Стивън Канел
Работилницата на дявола (6)

5. Пролетен хребет

Беше десет сутринта и Стейси караше взетото под наем мицубиши по междущатска магистрала 70, излизайки от Мериланд. Джоан се бе отпуснала на седалката до нея. Спряха пред информационния център на жилищен комплекс „Пролетен хребет“, който се намираше зад масивна тухлена стена. Пазачът бе приготвил ключа и го даде на Стейси, като й обясни как да стигне до къщата, която бе наемал Макс.

Тя подкара из хубавия жилищен комплекс, който Макс бе описал по телефона.

Къщата се намираше в края на Кетлър Роуд. Беше двуетажна, с колони, тухлена фасада и покрив от сиви плочи. Имаше грижливо окосена морава и красиво подредени цветни лехи. Вратата беше наскоро боядисана в черно. Стейси отвори плика и извади ключа. Не беше сигурна какво ще търси, но нещо я привличаше към мястото, където бе умрял Макс. Освен това искаше да се опита да намери начин да се сбогува с него. Близостта му й липсваше. Може би трябваше да вземе урната с праха му… Поне нея можеше да гледа и да държи в ръка.

Джоан бе спряла да плаче и бе изпаднала в унес. Бе обезумяла, след като Стейси се бе забавила повече от четири часа. Беше се обадила на Уендъл и му бе изпратила по факс доклада от аутопсията. Двамата бяха решили да се обадят на полицията, когато Стейси влезе в хотелската стая на „Холидей Ин“. Сутринта двете наеха кола, обадиха се в жилищен комплекс „Пролетен хребет“ и се отправиха натам.

Стейси отключи. Вратата силно изскърца.

Влязоха в просторен слънчев коридор. Стейси погледна пощата на масичката. Имаше предимно реклами. После бързо влезе в къщата.

Отиде в спалнята и погледна дрехите на Макс. Куфарите му бяха на най-горния рафт на гардероба, но Стейси нямаше сили да се залови с прозаичната задача да събере багажа му. Пък и какво щеше да прави с вещите му? Дали да ги запази като спомен? Реши да отложи решението на този въпрос за по-късно.

Отиде в банята и видя четката за зъби, самобръсначката му и шишенцето с витамини. Огледа осиротелите принадлежности на Макс и се помъчи да преглътне сълзите си.

После влезе в кабинета му. На бюрото стоеше компютърът на Макс. Стейси се запита върху какво ли е работил съпругът й, преди да умре, седна, включи компютъра и се вторачи в екрана. Вместо правоъгълника, в който трябваше да се напише паролата, там беше изписано само „WINDOWS’98“.

— Тия копелета са изтрили информацията на твърдия диск — каза Стейси на Джоан.

— Трябва да тръгваме. Самолетът излита след час и четирийсет минути.

Стейси продължаваше да гледа екрана. После тихо попита:

— Къде си го сложил, Макс?

— Кое?

— Той винаги правеше резервни копия. Беше фанатик в това отношение. Тук някъде трябва да има диск с всички важни документи и научни изследвания.

— Ясно — без да прояви интерес, рече Джоан. Стейси провери лавиците, дипломатическото куфарче и бюрото. В едно от чекмеджетата имаше няколко кутии с дискове. Единият беше за възстановяване на програмата в първоначалното й състояние. Стейси присви очи. „Ето как са изтрили файловете в компютъра на Макс! Но въпреки това трябва да има резервен диск. Може да е залепен под чекмеджетата“ — помисли тя, издърпа ги едно по едно и пъхна ръка отдолу. Сетне провери в банята, кухнята и кабинета. Нищо.

Накрая застана в средата на хола, сложи ръце на кръста си и отчаяно огледа помещението.

— Трябва да тръгваме — повтори Джоан.

— Добре — съгласи се Стейси, после отвори плъзгащите се стъклени врати и излезе в задния двор.

— Какво правиш? — попита Джоан.

— Не знам… Само…

Стейси започна да обикаля двора — гледаше в земята и се опитваше да види къде се бе случило произшествието. Накрая видя място, където тревата изглеждаше по-тъмна. Приклекна и допря длан до земята. Тревата се бе втвърдила от кръвта на Макс.

— Господи! — изстена тя. — Защо са го направили? Защо… защо, Макс?

Този път не можа да преглътне сълзите си и се разплака.

Джоан я дръпна да се изправи и я прегърна.

— Знам какво ти е… Хайде да се прибираме!

— Трябва да направим нещо! Трябва! — повтаряше Стейси.

Качиха се на самолета и след четири часа и половина кацнаха на летището в Лос Анджелис. Уендъл Кини ги посрещна и тримата се качиха в четиригодишния му зелен форд. Поеха по Харбър Фрийуей и Уендъл погледна Стейси.

— Мисля, че наистина си им бръкнала в здравето с тоя доклад от аутопсията.

— Те са го убили.

— Може би — каза той и прокара пръсти през гъстите си побелели коси. — Твърдението ти отговаря на анализа от аутопсията, но може да има друга причина за кръвта в белите дробове, затова нека да не правим прибързани заключения.

— Какви други причини?

— Може да се е сбил в някой бар или другаде. Или да е претърпял автомобилна злополука и да е порязал устата си и да е вдишал кръвта. И после, в пристъп на депресия или на нещо друго, да се е самоубил.

— Глупости! В нощта, когато се е случило, разговарях с него до един. Макс изобщо не беше потиснат. Нито е катастрофирал. Престани да говориш така!

— Само искам да кажа…

— Глупости — повтори Стейси. — Нека да ти кажа още нещо. Информацията в компютъра му е изтрита. Няма абсолютно нищо. Дори някои от личните му файлове, където знам, че пазеше снимки на мен и на родителите и сестра си.

— Е, това вече е лош знак — рече Уендъл.

— Онези типове от Форт Детрик са намислили нещо наистина ужасно. Макс се е превърнал в проблем и те са го отстранили.

— Нещо ужасно? Но какво? Форт Детрик е един от водещите медицински институти на Източното крайбрежие.

— Приони. Знаеш ли какво е това? Не са вируси, нито химични съединения. Прионите са идеалното биологично оръжие, защото не са живи микроорганизми. Не можеш да ги убиеш с огън или студ. Те не умират като ебола или СПИН и се приспособяват към химията на организма, затова имунната ти система дори не знае, че са там, и не се бори с тях. Макс ми обясни, че прионите са най-смъртоносните и ужасяващи убийци на света. Преди две седмици ми каза по телефона, че според него доктор Декстър Демил разработвал първото биологично оръжие с приони.

— Доктор Демил е голям учен, носител на Нобелова награда. Той не би направил такова нещо. Нито във Форт Детрик, нито в никоя база в Съединените щати няма програма за разработване на биологични оръжия. Всички бяха затворени с указ на президента. Във Форт Детрик извършват само такива изследвания, че ако някой терорист използва биологично оръжие срещу нас, да можем бързо да направим антитела срещу него. Нямаме стратегически програми за биологични оръжия според договора за неразпространение от 1972 година.

— Наистина ли вярваш в това, Уендъл? Този договор е подписан от стотина страни и знам, че най-малко десет от тях продължават активно да разработват биологични оръжия. Русия, Ирак, Иран, Израел, Великобритания, Египет и един Господ знае още кои. След като толкова много враждебно настроени към Съединените щати страни се занимават с тези незаконни изследвания, мислиш ли, че ЦРУ и Пентагонът не знаят за това? И бъди сигурен, че са намерили начин програмите за биологични оръжия да продължат да се осъществяват.

Уендъл Кини замълча, после реши да смени темата. — Какво каза на онези хора от Форт Детрик?

— Казах им, че Макс сигурно е разбрал нещо, превърнал се е в проблем и те са го премахнали.

— Майчице! — изстена той.

— Защо да не нарека нещата с истинските им имена?

— Защото откакто напусна града, отложиха изпитите ти за неопределено време. Факултетът по микробиология ще ревизира дисертацията ти.

— Някой се е обадил. Уендъл, колко пари дава тихомълком за биологични изследвания Пентагонът на университетите в страната?

— Свят ще ти се завие.

— Университетът на Южна Калифорния има ли някакво тайно споразумение с онези лайнари от Форт Детрик?

— Не, доколкото ми е известно. В края на краищата, Макс ръководеше програмата. Той обичаше хората. Мисля, че никога не би се съгласил да използва средства от правителството, за да разработва незаконни оръжия, които може да бъдат употребени срещу човечеството.

— Точно така! — разпалено каза Стейси и си помисли: „И въпреки това отиде във Форт Детрик, за да изучава прионите с Декстър Демил, който в миналото беше критикуван за съмнителни научни изследвания с военно предназначение.“

И двамата си го помислиха, но никой не го произнесе на глас.

— А тайните помещения, открити във Форт Детрик през осемдесетте години? — попита Стейси. — Намерили са ги много след забраната за разработване на биологични оръжия. Там е било пълно със зарин и различни видове антракс.

— Извършвали са изследвания и са разработвали антитела.

— Там е имало достатъчно количества, за да бъде унищожено два-три пъти населението на земята. Имаше разследване в Конгреса. Програмата беше спряна. Кого будалкат? Те продължават да произвеждат и да складират такива вещества. А изследванията на ЦРУ върху комари, когато пуснаха над Карвър Вилидж женски екземпляри, заразени с тропическа и жълта треска, и умряха тринайсет души? А разпространяващите се по въздуха бактерии, пускани над Сан Франциско и в метрото в Ню Йорк от средата на седемдесетте до края на осемдесетте години? Правителството призна за това. Умряха невинни американски граждани. Тия кучи синове във Форт Детрик май наистина се занимават с аеробиология.

— Виж какво, Стейси, не казвам, че програмата ни няма ужасни етични пропуски, нито че не съществуват злонамерени учени или военни, или хора на ЦРУ, които са решили на всяка цена да продължат да се занимават с тези неща. Но нашето правителство не разработва умишлено такива стратегически оръжия.

— Добре, добре. Само…

— Какво?

— Бих искала да знам върху какво е работил Макс и какво е имало в компютъра му. Знаеш какъв беше той. Записваше всичко и имаше резервни дискове. Ако са го убили, защото е знаел нещо, тогава някъде съществува копие, повярвай. Онова, което са изтрили от твърдия диск, не е единственият запис на изследванията му.

— Боя се, че никога няма да разберем.

Стигнаха до апартамента на Макс и Стейси и Джоан извади чантата си от багажника на форда на Уендъл и я сложи във фолксвагена си. Тя беше много сдържана и мълча през целия път от летището. Преди да се качи в колата си, Джоан хвана ръката на Стейси и каза:

— Страх ме е, миличка. Мисля, че не бива да се забъркваш в тези неща.

— Знам — каза Стейси, целуна я и гледа, докато фолксвагенът се скри от погледа й.

Уендъл си тръгна и тя се качи по стълбите, отключи, пусна чантата си на пода и огледа тристайния апартамент, който доскоро беше бил щастливо гнездо на влюбени. Едва сега забеляза колко е малък, колко протрит е диванът и колко много петна има на килима. После влезе в кабинета си, погледна компютъра и го включи, за да провери електронната си поща.

И тогава го видя!

„Скъпа Стейси — започваше съобщението, — не всичко е наред във Форт Детрик, затова искам да прочетеш този прикрепен файл и после да го скриеш на сигурно място.“

След като бяха разговаряли преди да го убият, Макс й бе написал писмо, към което бе прикрепил файлове с научните си изследвания. Съобщението по електронната поща съдържаше всичко, което той подозираше, че става в една тайна лаборатория във Форт Детрик, наречена „Дяволската работилница“. В записките си Макс описваше доктор Декстър Демил, приона „Бледия кон“^[1] и ужасните експерименти с хора, които предстояха в стария затвор във Ванишинг Лейк^[2], Тексас.