Стивън Канел
Работилницата на дявола (46)

45. Блед кон без ездач

Декстър бе уплашен до смърт. Стоеше в Дяволската работилница и гледаше обезумелите сиви очи на Фанън Кинкейд. — Хайде, започвай. Направи магията — заповяда ненормалният месия.

Декстър вече беше сложил до измервателния уред за pH, отчитащ маркировката на ДНК, двата метални контейнера, които бяха извадили от дъното на Ванишинг Лейк, когато Фанън неочаквано се приближи до него. Гласът му беше глух шепот, досущ свистящ вятър, духащ в пресъхнал кладенец.

— Във Виетнам, когато хванехме някой жълтур и го разпитвахме, винаги имахме проблем… Как да разбереш дали мръсното копеле казва истината, или лъже? Голям проблем, защото трябваше да изпратя хората си в сражение въз основа на информацията, изтръгната от оризовата глава. Затова разработих собствена техника на разпити, която е по-точна от детектор на лъжата. Знаеш ли, че по скалата на болката от едно до десет нормален човек издържа само двайсет секунди на осмата степен, преди да припадне? Жените издържат почти минута… Представяш ли си? — Дъхът на Фанън миришеше на цигари и беше отвратителен. — Когато дойде в съзнание, човек е в състояние на лек шок и психоза, което не е същото като хипнозата. Той е в съзнание, но все едно сънува. Това продължава само около четири минути. После човекът идва в пълно съзнание и започва да крещи и да повръща. Странното нещо, което установих, е, че в това състояние на агония и полусъзнание дори най-смелите и издръжливите не лъжат. А малцината, които се опитват да лъжат, поглеждам в очите и разбирам, че ме будалкат. Следиш ли мисълта ми, приятелю?

— Моля те… Моля те. Направих всичко, което искаше…

— Да, знам. Но проблемът е там, че още те мисля за лъжец и не ти вярвам повече отколкото на оризовите глави във Виетнам. Откъде да знам дали ще ми дадеш оръжие, ефикасно и годно за употреба, или само се мотаеш тук и се преструваш, че правиш нещо?

— Обещавам. — Гласът на Декстър трепереше от страх.

— Знам какви са обещанията ти. Много скапаняци са ми давали дума, а после заради тях съм загубвал добри, бели американци, защото копелетата лъжеха. Но щом открих, че силната, непоносима болка действа като серум на истината, не загубих нито един човек заради информация от пленени оризови глави.

— Не ми причинявай болка… Моля те. Не издържам на болка.

— Добре, Декстър. Тогава ме накарай да ти вярвам. Докажи ми, че онова, което приготвяш, е нещо повече от морбили. Инак ще те сложа на стола, ще вкарам „уреда на истината“ в пениса ти и ще започна да изпичам простатата ти с електричество.

Фанън извади от джоба си малък реостат с жица и щепсел. На другия край на жицата беше прикрепен дълъг, тънък, подобен на игла предмет, който приличаше на метален катетър. Кинкейд показа уреда на ужасения учен.

— Ето го. Железария само за два долара, а работи по-добре от полиграф на стойност четирийсет хиляди. Пъхам това нещо в дупката на маркуча ти, нагласявам го на осма степен и го държа там, докато топките ти не експлодират и не започнеш да пееш националния химн през задника си.

— Обещавам, че няма да те излъжа, преподобни Кинкейд. Мислех, че съм Софар. Член на твоя Християнски хор.

— Не си. Ние не приемаме лайнари неверници. Но чуй какво ще ти кажа… Ако бързо направиш това чудо, без да се разтакаваш и да ми губиш времето, ще наглася уреда на истината на шеста степен, когато те разпитвам. Няма да го слагам на по-висока степен, за да не усетим миризмата на горящия ти член.

— О, Боже… Господи…

— Това е добро начало. Е, защо не се заловиш за работа? После ще видим какво мисля за резултата.

Декстър възнамеряваше да се мотае известно време в лабораторията, после да избере подходящ момент и да отвори мензура с амониев сулфат, който да задейства алармената система и да доведе рейнджърите от Делта Форс. Но сега, докато гледаше саморъчно направения реостат и си представяше как жицата влиза в пениса и простатата му, решителността му се изпари. Ако Фанън използваше уреда, Декстър щеше за секунди да признае истината. Така че нямаше друг избор, освен да изпълни командите на Кинкейд. Демил вече не се интересуваше от четирийсет и петте процента от населението на Детройт, които бяха афроамериканци, нито от огромната еврейска общност в Ню Йорк. Единствената му грижа беше да спаси собствения си живот.

И Декстър Демил се залови да превръща приона „Бледия кон“ в биологично оръжие. Някога, в името на животоспасяващата наука, в планините на Нова Гвинея, заедно с Карл Гайдушек, той бе помогнал да се изолира предшественикът на този протеин. А сега, като Адолф Хитлер, щеше да го използва, за да извърши геноцид. Демил нямаше представа къде и как е преминал границата.

Той извади учебниците по етническо и расово групиране на ДНК и ги отвори на графиките за протичането на процеса ацидоза. Сетне протегна ръка към мензурите, в които щеше да промени pH на прийоните, и се залови да създава най-страшното оръжие за геноцид на света.

* * *

Крис и Стейси изчакаха влака с провизиите и лесно се качиха на него. Скърцайки и тракайки, влакът влезе във Форт Детрик. Те слязоха само на стотина метра от мястото, където преди два часа бяха скочили Фанън и щурмовият му екип.

Снишиха се под насипа и се вторачиха в отминаващия влак. Сетне погледите им бяха привлечени от друг, много по-зловещ влак.

— Ето го — каза Крис и посочи Белия влак, който бе спрял в полето. — Чувал съм за него, когато служех в морската пехота. Охраната пътувала на покрива и била с автоматични оръжия.

Крис тръгна по насипа покрай релсите, опитвайки се да види какво става. Когато се приближиха на триста метра, той приклекна във високите треви и се вторачи в Белия влак. Стейси залегна на земята до него.

— Струва ми се, че изпомпват нещо — каза Крис, като видя огромните гумени маркучи, прикрепени към горната част на вагоните-цистерни и изчезващи в асфалтовата площадка на земята. Чуваше се далечно бръмчене на електрически помпи.

— Трябва да намерим лабораторията на Декстър Демил. Ако са в базата, Фанън и хората му са отишли там. Тя е в сграда номер 1666. Макс каза, че там разработвали свръхсекретни неща. Не му позволявали да влиза там, но ми каза, че Декстър Демил работел в онази лаборатория.

— Знаеш ли къде е?

— Преди няколко дни бях в лабораторията за примати. Мисля, че ще я намеря.

— Да вървим.

Стейси тръгна приведена в посоката, в която бяха поели Фанън и хората му. Двамата с Крис скоро намериха същата пътека в гората и стигнаха до поляната, където Кинкейд бе чакал завръщането на Рандъл и Лудия тексасец. Крис видя нещо на земята и го взе.

— Какво е това? — попита Стейси.

— Фас. Те са били тук.

— Как разбра?

— Поради две причини. Фасът още не е влажен. Бил е хвърлен преди малко. Освен това повечето скитници сами свиват цигарите си. Този фас е хвърлен от някой от хората на Фанън. Преди час са били на това място.