Стивън Канел
Работилницата на дявола (22)

21. Не предавай миещия мечок

Изи, керамичният миещ мечок, беше строшен на пода най-малко на петдесет парчета. Стейси коленичи и започна да ги събира.

— По дяволите! Как е станало това?

Крис Кънингам стоеше зад нея.

— Може да е от земетресението. Онзи ден е имало земетресение от четвърта степен — каза той.

Стейси не бе чувала за това, защото по това време беше в Бадуотър. Изведнъж, докато гледаше счупения Изи, от очите й бликнаха сълзи. Тя внимателно събра парчетата и ги сложи на масата в трапезарията.

Крис погледна строшената фигурка и сълзите, стичащи се по лицето на Стейси, и каза:

— Събери и малките парчета. Ще го залепя, ако имаш лепило.

— Не е необходимо — каза тя, после неочаквано промени решението си. — Имам лепило за обувки.

— Донеси го. Когато бях ученик, лепях всички счупени чинии и вази вкъщи. Имам опит.

Стейси отиде в банята да вземе лепилото, а Крис огледа хола. В апартамента имаше следи от мъжко присъствие — футболна топка, боксова круша и фланелка на отбора по бокс на Станфорд. Той разгледа библиотеката. Някои от книгите бяха от доктор Максимилиан Ричардсън. Крис се запита дали той е баща й или брат й, или Стейси е омъжена. Забеляза барчето и когато се приближи, видя, че там има всякакви ликьори. После съзря бутилка бренди и си наля една чаша.

В спешното отделение на болница „Хънтингтън“ в Пасадина Крис и Стейси бяха дали кръв и проби от кожа. Стейси бе казала, че на другия ден доктор Кини ще ги вземе от болницата и ще ги изследва в лабораторията в университета на Южна Калифорния. Когато го претеглиха, Крис установи, че е отслабнал с осем килограма.

Бе решил да вземе колата на баща си и да закара Стейси до апартамента й. Искаше да говори с Уендъл и да разбере какво всъщност се е случило с Майк Холивуд. Бяха взели такси до къщата на баща му и Крис влезе вътре, а Стейси го чакаше в колата. Докато излизаше, той спря пред барчето и пийна водка направо от бутилката. Това беше преди час. Сега изпи чашата бренди и усети топлината му. Бързо си наля втора чаша и я занесе на масата в трапезарията. Като повечето алкохолици, той беше специалист по пиенето. Пиеше достатъчно, за да успокои нервите си, но не толкова много, че да падне под масата. Сутрин се чувстваше зле, но бързо се оправяше с едно питие.

Стейси донесе лепилото и седна срещу Крис.

— Номерът е да започнеш с малките парчета. С големите е лесно — каза той.

Тя го наблюдава известно време, после каза:

— Питам се къде ли е Уендъл. Минава единайсет и половина. Аутопсията би трябвало да е приключила. Трябваше вече да е тук.

— Може би е продължила по-дълго.

Стейси кимна и започна да му помага да подрежда парчетата. Погледът й се спря на чашата бренди до лакътя му, но тя реши да не коментира това.

— Видях снимката в кабинета на баща ти. Крис не каза нищо.

— Бил си полузащитник в отбора на университета в Лос Анджелис.

— А ти си почти доктор по микробиология.

— Не искаш ли да говорим за добрите стари времена?

— И ти не искаш. Дай ми лепилото.

— Не предавай миещия мечок — каза Стейси и изхлипа.

Крис я погледна и попита:

— Кой е Максимилиан?

— Идеалният ми партньор. С него се чувствах пълноценна. Преди да срещна Макс, винаги бърках. Той ми показа как всъщност стоят нещата. Макс правеше всичко за мен. Дотогава това не ми се беше случвало.

— Къде е той сега?

Тя прехапа устни и му подаде няколко керамични шарчета.

— Виж къде ще ги сложиш.

— Стейси, в ресторанта ти каза нещо за синдрома на ветераните от войната в Персийския залив. Бих искал да прочета онези статии за Хънтсвил, Тексас, ако са ти подръка. — Дългите му пръсти внимателно нареждаха парчетата на Изи. — В теб ли са статиите? Може ли да ги взема за известно време?

— Да. — Стейси стана, отиде в кабинета си и започна да рови в чекмеджетата. — Никой няма да успее да докаже, че синдромът на ветераните от Персийския залив е изобретен от американците и първо изпробван в Хънтсвил, Тексас. Това е само теория, подкрепена от няколко странни инцидента.

— Въпреки това искам да прочета статиите.

— Единствената причина, поради която споменах Хънтсвил, беше защото случилото се там много прилича на това във Ванишинг Лейк. — Стейси се върна и сложи папката със статиите на масата. — Ето. В Хънтсвил е имало нещо, наречено ТРИИОС. Това означава Тексаски регионален институт за изучаване на околната среда. Парите били получавани чрез университета „Сам Хюстън“. Ако ги проследиш, ще установиш, че средствата идват от Вашингтонския мозъчен тръст, който е финансиран от Отдела за специални проекти на Пентагона, по онова време оглавяван от адмирал Зол. Една от разболелите се жертви през 1985 година е била жена, Джули Медли. Има статия за нея. Съпругът й Клейтън работел в затвора в Хънтсвил и се предполага, че той я е заразил. Лявата половина на тялото й започнала да се деформира като при полиомиелит. Историята със странното заболяване се разчула в пресата и по някои от тексаските телевизионни станции. Неколцина други цивилни, свързани със затвора, проявили същите симптоми. Лекарите в Хънтсвил взели кръвни проби и заявили, че са изолирали странни непознати микроорганизми, които били изпратени в болница „Уолтър Рийд“ за изследване. И оттам изтекла информация.

— Каква?

— Микроплазмата в кръвта на Джули имала изключително необичайна структура на ДНК. Това показвало, че микроорганизмът вероятно бил създаден по генноинженерен път. Седем години по-късно същият фрагмент на ДНК е бил открит в кръвта на ветераните, страдащи от синдрома на Персийския залив.

Крис я погледна. В очите му блесна гняв.

— Синдромът никога нямаше да порази американските войници, ако първо ние не го бяхме пренесли в Ирак през осемдесетте години.

Тя кимна. В същия миг на вратата се потропа. Стейси отвори и видя Уендъл — изглеждаше уморен и бе по-разрошен от всякога.

— Какво стана? — попита тя. — Много се забави.

— Бях в полицията в Санта Моника — изръмжа Уендъл, влезе и се отпусна на любимото кресло на Макс. — Четирима типове с високоефективни филтърни маски и картечни пистолети нахлуха в залата за аутопсии и откраднаха тялото.

— Шегуваш се!

— Каквито и да бяха, те знаеха, че Майк е умрял от болестта на прионите, и откраднаха тялото, за да потулят този факт.

Мислите на Стейси трескаво препускаха в главата й.

— Може да са били от Дяволската работилница… — каза тя.

— Господ да ни е на помощ — въздъхна Уендъл, облегна се назад, затвори очи и не спомена, че е откраднал скалпела от аутопсията.