Стивън Канел
Работилницата на дявола (28)

27. Змиеядец

В специалните сили винаги казваха, че Крис Кънингам е най-добър след смрачаване. Бойните му другари твърдяха, че се съживявал по здрач, също като койот. Крис намираше врага като по магия, сякаш притежаваше свръхестествени способности. Той отиваше на разузнаване, изведнъж посочваше нанякъде и се оказваше, че в калта се спотайва противникът. В много от докладите след бойните операции пишеше: „Капитан Кънингам ги подуши“. Когато наближиха Ванишинг Лейк, Крис почувства предишната тръпка. Тялото му се напрегна.

— Угаси фаровете и спри — каза той на Бъди.

— Още не сме пристигнали.

Крис протегна ръка, изключи фаровете и заповяда:

— Спри!

— Какво има? — попита Бъди.

— Не знам.

Сетивата на Крис трептяха.

В джипа настъпи тишина, изпълнена с напрежение. Стейси и Бъди чакаха Крис да им каже какво става. Нервите на Крис бяха обтегнати. Той се почувства глупаво. После, за да прикрие смущението си, отвори вратата и слезе.

— Какво има, по дяволите? — нетърпеливо прошепна Бъди.

— Не знам. Понякога имам предчувствия — отговори Крис. Чувстваше се глупаво, но Бъди с лекота прие това като мъдрост.

— Ще огледам района — прошепна Крис и тръгна. Беше убеден, че „бойното усещане“ е предизвикано от поразената му от алкохола нервна система. Отдалечи се от джипа, смъкна ципа на панталона си, за да пусне една вода, и отново се вцепени. Този път усещането беше по-ясно изразено. Инстинктите го предупреждаваха. Той застана неподвижно, ослуша се и долови различните звуци на нощта — вятър, насекоми, птици. Хора? Не знаеше какво е събудило бдителността му. После изпразни пикочния си мехур. В училище „Змиеядец“, където го подготвяха за оцеляване, бе научил, че над водните пространства звуците се чуват надалеч. Крис безшумно вдигна ципа на панталона си и предпазливо тръгна към езерото.

Усети предишната тръпка от подготовката си в специалните сили, но слабо и неясно. Сетивата му бяха недостатъчно изострени и мудни. От осем години не беше ходил на разузнаване. Спомни си един случай, когато двамата със сержант Том Килбрайд се бяха изгубили и се натъкнаха на бивак на Републиканската гвардия, разположен в пустинята. Крис наруши заповедите, приближи се и пусна самонасочваща се сигнална ракета, после се оттегли и поиска въздушна тревога. След две минути от палубата на самолетоносача „Конститюшън“ излетяха шест изтребителя „Ф-16“. Крис и Том още се оттегляха от огневата зона, когато изтребителите се снишиха и започнаха да стрелят. Двамата нямаха време да избягат, затова се заровиха в пясъка. Войниците на Републиканската гвардия изпаднаха в паника и се разбягаха. Крис и Том откриха огън. Килбрайд бе покосен, когато един от иракчаните го улучи от десет крачки разстояние преди Крис да успее да стреля. Крис бе станал причина да убият Том, защото бе преценил обстановката погрешно. Същата нощ той се напи. Изпитваше вина заради смъртта на Том, но войната се нуждаеше от герои, особено от сухопътните сили. Крис получи Сребърна звезда за храброст под обстрел, а Том — гроб на бойното поле.

Крис мразеше медала. Отказа да го носи и го изхвърли в боклука. Баща му писа до морската пехота, получи друг медал и го окачи в кабинета си над барчето, до снимката на Крис, който вкарва гол. Това бяха победите на Ричард Кънингам. Но Крис се чувстваше душевно опустошен и объркан.

Излезе от гората и видя езерото. Всичките му сетива бяха нащрек. Той приклекна до водата и се огледа. Погледът му бавно обходи периметъра на сто и осемдесет градуса, търсейки нещо, несъвместимо с пейзажа — отблясък на метал на лунната светлина, звук, миризма. Всичко, което би могло да издаде местоположението на противника. Отново изпита недоверие към бдителността на нервната си система и отново се почувства глупаво, защото се опитваше да се убеди, че въпреки трите години на пиянство и недохранване сетивата му още са изострени. После, почти без да разсъждава, бавно тръгна покрай езерото. Движеше се безшумно и стъпваше леко. После отново, без да знае защо, изведнъж се вцепени. Нещо не беше наред. Той напрегна слух. До обонянието му достигна миризма на борови иглички. Това парче земя бе избегнало опустошителния пожар. Крис усети аромата на влажна пръст и чу лекото ромолене на вълните, плискащи се в брега. Продължи да стои неподвижно — питаше се какво е изострило бдителността му. И изведнъж се сети. Тишината. Хорът на нощните насекоми бе секнал. Някакъв непознат звук ги бе уплашил. Крис осъзна това едва когато насекомите отново започнаха да жужат.

Тръгна бавно, избрал безопасността пред бързината. След като извървя около четиристотин метра покрай езерото, чу далечен звук на метал. Ритмично тракане. Запълзя по корем и на бледата лунна светлина видя изгорялото пристанище, където допреди няколко дни се намираше ресторант „Кофа и стръв“. Няколко кедъра се извисяваха към небето — овъглено напомняне за безумието през онази нощ. Крис се промъкна към водата и безшумно нагази в езерото.

Леденостудената вода намокри дрехите му и го смрази като обещание за смърт. Той протегна ръка, взе от дъното шепа кал и намаза главата си, после се потопи до шията. Хващаше се за тревите и мъха и се придвижваше безшумно, като внимаваше да не предизвиква вълни. Отчаяно се опитваше да възвърне остротата на сетивата си от бойните години и чувството, че не е гост в околната среда, а част от нея. Но вместо това се чувстваше тромав и непохватен натрапник, бавен, шумен и лесно забележим. Потопи се до ушите, отказвайки се от възможността да чува, за да се скрие по-добре. Над водата се показваха само носът, очите му и намазаното с кал теме.

Когато се приближи до изгорелия пристан, видя, че ритмичното тракане идва от човек, който стои в малка лодка, завързана за нисък пилон. Мъжът лекичко удряше с чук по мотора, като изглежда, се опитваше да извади нещо, което го бе повредило, вероятно отломка от експлозиите. Крис спря и надигна глава, за да изтръска водата от ушите си, и изведнъж чу, че в мрака зад него шепнат мъже. „По дяволите! — помисли той. — Изобщо не ги чух.“ Бе се промъкнал покрай тях, без да ги забележи — грешка, която никога не би направил в дните си на рейнджър.

— Мисля, че го оправих — тихо каза мъжът с чука.

— Добре — отговори друг от брега. — Тръгваме. Крис беше между тях.

Четирима мъже нагазиха в езерото на десетина крачки от мястото, където стоеше Крис, и той бързо се потопи под водата.

Докато се придвижваше към лодката, единият от мъжете се спъна в него и извика:

— Какво е това, по дяволите?

Крис протегна ръка, сграбчи го за колана и го дръпна под водата. Бе обучаван в екип за подводно унищожение и навремето притежаваше отлични умения за оцеляване при тези условия. Опита се да възседне мъжа, но онзи стъпи на дъното и се изтласка, като го повлече със себе си. Когато се показаха над повърхността, мъжът удари Крис по лицето с пистолета в дясната си ръка. Крис залитна, но успя да избие оръжието от пръстите на мъжа, после увисна на него, за да не падне. Пистолетът се заклещи между двамата. Сбиха се в дълбоката метър и двайсет вода. Другите скитници се втурнаха да помогнат на другаря си.

Пистолетът се плъзгаше между телата им. Крис спусна ръка и като по чудо го хвана, обърна се и стреля два пъти по атакуващите мъже, сетне удари нападателя си с дръжката на пистолета, сграбчи зашеметения скитник и го натисна под водата. Жертвата му започна да се дави. Крис чуваше гласовете на скитниците, но не разбираше думите. Повлече мъжа все по-навътре в езерото — вече действаше само инстинктивно. Скитникът се съвзе, започна ожесточено да се съпротивлява и надигна глава да поеме въздух. После извика:

— Помощ! Помогнете ми!

Крис отново натисна главата му под водата. Докато служеше в екипа за подводно унищожение, веднъж бе издържал без въздух три минути и половина. Но тогава беше в страхотна форма, а сега представляваше физическа развалина… Усети, че жертвата му се мята в предсмъртни гърчове. Но и той не издържаше повече. Белите му дробове щяха да се пръснат. Той се показа за миг над повърхността, пое въздух и чу вик:

— Той е хванал Клив!

Крис отново се гмурна и натисна главата на Клив надолу. След малко скитникът престана да мърда. Крис го искаше жив, но се страхуваше, че ако се покаже над повърхността, ще стане лесна мишена за хората в лодката. После чу, че моторът запали. Крис беше на метър и половина под водата. Моторът на лодката избръмча приглушено над него и се отдалечи. Крис измъкна изпадналия в безсъзнание Клив и го помъкна към брега.

Едва успя да го издърпа на пясъка. Опита се да го преметне на рамо, но нямаше сили, затова го пусна да падне по гръб.

Клив си бе глътнал езика. Крис го извади и претърколи скитника по корем, за да изкара водата от него. От устата на Клив не излезе нищо. Крис отново го обърна по гръб и започна да му прави изкуствено дишане. Сърцето на Клив удари веднъж и спря. Крис го удари с юмрук по гърдите, опитвайки се да накара сърцето му отново да бие, и измърмори:

— По дяволите!

Прави му изкуствено дишане още пет минути, макар че това изглеждаше безполезно. После неочаквано мъжът въздъхна дълбоко. Окуражен, Крис продължи още десет минути да вдъхва въздух в белите му дробове. Клив не отваряше очи.

— Не умирай, кучи сине! — прошепна Крис. — Трябваш ми жив.

Скитникът не помръдваше. И изведнъж Крис осъзна, че е чул свистенето на собствения си дъх, който излиза обратно от устата на Клив. Скитникът беше мъртъв. Изтощен, Крис се облегна на едно дърво и се опита да успокои дишането си. Знаеше, че е извадил невероятен късмет да остане жив.