ти да те приеме? Ето защо имаш големи постижения — типичен американец като баща си и герой от войната в Персийския залив? За да може той най-после да те приеме и да те обикне? През целия си живот ли си се чувствал като боклук и захвърлено дете, което никой не иска?

На лицето на Крис се изписа смесица от гняв и самопрезрение, а после изтерзаност. Кланси пое дълбоко дъх и продължи да го притиска.

— И така, този човек те е прибрал в дома си, но те е накарал да се трудиш, за да спечелиш любовта му. И ти никога не си се чувствал достатъчно добър за него.

Лицето на Крис почервеня от смущение. Той погледна Кланси, но не каза нищо. В погледа му се четеше зов за помощ.

— Виж какво, Крис. Знаеш ли защо умря Кениди? Тя умря, защото онези копелета във Форт Детрик правеха отрова. Ти отиде в Персийския залив, донесе я и отровата я уби. Не ти. Вината не е твоя, човече. Кениди не умря, защото ти не успя да направиш нищо. Нейната смърт не е доказателство за твоето безсилие. Ти нямаш нищо общо с това. Баща ти не е съумял да те приобщи и вината е негова. Той не е бил достатъчно умен, за да види какво притежава, или е бил твърде голям егоист, за да се интересува. Но ще ти кажа едно, Крис. Време е да разбереш кой си всъщност. Докато не проумееш това, няма да намериш покой. Не оставяй този миг да отлети. Може повече никога да не се доближиш до него.

Кланси видя, че е уцелил десятката. Приятелят му плачеше.

— Не съм психиатър, а само съсипан бивш боксьор, който не обича да вижда хора, спящи на улицата, но мога да ти помогна… Аз те обичам и ме е грижа за теб. Винаги е било така.

— Не мога да живея сам — дрезгаво каза Крис. Кланси хвана здравата му ръка, задържа я и рече:

— Че кой ти е казал, че си сам? Виж, аз съм тук.

Минаха две седмици, но Стейси още отказваше да види Крис. Той непрекъснато разпитваше медицинския персонал за нея и научи, че е преместена от Центъра по изгаряния в друга клиника във Вашингтон.

Крис отказваше да говори пред медиите и това го направи още по-желан за тях.

Те постоянно стояха пред болницата и когато седмица по-късно го преместиха в хотел, отидоха да го дебнат там.

Той даде показания пред ФБР и се съгласи да свидетелства пред сенатската комисия, извършваща разследването. По телевизионните новини съобщиха, че адмирал Зол е под домашен арест във Форт Детрик, а полковник Лорънс Читик се е съгласил да свидетелства срещу него в замяна на имунитет срещу подвеждане под съдебна отговорност. Уендъл Кини се бе самоубил, взимайки свръхдоза ксанакс.

От Конгреса и Белия дом зададоха много въпроси за съдържанието на Белия влак и нещо по-важно — за онова, което се е извършвало във Форт Детрик. Медиите в национален мащаб постепенно започнаха да разкриват истината за Дяволската работилница.

Крис редовно ходеше в болницата, за да сменят превръзката му, и свикна много ловко да се изплъзва от журналистите. Деветмилиметровият куршум беше раздробил рамото му и специалистите от „Уолтър Рийд“ му казаха, че никога няма да може да си служи пълноценно с дясната ръка. Назначиха му терапия, но той не посещаваше процедурите.

Дните се превърнаха в седмици. Един ден еднообразието на оздравителния период беше нарушено от плешив психиатър, също лекуващ се алкохолик, когото Кланси му бе препоръчал. Човекът дойде и изслуша Крис, който се опита да разгадае чувствата си към себе си, баща си и смъртта на дъщеря си. След втората седмица Крис вече не можеше да понася оплакванията си за детството си — сега му звучаха като хленчене. Но имаше чувството, че е разбрал какво се е случило с него и защо е преживял криза. Крис мислеше, че лечението ще подейства с течение на времето, но му беше необходима помощта на Стейси. А и той отчаяно искаше да й помогне. Но тя не желаеше да го види. Всъщност дори се криеше. Крис копнееше да я види, но Стейси бе изчезнала.

Един следобед той се обади на Карл Брил, агента на ФБР, който бе взел показанията му след инцидента с Белия влак, и му остави съобщение, че си е спомнил още нещо.

Само след час на вратата на хотелската стая се потропа и на прага застана Брил и първите му думи бяха:

— Имал си да ни кажеш още нещо.

— Да. Влез — отговори Крис.

Брил седна и го загледа очаквателно. Крис не знаеше как да започне.

— Как е рамото? — попита Брил, за да наруши тишината.

— Вече няма да мога да хвърлям топката.

— И какво от това? Онези дни отдавна минаха. Е, какво има?

— Мисля, че… си спомням нещо. Трябва да говоря със Стейси Ричардсън. Нещо се върти в подсъзнанието ми. Мисля, че тя ще ми помогне да го изясня.

— Глупости — отсече Брил.

— Искам да знам къде е тя, Карл.

— Последния път, когато погледнах значката си, там пишеше Федерално бюро за разследване, а не „Бюро за намиране на мацки за инвалиди“.

— Трябва да говоря с нея, Карл. Ти си взел показанията й. Трябва да ми кажеш къде е.

— Не извършвам такива услуги.

— Не искам нищо друго, освен да знам къде е. Хайде, длъжник си ми. Ако не бяхме предотвратили взривяването на Белия влак, сградата на ФБР щеше да е пълна с мъртви агенти и ти вероятно щеше да си един от тях.

Карл пое дълбоко въздух и каза:

— Стейси Ричардсън е в частна клиника в Роузмънт. Не знам адреса, но няма начин да не я забележиш на околовръстното шосе. Има пет сгради и кула в средата.

Прилича на гигантска скулптура на среден пръст, насочен към града, и затова е любимото ми място. Стейси Ричардсън е в стая номер 606 под името Лора Кендъл.

— Благодаря.

Карл Брил стана, приближи се до вратата, после се обърна.

— Хей, Крис, чувал ли си израза „Внимавай какво си пожелаваш“?

— Какво означава това?

— Тя хич не изглежда добре — отговори Брил и излезе от стаята.

Крис взе такси и каза на шофьора да излезе на околовръстното шосе. Движеха се по огромната магистрала, когато видяха сградата, която сякаш наистина показваше среден пръст на града. Крис я посочи и каза на шофьора да го закара там.

Слезе от таксито, плати и влезе във фоайето, после взе асансьора до шестия етаж и намери стая 606. После отвори вратата.

Сърцето му биеше като обезумяло.

Стейси седеше на голямо кресло до прозореца и гледаше телевизия. Когато той влезе, тя се обърна рязко.

Лицето й беше ужасно обгорено. Дясната й ръка изглеждаше по-къса и беше превързана до рамото. Косата й беше обръсната, за да могат да лекуват изгарянията на главата й.

— Махни се — каза тя. — Отивай си… Моля те. Не ме гледай.

Крис коленичи до нея.

— Недей, моля те — каза тя и се опита да скрие лицето си от него.

Той я прегърна и нежно я притисна до себе си.

— Не ме докосвай!

— Стейси… Стейси… моля те, не прави така. Въпреки факта, че експлозията я бе обезобразила, близостта прогони болката, с която Крис живееше, откакто бяха разделени.

— Не. Моля те, върви си — повтори тя. Очите й се напълниха със сълзи.

— Никога повече няма да си отида. Не мога да те оставя.

Стейси го блъсна.

— Как може да обичаш това? — попита тя и се обърна към него.

— Истинската красота е в душата. Знам колко много обичах Кениди, а накрая цялата беше в тумори. И въпреки това тя беше най-красивият човек, когото познавах… докато не срещнах теб. Само едно нещо може да ме накара да си отида. Погледни ме и ми кажи, че не ме обичаш.

— Моля те, Крис.

— Кажи го.

Тя го погледна и поклати глава.

— Не мога. Но няма да излезе нищо.

— Изживях дните си на златно момче. И нищо не излезе. Обичам те и искам да живея с теб.

Стейси плачеше и едновременно се смееше. Крис я притисна до себе си.

— Лекарите казаха, че след присаждането на кожа и когато косата ми порасне…

— Шшт, това няма значение. Изминах дълъг път. Но още имам много да уча и да преживея. Сигурен съм обаче в едно — оттук започва всичко. Най-после намерих началото.