Стивън Канел
Работилницата на дявола (36)

35. Хайка

Бъди си тръгна по-скоро от неудобство, отколкото от гняв. И сега, докато седеше в джипа на паркинга на „Четири сезона“, се питаше какъв да бъде следващият му ход. В устата си отново усещаше тръпчиво-сладникав вкус. Бе завладян от толкова силна самота и самопрезрение, че това го притисна като съдбоносно предупреждение.

Списъкът с отрицателните му качества беше зашеметяващ. Той беше страхливец и наркоман. Не беше всеотдаен нито към себе си, нито към професията си. Нямаше нито една връзка в живота си, която да цени или да си направи труда да поддържа. Всичките му „близки“ приятели се купуваха и продаваха — професионални познати, които кръжаха около него като самолети, попаднали в гъста мъгла, и чакаха указания от него. Никой от тях нямаше желание да му дари миг на безкористна загриженост. Бъди знаеше, че всичко това е по негова вина. Той бе създал свят, който беше само за него. Неприятната истина беше, че ако искаш да спечелиш уважение, трябва да се отплатиш със същото. Ако продължаваше да фокусира всичко върху себе си, щеше да се пресити. И сега Бъди не знаеше къде да отиде. Не можеше да намери нова посока. Знаеше само, че е престанал да се крие. Но ако не избереше правилния път, щеше да пожертва и малкото, останало от него.

Започна да обмисля възможностите за избор. Може би трябваше да се обади на Пеликана.

Антъни Пеликано работеше за него от петнайсет години. Детективът от Лос Анджелис бе успял да измъкне от затруднено положение неколцина актьори, които се снимаха във филми на Бъди. Пеликано знаеше много тайни и мръсотии в Холивуд. Бъди го бе наел за пръв път по време на развода си. Пеликана успя да разкрие една лесбийска връзка на Тоува и Бъди държа това над главата й като Дамоклев меч, докато деляха имуществото. Антъни сигурно знаеше какво да направи.

Някой потропа на стъклото и Бъди се стресна и рязко обърна глава. Видя портиер в униформа.

— Желаете ли да паркирам колата ви, господине? — усмихна се човекът.

Бъди поклати глава, включи на скорост и потегли в тексаската жега.

— Не ми пука какво са отговорили от офиса му. Кажи му, че е жизненоважно да говоря с него — изкрещя Бъди на Алиша Профит, която го бе информирала, че Пеликана е в Ню Мексико, за да отърве някаква актриса от арест за употреба на мескалин.

— Щели да му предадат да ти се обади — повтори Алиша твърдо като пруски генерал.

Бъди си представи как красивата му асистентка стои зад огромното си бюро в просторния му кабинет в „Парамаунт“ и отчаяно клати тъмнокосата си глава, докато той й крещи. Бе прекарал няколко безобидни нощи с нея, опитвайки се да я свали, но тя му се бе изплъзнала. Алиша винаги си тръгваше с достойнство и затова той я уважаваше. И въпреки това не преставаше да й крещи.

— Там ли е Рейс?

— Да. И Марти е тук.

След миг се обади Рейс Уокър. Гласът му беше плътен и мек, досущ скъпа мебел.

— Как я караш, приятел? — попита каскадьорът с провлачения си говор от Аризона.

— Рейс, нуждая се от помощта ти — каза Бъди. — Вземи четири-пет момчета, които знаят какво правят… Например Били Тюлена и онзи смахнат индианец, когото снимахме в „Шерифа от Каньона на апахите“. Мисля, че се казваше Малкия бизон. Онзи, който вкара горящия пикап в езерото.

— Джон Малката мечка — поправи го Рейс.

— Точно така. И отиди в къщата ми в Малибу и вземи оръжия от шкафа. После ела във Форт Уърт. Колкото можеш по-скоро.

— Какво става, Бъди?

— Имаме да разчистваме сметки — отговори Бъди. Опитваше се да говори мъжествено, но всъщност се чувстваше безсилен и глупав. — Освен това кажи на Алиша да дойде с теб. Трябва ми да уточнява детайлите. Нека се обади на импресариото ми Роб и да изтегли парите от всичките ми кредитни карти. Също така да ми уреди каравана под наем от Форт Уърт за сметка на киностудията. Да бъде дълга най-малко десет метра и с мощен мотор. Ще пътуваме. Трябват ми клетъчни телефони и алкохол. Донеси и няколко дози кокаин и едно-две пликчета марихуана.

— Добре. Но какво става? — повтори Рейс.

Бъди не отговори и затвори, после започна да обикаля безцелно по улиците на Форт Уърт. Накрая спря. Ръцете му трепереха. Нуждаеше се от нещо. Отначало помисли, че му трябва кокаин, за да замъгли съзнанието му и да повдигне духа му. После обаче осъзна, че не са му нужни наркотици. Но какво? Изпитваше някакъв непознат копнеж. Изброи наум физическите си потребности, но списъкът не съдържаше това усещане. И после изведнъж картината се изясни.

Докато седеше в джипа, спрял на една от улиците на Форт Уърт, Бъди осъзна, че повече от всичко копнее за самоуважение.