Стивън Канел
Работилницата на дявола (19)

18. Сближаване

Пътуваха по магистрала 110 за Пасадина. Уендъл Кини мълчеше, а Стейси се притесняваше, че той кара твърде бързо.

— Почти стигнахме — каза Уендъл, даде мигач и зави надясно. — Знаеш ли, непрекъснато мисля за това. Всичко, което казваш… и симптомите са точно като на болестта „куру“, само че много по-силно изразени. Ако наистина разработва биологично оръжие с приони, Декстър Демил трябва да намали инкубационния период, за да има ефект. Трябва да вземем кръвна проба, за да изолираме компонентите. Ще вземем кръв и от теб. Ти си била във Ванишинг Лейк и си била изложена на заразата.

Стейси кимна.

— Ако биологичното оръжие атакува протеини с определена ДНК-маркировка, това обяснява защо някои хора се заразяват, а други не. Според съобщението на Макс двама затворници са били преместени във Ванишинг Лейк точно преди пожара. Те са загинали в огъня и никой не знае или не иска да признае, че са били изпратени там.

Проверих досиетата им. Единият се е казвал Трой Лий Уилямс. Снощи, когато се прибрах вкъщи, прегледах статиите във вестниците по Интернет и открих няколко репортажа за процеса срещу него преди четири години. Той е изнасилил и убил момиче в Роузмънт, Калифорния. Опитвам се да вляза във връзка със семейството му, за да проуча генетичната му история. Другият е бил афроамериканец. Трябва да има причина, поради която Демил ги е затворил там. Макс ми е написал, че са се готвели да правят експерименти с хора.

Уендъл се намръщи, но не каза нищо в продължение на няколко пресечки.

— Ла Лома — най-сетне рече той, посочи знака и пак зави надясно.

Спуснаха се по стръмен склон. Къщите бяха хубави и ставаха все по-големи и внушителни. Щом стигнаха до подножието на хълма, видяха речното корито, спускащо се от планина Анджелис Крест. Завиха наляво, после надясно и минаха по стар бетонен мост над виадукта. От другата страна имаше красиви стари къщи с огромни морави, охранявани от огради от ковано желязо. Спряха пред адреса, който Стейси бе записала, и погледнаха къщата в испански стил зад двуметровата ограда от заострени железа.

— Това трябва да е — рече Уендъл. — Не може да се каже, че е скромна.

— Сигурно сме сбъркали адреса — каза Стейси и се вторачи в листчето в ръката си.

Слязоха от колата, приближиха се до портата и натиснаха звънеца. След миг от домофона се чу сърдит мъжки глас.

— Кой е?

— Търсим Крис Кънингам — отговори Стейси. Последва дълго мълчание, после вратата се отвори.

Двамата влязоха в имението и тръгнаха по пътеката от плочи, водеща към внушителната къща. На стотина метра вдясно имаше басейн с олимпийски размери. Водата блестеше на светлината на следобедното слънце. Вляво видяха тенискорт. Над огромната морава прелитаха кафяви птици и кацаха на буйно разлистените брястове.

Вратата се отвори и от къщата излезе висок слаб сивокос мъж и предпазливо застана на верандата. Недружелюбният му гневен поглед се смекчаваше от леко комичното облекло — жълто-зелена риза и тъмнозелени бричове за голф. Позата му бе като на току-що претърпял поражение генерал: изглеждаше изпълнен с достойнство и същевременно разкаян.

— Да? Какво има? — предпазливо попита мъжът.

— Това ли е домът на Крис Кънингам? — попита Стейси.

— А вие кои сте?

— Аз съм Стейси Ричардсън, а това е доктор Уендъл Кини от университета на Южна Калифорния. Искаме да говорим с Крис Кънингам. Разбрахме, че това е адресът му.

— В момента не е тук.

— Кога го очаквате?

— Аз съм Ричард Кънингам, баща му. За какво става дума?

— За… Ако той е онзи, когото търсим, мисля, че трябва да говорим лично с него. Макар че е възможно да сме сбъркали.

— Защо мислите така?

— Човекът, когото търсим, явно не е от този квартал. Той е малко…

— Дрипав и мръсен — тъжно каза Ричард, после кимна и се отпусна. — Защо не влезете да го почакате вътре?

Той ги въведе в широк коридор с виещо се нагоре стълбище и огромен полилей от скъп кристал. Влязоха в кабинета му. Помещението беше обзаведено в меките тонове и мебели на стара кръчма. Над тапицираните с червена кожа канапета и старинни дървени маси бяха окачени снимки на коне. Лъчите на следобедното слънце се процеждаха през клоните и листата на дъбовете навън и без да топлят, падаха върху шарките на смарагдовозеления килим.

— Нещо за пиене? — попита Ричард Кънингам.

— Вода с лед, ако имате — отговори Стейси и Уендъл кимна.

— Прислужницата има свободен ден в неделя. Ей сега ще се върна.

Ричард Кънингам излезе и ги остави сами. Стейси се огледа. Зад бара имаше голяма цветна снимка в рамка със стъкло. На нея атлетичен полузащитник в синьо-златистия екип на университета в Лос Анджелис пресичаше головата линия. Номерът на фланелката му беше девет, Държеше топката в двете си ръце и минаваше през разперените ръце на защитника от противниковия отбор на университета на Южна Калифорния. Резултатът на светлинното табло беше равен. Часовникът показваше, че до края на мача остават петдесет и три секунди. Снимката беше направена минута преди победата.

— Ето, това беше Крис — каза Ричард Кънингам зад нея. Странно защо говореше в минало време.

Стейси и Уендъл се обърнаха и той им подаде чаши със студена вода.

— Той спечели мача.

Говореше тихо и замислено, сякаш споменът беше крехък и можеше да се счупи от по-силен звук.

На стената зад бара имаше и Сребърна звезда и бойни отличия от войната в Персийския залив, и снимка на млад, изключително красив мъж с късо подстригани коси на морски пехотинец.

Стейси се вгледа в него, но не го позна.

— Това ли е Крис? — попита тя.

— Тази снимка е правена в деня, когато завърши обучението си в специалните сили — отговори Ричард Кънингам. В гласа му прозвуча тъжното ехо на избледнели спомени.

— Дадоха ми този адрес в полицията. Те имат база данни на хората с прякори и полицейски досиета. Човекът, когото търся, използва името Лъки. Във файловете на полицията в Пасадина има Лъки. Преди четири години е бил арестуван за скитничество и пиянство на обществено място в Олд Таун, на Колорадо Булевард. Казаха, че истинското му име е Крис Кънингам, и ми дадоха този адрес, но според мен става дума за друг човек.

— След смъртта на Кениди той непрекъснато беше пиян. Напусна дома си и спеше във входовете. Отивах да го прибера, но той дори не искаше да ме погледне. После напусна града. Вече съвсем не прилича на човека на тази снимка.

— Коя е Кениди? — попита Стейси.

— Внучка ми. Четиригодишната му дъщеря. Смъртта й коренно го промени. Съсипа го.

— Моите съболезнования.

— Защо искате да разговаряте със сина ми?

— Той беше в едно село на име Ванишинг Лейк в Тексас. Човекът, с когото пътуваше, умря от неизвестна фатална болест, която може би е заразна. Още не знаем какъв е инкубационният период, но Крис трябва незабавно да бъде прегледан и ни трябва кръвна проба.

Ричард Кънингам помълча, после кимна — очевидно приемаше новината като поредната част от ужасната медицинска одисея на семейството си.

— Крис излезе рано тази сутрин. Майка му го заведе на лекар и на стоматолог. Трябваше отдавна да са се върнали, но… мисля, че знам къде са отишли… И аз се тревожа, затова, ако искате, може да ви заведа там.

Дрехите от предишния му живот му бяха твърде широки. Той стоеше до гроба от един час. Майка му отиде да чака в центъра за посетители, където имаше климатична инсталация и беше хладно. Крис се бе вторачил в малката месингова плочка, където бе написано името на дъщеря му.

КЕНИДИ БИШЪП КЪНИНГАМ

ИЗКЛЮЧИТЕЛНО СМЕЛА ЗА ГОДИНИТЕ СИ

1991–1995

Краката му сякаш се бяха вкоренили. Той търсеше някакъв смисъл, но не намираше никакви емоции. Вкусът на алкохола, който сутринта бе откраднал от барчето на баща си, завладяваше мислите му и засилваше потребността от още пиене. Докато гледаше гроба, Крис вече не изпитваше желание да се самообвинява за болестта на дъщеря си, но самопрезрението му се подхранваше от скръбта. После му хрумна нещо друго. Вероятно когато бе започнал да пие, той само бе търсил начин да избяга от златния си живот. Дали това беше умишлено самоунищожение? Страхуваше ли се да вдигне летвата малко по-високо, както много пъти бе правил в училище и по време на войната в Персийския залив? Дали страданията на Кениди бяха неговото бягство? Дали не се бе отказал от живота си, използвайки смъртта й като оправдание? Възможно ли беше да е толкова празноглав или себичен? Защо изпитваше такава празнота и нищо не го удовлетворяваше?

Започваше да подозира, че през целия си живот е преследвал погрешни цели, но как можеше да намери сили да се пренасочи или дори да разбере каква да бъде целта му? Преди Кениди да умре, животът му се състоеше от трофеи и медали, а сега — от самосъжаление и отчаяние.

Той бе избягал от предишния си живот, но не бе намерил нищо. През последните четири години се носеше по течението и водеше безсмислено съществувание под бремето на спомените. И сега катастрофата беше неизбежна, а той нямаше решение и не знаеше изход.

Слънцето залязваше и той усети хладен полъх по наскоро обръснатата си глава. Питаше се какво да направи. Не искаше вече да спи във входовете или под мостовете на железопътните линии, но не можеше да понася и старата си спалня. Никъде не се чувстваше уютно. И отчаяно се нуждаеше от алкохол.

— Дължа ви един обяд — чу се глас, който го изтръгна от мислите му.

Крис се обърна и погледна красивата русокоса жена, която бе застанала зад него. Баща му беше малко по-нататък, чакаше до колата. Крис не можа да си спомни коя е тази млада жена, макар че му изглеждаше позната.

— Аз съм Стейси — каза тя. — Ти и приятелят ти почистихте след миещите мечки.

Едва сега той кимна и се усмихна. Едва-едва.

Отначало Стейси не го позна. Дългите мазни руси коси бяха изчезнали. Главата му беше избръсната. Страните му бяха хлътнали и около очите му имаше тъмни кръгове. Раменете му бяха все така отпуснати, но поне чувалите за боклук бяха заменени от скъпи кафяви мокасини.

— Страхотна прическа — усмихна се тя. Крис разсеяно потърка обръснатата си глава.

— Не е прическа, а медицинска процедура. Един тип ме удари с гаечен ключ. Имам петнайсет шева.

Той се обърна и показа ужасната рана на главата си.

— Божичко! — възкликна Стейси и след миг добави: — Слушай, Кънингам… Крис… трябва да говоря с теб.

— За какво?

— За Майк Бразил, за Сидни Сандърс и за всичко, което се случи във Ванишинг Лейк.

— Ясно — рече той и двамата се умълчаха. Вятърът разнесе сухи листа върху надгробните плочи.