Стивън Канел
Работилницата на дявола (54)

53. Възмездие

Крис и Стейси пътуваха на югоизток, към Балтимор, на влак, който имаше само трийсет вагона и се движеше бързо. Бяха се настанили в един празен вагон в средата на композицията. Бяха чули за голямата катастрофа в Апалачите, в която бяха загинали машинистът и огнярят и бяха ранени още няколко души. Мълвата за катастрофата се бе разпространила като горски пожар.

— Тревожиш се за дерайлиралия влак, нали? — попита Стейси.

— Да. Нещо ми подсказва, че това е работа на Кинкейд.

— Но защо? Защо влак, пълен със строителни материали и селскостопанска продукция?

— Може би, за да блокира прохода. Трябва да намеря железопътна карта.

— Защо?

— Казал е, че ще атакува Сатаната. Кой е Сатаната?

— Не знам. Предполагам, че е нещо, което Кинкейд мисли за зло.

— Той е ветеран от войната във Виетнам, който е бил изолиран от обществото, затова кой е Сатаната?

— Саддам Хюсеин казва, че Сатаната е Америка.

— И по-точно Вашингтон, окръг Колумбия.

— Затова ли искаше да пътуваме с този влак, на изток?

— Повярвай, тази история не е свършила. — Злокобният му тон убеди Стейси, че Крис има право. Той я погледна. — В Александрия, точно на границата между Мериланд и Вирджиния, има голяма разпределителна гара. Не съм минавал оттам, но казват, че персоналът бил дружелюбно настроен. Изглеждаме добре и може би началникът на гарата ще ми позволи да видя железопътната карта.

— Мислиш ли, че ще ти я покаже?

— Може би… ако ти му се усмихнеш.

— Това е политически неправилна идея — закачливо каза Стейси.

— Ще помагаш ли, или ще стоиш със скръстени ръце? — усмихна се Крис.

Влязоха в разпределителната гара в Александрия, като се промъкнаха покрай оградата, за да не ги видят патрулиращите пазачи. Накрая стигнаха до сградата, където се намираше кабинетът на началника.

Крис потропа на дървената врата. Отвори им двайсет и няколко годишно чернокосо момиче със стройна фигура и тесни джинси. Усмивката му беше широка и привлекателна.

— Здравейте — весело каза тя.

— Здравейте — рече Крис. — Търся началника на гарата.

— Пред вас е.

Крис се вгледа в нея, видя бръчици около устата и ъгълчетата на очите, и реши, че е поне на трийсет и няколко. Тя му се усмихна и той отвърна със същото.

— Работя по застраховката на няколко изчезнали въздушни възглавници и радиоапарати — каза Крис. — Загубихме ги от товара с автомобили, който беше доставен преди два дни в окръг Колумбия. Стереоуредбите и въздушните възглавници са изтръгнати от колите. Мислим, че са го направили ПТВА. Питах се дали може да погледна картата на местната железопътна система. Искам да добия представа накъде са отишли.

— Имате ли документ?

Крис бръкна в портфейла си, извади карта и й я даде.

— Вие сте Ал Клегман, застрахователен агент, така ли?

— От плът и кръв.

— Не ми приличате много на Ал Клегман — усмихна се тя.

Стейси видя, че младата жена харесва Крис, и изпита ревност, която я изненада със силата си.

— Мога да се обадя в офиса и да поискам карта оттам, но след като сме тук, помислих, че ще е по-лесно и бързо да…

— Знаете ли телефонния номер на офиса си?

— Проверявате ли ме? — усмихна се той.

— Щом искате да видите железопътната карта.

— Номерът е 555–7890. Искате ли факса и електронната ми поща?

Младата жена му върна картата и каза:

— Влезте, Ал. Казвам се Силвия. А коя е дамата?

— Аз съм Ленора Клегман — приветливо се усмихна Стейси. — Отивахме да обядваме и сетне да подремнем.

Силвия ги погледна замислено, после се обърна и ги заведе в малкия си кабинет.

— Чухте ли за дерайлиралия влак в Апалачите? — попита Крис.

— Няма начин да не разбера. Цялото движение се обърка.

— Кой мислите, че го е направил?

— Проклетите ПТВА. Поне така пише в доклада на диспечера. Ето я картата.

Крис се вторачи в картата, запамети конфигурациите на железопътните линии и кимна.

— Добре. Много ми помогнахте. Благодаря — каза той, после се обърна към Стейси. — Хайде, мила, време е да хапнем нещо и да намерим мотел.

— Колко си романтичен — усмихна се Стейси и двамата тръгнаха към вратата.

— Между другото — рече Силвия, — не можахте да ме заблудите.

Крис се обърна.

— Вие не сте женени, а имате тайна връзка.

Той се усмихна, после двамата със Стейси излязоха от кабинета.

— Номерът с картата на застрахователя беше много хитър — каза тя.

— А ти с твоето „да подремнем“?

— Тя беше на път да скочи и да те изнасили. Трябваше да направя нещо.

Крис се ухили.

Кой, по дяволите, е Ал Клегман? — попита Стейси.

— Не си спомням. Вероятно някой застрахователен агент, с когото съм се запознал, когато Кениди беше болна. Визитната му картичка беше в портфейла ми, затова запомних номера, докато идвахме насам.

Стигнаха до един парк и седнаха на дървена маса за пикник. Крис извади от джоба си лист хартия и попита:

— Имаш ли нещо за писане?

— Червило.

Стейси му го даде и Крис започна да рисува карта.

— Тук железопътната линия минава през Апалачите. Това е проходът. Всеки влак, отиващ на юг от Ню Йорк, Филаделфия или Балтимор, трябва да мине по тази линия. Освен ако не се отклониш през Ню Джърси или през Пенсилвания, с което ще удължиш пътя си с неколкостотин километра, маршрутът през Апалачите е най-краткият, ако искаш да отидеш на юг.

— За какво намекваш?

— Ако Кинкейд е предизвикал дерайлирането на влака в планината, значи е имал основателна причина да го направи и това не е било да открадне ябълки от селскостопанския товар.

— А каква?

— Питам се накъде ли е тръгнал Белия влак, който потегли от Форт Детрик. Когато бях рейнджър, чух, че ядрените отпадъци се изхвърлят в Тексас. Ако Белия влак отива на юг и проходът през Апалачите е блокиран, тогава единственият път е през североизточния коридор.

Крис отбеляза маршрута на картата и добави кръстче.

— Какво е това? — попита Стейси.

— Вашингтон, окръг Колумбия. По всяка вероятност Белия влак ще мине през столицата. Това е единственият път за Юга.

Той й върна червилото и двамата се вторачиха в картата.

— Но на Белия влак има въоръжени морски пехотинци — каза тя. — И над него летят два хеликоптера.

— Да, имаш право. Влакът се охранява строго.

— Възможно ли е Кинкейд да измисли начин да отвлече или да отклони Белия влак за окръг Колумбия и да пусне токсините? Това би било самоубийство.

— Кинкейд е фанатик — рече Крис. — А някои фанатици живеят, за да умрат.

Замислиха се. Накрая Стейси каза:

— Трябва да го спрем.