Стивън Канел
Работилницата на дявола (37)

36. Влак с предимство

— Макс беше герой — каза Стейси. — Той отиде във Форт Детрик и разбра какво правят там, и те го убиха. Макс би постъпил точно така. Би рискувал всичко, дори живота си, ако види несправедливост или измама. И затова го убиха.

Тя произнесе последните думи шепнешком, сякаш беше в църква, макар да бе приклекнала в чакъла до окъпаните от лунна светлина релси.

Двамата с Крис се намираха на петстотин метра източно от бивак „Уютна колиба“ и чакаха влака в двайсет и два часа. Нощта беше топла. Встрани от тях бяха приклекнали други скитници, които също чакаха влака. Вятърът заглушаваше гласовете им.

— Понякога си мисля, че ще полудея. Толкова много ми липсва Макс — добави Стейси.

Крис кимна, после се замисли за Кениди и сякаш усети топлата й ръка на рамото си и дъха й. Споменът за болезнената й смърт не можеше да заличи онези приятни мигове.

Макс разбираше всичко. Можеше да чете мислите ми. Винаги знаеше какво ме плаши и намираше начин да ми помогне.

Крис я погледна, поразен от душевната й сила и красотата й.

След като чу как Стейси описва съпруга си, той се запита защо Макс Ричардсън е работил във Форт Детрик с такава лоша компания. Някак не се връзваше.

— Защо Макс е отишъл да учи при Декстър Демил? — попита Крис.

— Макс много се притесняваше за прионите. Каза ми, че били една от най-големите и потенциално смъртоносни заплахи за глобалната околна среда. Смяташе, че болести като „луда крава“ са само началото. През осемдесетте години англичаните не съумяха да се справят с нея. Те не вярваха, че тази болест ще прескочи междувидовата бариера, но тя зарази и овце. А после идентифицираха над десет случая на заразяване на хора, което доказва, че прионите може да се пренесат и върху Хомо сапиенс. Симптомите на инфектираните от „луда крава“ хора са същите като на болестта „куру“ при аборигените, които Декстър Демил и Карл Гайдушек са се опитали да изолират през седемдесетте години. Болестта „куру“ се причинява от странния обичай на аборигените да изяждат мозъка на мъртвите си роднини. И при „куру“, и при „луда крава“ причинителите са деформирани клетъчни белтъчини. Макс смяташе, че науката не е готова да се справи със заболяванията, предизвикани от приони. В момента още няма много случаи сред хората, но той мислеше, че скоро ще има вълна на зараза, причинена от инфектирано говеждо месо. Точно затова искаше да работи с Декстър Демил — за да намери лек и да разбере как се разпространява болестта и какъв е инкубационният период преди да се проявят ранните симптоми — промяна на настроението и агресивност. Крис я слушаше внимателно.

— Проблемът в Англия се влоши, защото правителството не субсидира изцяло фермите. Ако фермерът установи, че кравата му е умряла от „луда крава“, правителството изплаща само половината от животното. Макс каза, че в резултат на това фермерите не съобщават за заболелите крави, а продават трупа на някоя компания за животински храни на цялата цена и без да предупреждават кланицата. Компанията смила месото и го превръща в храна за други животни. Прионите оцеляват и се предават на цели стада. Макс изучаваше и лекотата, с която прионите прескачат междувидовата бариера. Миналата година Уендъл и Макс направиха лабораторни изследвания и установиха, че дори торовете за зеленчуци, съдържащи заразен костен прах, пренасят дефектната белтъчина. И от зеленчуците заразата се пренася на хората. Не искам да прозвучи драматично, но ако не се контролира, болестта на прионите може да обхване целия свят, унищожавайки всички видове бозайници.

Двамата се умълчаха за миг, после Стейси продължи:

— Макс умря, опитвайки се да спре всичко това. Трябва да вземем приона „Бледия кон“ от Кинкейд, преди да е заразил нещо с него. Биологичното оръжие, което е разработил Демил, изглежда, действа не за период от години, а за броени часове. Това означава, че той и екипът му в Дяволската работилница са го подсилили с нещо. Във Ванишинг Лейк биологичното оръжие действаше много по-бързо. Знам, че звучи пресилено, но ако се опита да зарази с приона големи групи от населението, Кинкейд може да извърши акт, който ще промени еволюционния процес на човечеството. Ако бъдат премахнати хората с определени гени, в оцелелите, които не са умрели веднага, може да настъпят генетични промени. Кой знае какви поражения ще има след петдесет години? Трябва да докажем, че онези копелета от Дяволската работилница наистина разработват тези неща, и ако искаме да привлечем вниманието на обществеността, трябва да се сдобием с мостра, за да разобличим адмирал Зол с доказателство.

Крис за пореден път бе обзет от съмнения във възможностите си.

— Стейси, не съм сигурен какво изисква всичко това. Не съм в добра физическа форма. Нещата за мен се промениха. Не съм такъв, какъвто бях. Не знам дали ще мога да се справя.

Тя го погледна и изпита желание с нея да беше Макс. Макс би приел предизвикателството независимо от последиците. Коленичилият до нея морски пехотинец не можеше да замени мъртвия й съпруг, но пък тя нямаше към кого другиго да се обърне за помощ. Стейси хвана ръката му и я стисна.

— Знам. И аз изпитвам същото. Но трябва да опитаме. Залогът е твърде голям.

— Още треперя — призна Крис. — И още жадувам за алкохол. Понякога мисля само за това. Не съм сигурен дали ще мога да остана трезвен. Бъди взе всички оръжия, а срещу нас има трийсет-четирийсет души. Необходим ни е план, а аз нямам никаква представа…

Стейси го погледна и за пръв път видя в него морския пехотинец от снимката зад барчето на баща му. В сините му очи блестеше енергията от младежките му години. После, също така бързо, както се бе появило, видението изчезна.

Изведнъж в далечината се видяха светлини, после се показа жълто-червеният нос на локомотива. Фаровете се насочиха към тях. Нощните птици и скитниците се умълчаха, докато скърцащото и стенещото чудовище тракаше по релсите.

Локомотивът мина покрай Стейси и Крис и земята под краката им се разтресе. Горещият вятър от тръбата за изгорели газове развя дрехите им като пустинен вятър. После се появиха товарните вагони с колите и на лунната светлина като огърлица заблестяха цветовете на дъгата.

— Сега! — извика Крис и хвана Стейси за ръката.

Хукнаха покрай един от вагоните, превозващи автомобили. Влакът се движеше само с осем километра в час и не беше трудно да тичат успоредно с вагона.

— Хвани се за дръжката. Пази си краката! — изкрещя Крис, после скочи на стъпалото, хвана се за перилата и се прехвърли във вагона.

Стейси също скочи, хвана се за перилата и стъпи на стъпалото.

Вагонът мина покрай групата скитници, които също тичаха успоредно с влака и се опитваха да се качат.

— Къде ще седнем? — попита Стейси. Сърцето й биеше силно от вълнение.

— Ела — отговори Крис.

Изкатериха се по малка червена стълба. Под тях тракаха огромните метални колела на влака.

— Внимавай да не се подхлъзнеш — предупреди я Крис. Качиха се на горния етаж на вагона, където имаше редица нови мерцедеси. Крис започна да се промъква покрай колите, докато не стигна до началото на редицата. После извади джобно ножче, измъкна хромираната лайсна от вратата на един бял мерцедес, бръкна в дупката и отключи. Отвори вратата и се вмъкна в автомобила, като се премести на седалката до шофьора, за да може Стейси да седне зад волана. Тя също се качи в колата и затвори вратата. Крис издърпа пепелника, извади ключовете, подаде й ги и каза:

— Запали.

Стейси включи двигателя. Крис се наведе, за да види колко бензин има.

— Резервоарът е пълен до половината — каза той, кимна доволно, включи климатичната инсталация и я нагласи на двайсет и три градуса. — Е, добре дошла в луксозния вагон на скитниците. Каква музика харесваш?

— Ами… рок енд рол — усмихна се тя.

Крис намери музикална станция на радиото и го пусна тихо, после се облегна назад.

— Пък аз мислех, че пътуването по товарните влакове е тежко и мръсно — каза Стейси.

— Всяко занимание има тънкости, дори пътуването по товарните влакове. Но в това има и прагматичен аспект. Предстои ни да минем през петкилометров тунел, където ще се задушим от липса на кислород, ако сме навън. Но тук в колата няма да усетим нищо.

Двамата се облегнаха назад и се заслушаха в музиката. Влакът продължаваше да се движи под безоблачното, осветено от луната небе на Тексас. След половин час влязоха в дългия тунел, и както бе обещал Крис, не усетиха смъртоносните дизелови изпарения.

Влакът излезе от тунела и Стейси погледна Крис, който замислено се бе вторачил в пейзажа през прозореца.

— Сигурно е било ужасно да загубиш дъщеря си по този начин — неочаквано каза тя, сякаш прочела мислите му. — Представям си колко много ти липсва.

Крис прехапа устни, но не каза нищо. Думите не можеха да изразят чувствата му.