Стивън Канел
Работилницата на дявола (17)

16. Политическият съветник

— Не мога да кажа как точно е започнал огънят — рече адмирал Зол. Дрезгавият му глас се разнесе над морето от репортери, събрали се в залата за пресконференции във Форт Детрик. — Вече ви обясних, че доктор Демил беше психически лабилен и въпреки гениалната му работа в областта на антитерористичните биологични оръжия изпадаше в дълбоки депресии и направи няколко опита за самоубийство. Трудно е да се разбере докъде може да доведе такава психоза. Но да предположим, че доктор Демил е решил да се опита да унищожи научната работа, върху която е работел. И по време на това е изпуснал някакъв експериментален вирус и е запалил огъня, опитвайки се да го изгори. Пожарът се превърна в ужасна трагедия и причини смъртта на много хора — както цивилни от селото, така и военни от базата тук. Всички вие имате копия на бележката, оставена преди самоубийството на доктор Демил. Не мога да кажа нищо повече, докато не бъдат разкрити още факти.

— Колко време ще бъде под карантина районът? — попита репортер от „Асошиейтид Прес“.

— Докато бъде напълно безопасно.

Къде е сега доктор Демил? — попита кореспондент на Си Ен Ен.

Предполагаме, че е загинал в пожара. Но това е само предположение. Моля, цитирайте ме точно. Ще бъдем сигурни едва когато прочетем доклада на съдебния лекар и направим идентификация по зъбите.

— Носят се слухове, че е изпуснат някакъв странен микроорганизъм — каза журналист от Ен Би Си.

— Да, знам. В момента не можем нито да потвърдим, нито да отречем това. Ако е бил изпуснат някакъв продукт от незаконните експерименти на доктор Демил, това може да е биологична болест. В момента не знаем нищо. Ще трябва внимателно да огледаме района. До двайсет и четири часа би трябвало да знаем отговора.

— Щом изследванията на Демил са незаконни, тогава какво е естеството на законната научна работа, която се извършва в затвора във Ванишинг Лейк? — попита представителка на Ройтерс.

— Това е секретна информация. Репортерите започнаха да шушукат и Зол добави:

„Секретна“ не е синоним на „незаконна“. В тази база не се извършват тайни експерименти. По-голямата част на антитерористичните изследвания загубва ефективността си, когато се разсекрети. Например, веднага щом разработим антитела за някое биологично оръжие и това се разчуе, противникът променя своето биологично оръжие, за да неутрализира антителата. Във Ванишинг Лейк се занимаваме с експериментална отбранителна дейност, чиято цел е да предпазва населението от пренасящи се по вода биологични оръжия. Езерото е резервоар, който би представлявал естествена мишена за пренасящи се по вода токсини. Ванишинг Лейк е вулканичен кратер, където е възможно да се извършват всякакви дълбоководни експерименти. Езерото ни дава възможност да изпробваме антитоксини в условия на изключително ниски температури и високо налягане. Повече не мога да кажа.

— Има ли опасност за населението тук? — извика друг репортер.

— Абсолютно никаква. Всички биологични видове, с които работим тук, са латентни, както се изисква от стандартите на здравеопазването на правителството. Ние изследваме само латентни микроорганизми, за да видим как ще реагират вирусите в големи, открити водни пространства.

— Кой разследва бедствието?

— Ние. Възможно е в района да има епидемия, причинена от биологичен микроорганизъм, създаден незаконно от доктор Демил. В името на публичната безопасност Центърът за контрол и превенция на заболяванията в Атланта и специалистите по биологични оръжия тук, във Форт Детрик, ще ръководят разследването. Засега мога да кажа само това. По-нататък ще има още пресконференции с началника на военната полиция.

Адмирал Зол се обърна и слезе от подиума, оставяйки репортерите със стотици въпроси без отговор.

Той знаеше, че единственият начин да предотврати катастрофата е като действа стъпка по стъпка — първо да им съобщи доказуеми факти, за да изглежда откровен и честен, и после да ги отегчи до смърт със сложна микробиология.

Зол отиде в гримьорната, където го чакаха полковник Читик и доктор Лак.

— Проклети хищници — каза адмиралът и започна да изтрива тънкия пласт пудра — ненавиждаше я, но съзнаваше, че е абсолютно необходима в тази епоха на телевизията. Нямаше по-неприятна гледка от стреснат военен от Пентагона, изпотен под носа.

— Трябва да отворим Ванишинг Лейк за представителите на медиите — каза полковник Читик. — Районът е под карантина, но не намерихме повече заразени комари. Огънят, изглежда, е свършил работата си. Натискът на медиите се засилва. Лейтенант Нино Десилва е там с останалите командоси от Делта Форс, които дойдоха тази сутрин. Той каза, че периметърът изглежда чист. Колкото по-дълго държим настрана журналистите, толкова по-лошо изглежда.

— Добре, ще ги пуснем. Но нашите хора трябва да бъдат с тях. Не искам шайка шибани новинари да си пъхат носа навсякъде и да откриват неща, които не можем да обясним.

— Ще огранича движението им, позовавайки се на указанията за медицинската карантина. Те се плашат, като чуят за биологични оръжия. Няма да искат да отидат там и да се заразят от Черната смърт.

— Трябва да изиграем картите си правилно — предупреди ги адмирал Зол. — Ще ги уплашим достатъчно, за да ги забавим, но не толкова много, че да надушат сензация и да започнат да рискуват живота си, за да се доберат до нея.

В гримьорната влезе капитан Уилкокс и даде на адмирал Зол копие от статия във вестник.

— Какво е това? — изръмжа Зол.

— Изпрати ни я Нино Десилва. От местен вестник… „Кларк Каунти Крайър“. Кларк Каунти се намира на сто и петдесет километра от Ванишинг Лейк, досами границата с Аризона.

Заглавието гласеше: „СКИТНИК НАМЕРЕН УБИТ“.

Отдолу имаше кратко описание на смъртта на Майк Холивуд. Адмирал Зол прегледа статията, сетне прочете на глас част от нея.

— „Двайсет и две годишният Майкъл Бразил, известен сред скитниците като Майк Холивуд, скочил на товарния влак по линията «Пасифик Юг», за да избяга от големия горски пожар, избухнал във Ванишинг Лейк. Вчера той и приятелят му пътували до Бадуотър, Тексас и след като слезли, Майк Холивуд започнал да изпитва проблеми с преглъщането. Според приятеля му той вероятно е прекършил ларинкса си, докато се качвал на влака. Двамата слезли на разпределителната гара в Бадуотър, за да търсят медицинска помощ. Преди да намерят лекар, Майкъл Бразил починал.“

Адмирал Зол огледа мъжете в гримьорната и рече:

— Имал проблеми с преглъщането… Мамка му! Комарите са се разпространили извън поставения под карантина район.

— Трябва да намерим трупа — каза доктор Чарлс Лак. — Ако мъртвият скитник е умрял от приона „Бледия кон“, заразата още е в него. Това е протеин. Не се разгражда. Като ДНК е. Ще бъде в организма и след десет години. Цялата ни научна работа може да бъде изложена на риск, ако някой изтегли със спринцовка половин кубически сантиметър кръв или гръбначно-мозъчна течност. Ако знаят къде да търсят и намерят тялото, може да изгубим контрол върху това стратегическо оръжие.

— Кажете на лейтенант Десилва да вземе хората си и да отиде в… Как се казваше онова село, по дяволите?

— Бадуотър, Тексас — отговори капитан Уилкокс. Бадуотър^[1], Тексас? — тихо повтори адмирал Зол. — Лоша поличба.

Вие ли сте Роско Мос? — попита Стейси Ричардсън, когато мъжът отвори вратата на караваната.

— Да, госпожо.

— Дали ще може да поговорим за тази статия?

И му показа вчерашния „Крайър“, където имаше репортаж за смъртта на Майкъл Бразил. Роско я погледна и каза:

— Няма много за разказване. Повечето е написано там. Той бил син на известен кинорежисьор. Изпратих тялото в Гъвърнмънт Кемп и чух, че днес следобед са го качили на самолета за Санта Моника, Калифорния, за да му бъде направена аутопсия.

— Аха — разочаровано каза Стейси.

— Да не съм сбъркал нещо? — попита Роско, поразен от красотата й.

Надявах се, че още е тук, това е всичко.

Е, не е — усмихна се той. — Имам кафе. Горещо е.

— Благодаря.

Мос я покани в караваната, която беше отрупана със сувенири. На стените имаше снимки на Роско, възседнал огромни бикове. Родеото беше най-приятното му преживяване, докато едно двутонно чудовище на име Зловещ гръм не го намушка с рогата си, отнасяйки половината му стомах и кариерата му.

В статията пише, че скитникът е имал проблем с преглъщането — каза Стейси. — Бихте ли описали как изглеждаше?

— Когато го видях, вече беше мъртъв. За него ми разказа другият тип.

— Другият тип?

— Другият скитник.

— А, да. Споменават го в статията. Каза ли ви нещо друго?

— Каза, че младежът си ударил гърлото, докато се качвал във влака, но излъга. Доктор Флечър от Гъвърнмънт Кемп прегледа ларинкса му и каза, че няма нищо счупено.

— Защо мислите, че другият скитник е излъгал?

— Не знам. И двамата бяха мръсни и дрипави и воняха ужасно. Чакайте малко. Ще ви покажа снимка на младежа. — Роско отиде до масата и разрови някакви книжа. — Трябваше да я изпратя по факса в офиса на баща му в „Парамаунт Пикчърс

Корпорейшън“, ама я забравих. Можете ли да повярвате? Синът на известен кинорежисьор живее като скитник. Някак не се връзва.

Роско отиде в задната част на караваната и продължи да търси.

Стейси не бе спала почти двайсет и четири часа. След като мъжът със сребристобелите коси уби войниците на бейзболното игрище, тя се скри в хълмовете край Ванишинг Лейк и изчака утрото. Сетне пристигна хеликоптерът на шерифа и Стейси използва суматохата, за да се промъкне до магистрала 16. Стигна на автостоп до Бракетвил и седна да пие кафе в една закусвалня, опитвайки се да реши какъв да бъде следващият й ход. И тогава видя статията в „Крайър“, взе кола под наем и дойде в Бадуотър. И сега, докато чакаше Роско да намери снимката, почувства непреодолима умора, но разтърси глава, твърдо решена да не й се поддава.

Стейси се безпокоеше за много неща. Беше убедена, че прионът „Бледия кон“ се е разпространил извън очертанията на Ванишинг Лейк, но не знаеше какъв е инкубационният период. Нямаше начин да разбере дали Сид Сандърс е бил ухапан от преносител комар. Знаеше, че ако прионът е в кръвта на жертвата, съществува вероятност от вторична инфекция. Прионът можеше да се предаде, ако незаразен комар ухапеше заразена жертва, изсмучеше кръв и после я вкараше в друг здрав човек. Заразяването можеше да стане и чрез медицински процедури. Ето защо тя искаше да предупреди всеки лекар, който би се опитал да направи аутопсия, както и другия скитник.

Роско отваряше и затваряше чекмеджетата в спалнята на караваната. Стейси стана и разгледа снимките от родео на стените. Обърна се, когато той влезе и й даде моментална снимка, направена с „Полароид“, на Майкъл Бразил. Очите му бяха отворени, но той беше мъртъв.

Стейси погледна снимката и веднага го позна — бе единият от двамата скитници, които бяха почистили задния двор на „Кофа и стръв“.

— По дяволите! — възкликна тя.

— Познавате ли го?

— Не точно. А другият Лъки ли се казва?

— Да. Изпадна в делириум тременс пред очите ми. Имаше дълги коси и счупен зъб. Не ми каза фамилното си име, само искаше да се махне оттук час по-скоро, преди да са дошли ченгетата.

— Имате ли нещо против, ако задържа снимката?

— Не. Вземете я. И без това щях да я изхвърля. Какво да я правя?

— Лъки не каза ли къде отива?

— Прибирал се вкъщи. В Пасадина, Калифорния. Това беше всичко.

— Къде е най-близкото летище?

— В Сиера Бланка, на около двайсет и пет километра оттук. Но там няма пътнически полети. Трябва да отидете в Уейко.

— Благодаря — каза Стейси и бързо излезе от караваната.

Първо трябваше да се обади на Уендъл и да му каже да предупреди съдебния лекар в Санта Моника, че трупът на Майкъл Бразил е острозаразен. После трябваше да намери Лъки и да разбере дали и той е инфектиран. Тя се качи във взетата под наем кола и потегли, разпръсквайки прахоляк към студеното синьо тексаско небе.

Същата вечер Роско облече чиста, изгладена каубойска риза на сини и червени карета и си сложи новите кожени ботуши. После се качи в пикапа си и потегли към града. Беше решил да вечеря в грил „Сиера Бланка“ и да поиграе билярд с фермерите, които прекарваха там петъчните вечери. Караше почти със сто и десет километра в час, затова се изненада, като видя, че една кола го следва отблизо. Отби встрани, за да й позволи да го задмине. Изведнъж колата свърна вляво, подкара успоредно с него и се опита да го изблъска от шосето.

— Какво правиш, да ти го начукам? — изкрещя Роско и погледна невярващо сивата лимузина с тъмни стъкла.

Колата блъсна лявата му броня и пикапът се плъзна встрани. Роско удари спирачки и се опита да овладее волана. Преди да успее да спре, вратата се отвори и трима мъже със скиорски маски го измъкнаха навън. Всички бяха въоръжени. Единият опря пистолет в лицето му и освободи предпазителя.

— Какво искате бе? — викна Роско.

— Заведете го там — каза единият от мъжете и посочи храстите край пътя.

Непознатите завлякоха Роско в гъсталаците нагоре по склона.

— Какво искате? Нямам пари. Само няколко долара. Ако ви трябват — ваши са.

Мъжете го блъснаха на земята. Лейтенант Нино Десилва, който също беше със скиорска маска, допря пистолет в челото му и попита:

— Къде е тялото? Трупът на скитника?

— Откараха го… в Санта Моника. Днес следобед. Закараха го на летището.

— Мамка му! Кога? В колко часа?

— Самолетът излетя в четири. Защо всички се интересуват от един мъртъв скитник?

— И други ли са разпитвали за него? — попита един от командосите.

— Да.

— Кой?

— Не разбрах как се казва. Каза, че го познавала.

— Ти каза ли й къде са закарали тялото? — попита лейтенант Десилва.

— Защо не? Тя искаше да знае. За какво става дума?

— Люк, обади се по телефона — рече Десилва на един от маскираните командоси. — Кажи на полковник Читик къде отиваме. После насочи деветмилиметровия пистолет право между очите на Роко.

Всичко стана толкова бързо, че Роско Мос не чу изстрела, нито усети куршума, който пръсна черепа му.