Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чудакът Томас (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Odd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Брат Од

ИК „Плеяда“, 2008

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО, 2008

Редактор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне

На някои хора, които отдавна познавам и обичам, защото вършат добра работа и са добри хора: Питър Стайлс, Ричард Брукс, Бил Андерсън (Здрасти, Даниел!), Дейв Голк и Том Фенър (Габриела, Катя, Трой, здравейте!). Купонът от Другата Страна ще е просто велик, обаче хайде да не бързаме

Научи ни…

Да даваме и да не държим сметка за цената.

Да се борим и да не мислим за раните.

Да се трудим и да не дирим почивка…

Свети Игнаций Лойола

Първа глава

Обгърнат от камъка, потънал в тишината, седях край високия прозорец, докато третият ден от седмицата отстъпваше мястото си на четвъртия. Реката на нощта течеше бавно, безразлична към повелите на календара.

Надявах се да стана свидетел на онзи вълшебен миг, в който снегът наистина ще започне да се сипе. По-рано небето беше процедило няколко снежинки, и толкоз. Надигащата се виелица отказваше да побърза с разразяването си.

Само дебелата свещ на бюрото в ъгъла, закрепена в кехлибареножълтата стъклена поставка, осветяваше помещението. Всеки път, щом станеше течение, треперливият пламък пръскаше маслени отблясъци по варовиковите стени и гъсти сенки се разливаха на вълни в ъглите.

През повечето нощи лампата ми се струваше твърде ярка и единствено екранът на компютъра свети, когато пиша със сиви букви на морскосин фон.

Без сребристата амалгама от светлина прозорецът не отразяваше лицето ми. Зад стъклата ясно виждах нощта.

Дори ако не си монах, а само гост, животът в манастир предоставя сравнително повече възможности да видиш истинското лице на света, непомрачено от собствената ти сянка върху него.

Абатството „Свети Вартоломей“ е заобиколено от калифорнийската Сиера Невада[1].

Девствените гори, които покриваха полегатите възвишения, на свой ред бяха загърнати в мантията на мрака.

От прозореца на третия етаж виждах само част от обширния преден двор и асфалтираната алея, която го прорязваше. Четири ниски фенера с крушовидни шапки образуваха кръгове от призрачнобледа светлина.

Отделението за гости се намира в североизточното крило. Приемните са разположени на партера. По-горните етажи са заети от частни апартаменти.

Докато гледах навън в очакване на снежната фъртуна, една бяла преспа — уви, не от сняг — изникна в тъмнината на двора и се понесе към фенерите.

В абатството има куче, петдесеткилограмова кръстоска от немска овчарка и може би лабрадор ретривър. То е съвсем бяло и се движи с безплътното изящество на мъглата. Името му е Бу.

Моето име е Од, което означава „чудак“. Превъртелите ми родители твърдят, че в акта за раждане е допусната грешка и че е трябвало да се казвам Тод. Само дето никога не са ме наричали така.

За двайсет и една години никога не ми е минавало през ума да се прекръстя на „Тод“. Изчанченият ход на живота ми ме навежда на мисълта, че името Од ми подхожда повече, независимо дали се казвам така по волята на родителите си или по прищявка на съдбата.

Долу Бу спря по средата на плочника и се втренчи в алеята, която постепенно се стесняваше и изчезваше в мрака.

Планините не се състоят само от възвишения. Понякога земята си почива от изкачването. Абатството е кацнало на една висока поляна със северно изложение.

Ако съдя по щръкналите уши и вирнатия нос, Бу надушваше приближаването на посетител. Опашката му бе повдигната.

В тъмнината не можех да видя дали козината му е настръхнала, но напрегнатото тяло на кучето красноречиво говореше в този смисъл.

Фенерите на алеята светят от здрач до зори. Монасите от „Свети Вартоломей“ вярват, че ако някой странник се отбие при тях след мръкнало, колкото и редки да са подобни случаи, светлината трябва да замести поздрава „добре дошъл“.

Бу застина за момент, след което пренасочи вниманието си към ливадата отдясно на алеята. Главата му клюмна. Ушите му клепнаха.

Отначало не забелязах причината за тревогата му. И тогава… пред очите ми изникна привидение, неуловимо като нощна сянка над черни води, което мина достатъчно близо покрай един фенер, за да го зърна за миг.

И през деня този гостенин щеше да е видим само за Бу и за мен.

Виждам мъртъвци, духовете на починалите, които по една или друга причина не са напуснали този свят. Ако са били убити, някои идват при мен, дирейки справедливост; други ме търсят за утеха или компания; трети са привлечени към мен от подбуди, които невинаги разбирам.

Това неимоверно усложнява живота ми.

Не ви моля за съчувствие. Всички имаме проблеми и вашите са толкова сериозни за вас, колкото моите за мен. Може би всяка сутрин ви се налага да пътувате час и половина по магистрали с големи задръствания и придвижването ви е възпрепятствано от нетърпеливи и неадекватни шофьори, някои от които са агресивни типове със средни пръсти, хванали мазоли от непрестанна употреба. Представете си обаче колко стресиращо ще е утрото ви, ако в колата до вас седи младеж с ужасна рана от брадва на главата, а на задната седалка се е разположила възрастна дама с оцъклени очи и посиняло лице, която е била удушена от мъжа си.

Мъртвите не говорят. Не знам защо. И посеченият с брадва дух няма да изпоцапа тапицерията ви.

Въпреки това антуражът от доскоро живите действа угнетително и не допринася за доброто ви настроение.

Гостът на ливадата не беше обикновен призрак и може би дори не беше призрак. Освен мотаещите се духове на мъртвите аз виждам още един вид свръхестествени същества. Наричам ги бодаси. Те са черни като мастилото и безплътни като сенките. Формата им е разтеглива. На ръст колкото средно висок човек, те често безшумно се промъкват по земята като котки.

Този на ливадата ходеше изправен. Черен и безформен, той все пак донякъде напомняше на вълк, донякъде на човек. Грациозен, гъвкав, грозен.

И тревичка не помръдна под стъпките му. Ако беше преминал езерото, и една вълничка нямаше да надипли водната повърхност.

Според фолклорните предания на британските острови бодакът е кръвожаден звяр, който се промъква през комините и грабва непослушните дечица. Нещо като служител на „Данъци, такси и налози“.

Съществата, които виждам, не са нито бодаси, нито данъчни инспектори. Те не отвличат нито непослушни деца, нито злодеи на по-зряло възраст. Обаче съм ги виждал, разтегливи като дим, да влизат в къщите през комините, ключалките, процепите в рамките на прозорците. Не знам как другояче да ги нарека.

Инцидентната им поява винаги е повод за безпокойство. Тези същества очевидно са енергийни вампири, които знаят бъдещето. Привличат ги места, където ще се разразят стихийни пожари или кръвопролития. Сякаш се хранят от човешкото страдание.

Въпреки че неслучайно минава за смело куче, Бу се дръпна от привидението с оголени зъби на черната си муцуна.

Фантомът спря, сякаш му се присмиваше. Изглежда, бодасите са наясно, че някои животни ги виждат.

Според мен не са наясно, че аз също ги виждам. Ако бяха наясно, вярвам, че нямаше да имат повече жал към мен, отколкото побърканите муджахидини имат към жертвите си, когато, обзети от праведен гняв, им режат главите и други части от тялото.

При гледката на този бодак първият ми импулс беше да потърся прашната близост на пода под леглото, а вторият — да се изпишкам.

Геройски устоявайки под напора на страха и на мехура, аз се втурнах в коридора. Третият етаж на отделението за гости предлага два малки апартамента, вторият от които не беше зает.

На втория етаж начумереният руснак без съмнение се мръщеше в съня си. Дебелите каменни стени на абатството щяха да приглушат шума от стъпките ми.

Северозападното крило на абатството може да се похвали с вито стълбище, притиснато между каменните стени. Редуват се стъпала от черен и бял гранит, които ми напомнят на костюма на Арлекин, клавишите на пианото и една сладникава стара песничка на Пол Макартни и Стиви Уондър.

Въпреки че стръмните стъпала не прощават, а шахматната гама действа дезориентиращо, аз смело хукнах към партера. Едно подхлъзване и като нищо можех да си строша главата.

Преди шестнайсет месеца изгубих най-милото си и светът ми се срина до основи. При все това обикновено не действам безразсъдно. Остана ми по-малко, заради което да живея, но битието ми все още има цел. Опитвам се да намирам смисъл в дребните неща.

Не успях да се размажа по стълбите и се затичах към главното фоайе, където мракът беше разпръскван само от една нощна лампа с абажур, обсипан с мъниста.

Бутнах тежките врати от дъбово дърво с мръсното прозорче и видях как дъхът ми излиза на тънка струйка в зимната нощ.

Галерията на отделението за гости огражда двор с открит басейн и бяла мраморна статуя на Свети Вартоломей. По всяка вероятност той е най-непопулярният от дванайсетте апостоли.

Тук изобразеният светия е заел тържествена поза. Притиснал е дясната си ръка към сърцето си, а лявата е протегнал напред. В дланта си държи нещо, което май е тиква, но би могло да е някаква разновидност на кратуните.

Тиква или кратуна, символиката ми убягва.

По това време на годината водата от басейна беше източена. От коритото му не се вдигаха изпирания с мириса на влажен варовик както в топлите дни. Вместо това се носеше съвсем лек мирис на колендро, както след проливен дъжд с гръмотевици. Миризмата ме учуди, но продължих напред.

Колонадата ме заведе до вратата на централното фоайе. Бутнах я, пресякох сенчестото помещение и излязох при декемврийската нощ от централния вход на абатството.

Бялата ни овчарска кръстоска Бу стоеше на алеята както го видях за последно от прозореца на третия етаж. Докато слизах по широкото стълбище, той обърна глава и ме погледна. Синият му поглед беше чист и ясен, без следа от зловещия блясък, който свети в очите на животните нощно време.

Без светлинка на месеца и звездите по-голямата част от обширния двор тънеше в мрак. Ако тук някъде се спотайваше бодак, не можех да го видя.

— Бу, къде е той? — прошепнах.

Не получих отговор. Животът ми е меко казано странен, но досега не съм се сблъсквал с говорещи представители на семейство „кучета“.

Както и да е, Бу изприпка на двора с изострено внимание. Упъти се на изток покрай страховитото абатство, което сякаш е изсечено направо в скалния масив, толкова тънки са хоросановите фуги между отделните каменни блокове.

Вятърът не рошеше косите на нощта и мракът висеше с прибрани криле като прилеп.

Пожълтяла от сланите, отъпканата трева скърцаше под стъпките ми. Бу се движеше далеч по-безшумно от мен.

Косъмчетата на тила ми настръхнаха. Вдигнах поглед към прозорците, но не видях друга светлинка освен мъждукащото пламъче на моята свещ; не видях ничие лице да наднича през тъмните стъкла на прозорците.

Бях изтичал от крилото за гости по сини дънки и тениска. Декември ме захапа, за да наточи зъбите си на голите ми ръце.

Продължавахме на изток покрай църквата, която си няма собствена сграда и е част от абатството. В олтара гори вечен огън, но пламъкът не може да превърне в пъстроцветна заря зацапаните витражи. Прозорче след прозорче мъждивата светлина враждебно ни гледаше с подпухналото си око.

След като ме заведе до североизточния ъгъл на светата обител, Бу свърна на юг, покрай гърба на църквата. Продължихме до крилото на послушниците.

Тук спят неположилите обет. От петимата, които понастоящем се обучават за монаси, харесвам и вярвам на четирима.

Внезапно Бу забрави предпазливостта си и се втурна право на изток. Аз го последвах.

Когато настъпихме към неокосената ливада, тревата започна да шиба коленете ми. Скоро първият сняг щеше да покрие с юрган тези високи стръкове.

Следваше плавно надолнище от сто-двеста метра и пак излязохме на равна окосена поляна. Срещу нас беше училището на „Свети Вартоломей“.

В случая думата „училище“ е до известна степен евфемизъм. Децата тук не са искани никъде другаде и училището е също и техен дом, може би единственият, който ще имат.

Някога това е било сградата на абатството, която е преустроена отвътре, но отвън продължава да е внушителна грамада от камък. Постройката служи и за метох. Монахините живеят тук и се грижат за учениците.

Зад бившето абатство гората беше изправила настръхналите си щикове срещу буреносното небе. Черни клони заслоняваха затънтени пътечки, водещи към самотното сърце на мрака.

Явно следвайки бодака, кучето изприпка по широките стъпала на парадния вход и влезе вътре. По принцип много малко от вратите на абатството се заключват, но заради сигурността на учениците тази рутинна предпазна мярка е взета. Само абатът, игуменката и аз притежаваме универсален ключ, който ни позволява неограничен достъп до всички помещения. Никой гост преди мен не е бил удостояван с подобна чест.

Не се гордея с оказаното ми доверие. За мен то е бреме. Понякога усещам, че ключът в джоба ми натежава като воденичен камък.

Той ми позволява бързо да открия брат Константин, умрелия монах, когато започне да бие камбаните или сътвори какофония някъде другаде.

Пико Мундо, градчето, разположено сред пустинята, в което съм прекарал повечето си земни дни, е средище на много умрели, които не бързат да напуснат този свят. Тук си имаме само брат Константин, който създава проблеми колкото всички духове на Пико Мундо взети заедно. Качил ни се е на главите.

С бодак, който обикаля наоколо, брат Константин беше последната ми грижа.

Отключих си, треперейки от студ. Пантите изскърцаха и аз последвах кучето в училището.

Две нощни лампи пречеха на мрака да се настани в преддверието. Многобройните канапета и кресла напомняха на фоайето на хотел.

Бързо заобиколих познатото гише „Информация“, минах през въртящите се врати и се озовах в коридор, в който светеха два червени знака „изход“ и флуоресцентна лампа. На този първи етаж се помещаваха класните стаи, клиниката за рехабилитация и столът, в който се хранеха всички, които пребиваваха тук. Сестрите, облагодетелствани с кулинарен талант, още не бяха станали, за да приготвят закуската. За часове напред тези пространства щяха да бъдат владение на тишината.

Изкачих се по южното стълбище и открих, че Бу ме чака на площадката за втория етаж. Беше все така напрегнат. Не ми помаха с опашка и не изплези език в знак на поздрав.

Два дълги и два къси коридора образуваха правоъгълник, в който бяха настанени учениците. Те бяха разпределени по двама в стая.

В югоизточния и северозападния ъгъл бяха разположени постовете на дежурните сестри, които се откриваха пред погледа ми от позицията ми на югозападното стълбище.

На северозападния пост дежуреше сестра, която четеше книга. Разстоянието беше голямо и не можех да видя коя е. Освен това лицето й беше наполовина скрито от забрадка. Това не са модерни монахини, които се докарват като манекенки. Тукашните сестри носят традиционни одежди, в които изглеждат страшни като воини в бойно снаряжение.

На югоизточния пост нямаше никого. Дежурната сестра или беше на обиколка, или наглеждаше някое от децата.

Когато Бу изприпка надясно, аз тръгнах подире му, без да се обаждам на четящата монахиня. Едва бях направил три крачки и тя се скри от полезрението ми.

Много от монахините са се дипломирали като медицински сестри, но се стараят всячески вторият етаж да не прилича на болница, а на уютно спално помещение. Тъй като след двайсет дни беше Коледа, коридорите бяха украсени с гирлянди от изкуствени зелени клонки и венци от истинско жълто тенеке.

Светлината беше приглушена заради спящите ученици. Тенекето блещукаше тук-там, но най-вече се мръщеше в треперливите сенки.

Някои от вратите на стаите бяха затворени, други бяха открехнати. На тях имаше не само номера, но и табелки с имена.

Бу спря някъде по средата между стълбището и празния пост. Стаята беше с номер трийсет и две и вратата й не беше плътно затворена. На табелката с печатни букви бяха изписани имената:

АНАМАРИ и ДЖЪСТИН.

Този път бях достатъчно близо до Бу и видях, че козината му наистина беше настръхнала.

Кучето влезе вътре, но благоприличието ме задържа отвън. Редно беше да помоля сестрата да ме придружи.

Но не исках да й обяснявам за бодасите. И което беше по-важно, не исках да рискувам някой от тези злобни духове да ме подслуша, докато говоря за тях.

Официално само един мъж в абатството и една жена в метоха са наясно с дарбата ми, която може би е по-правилно да нарека проклятие. Сестра Анджела, игуменката, споделя тайната ми, както и отец Бернар, абатът.

Елементарните правила на учтивостта изискваха да знаят защо съкрушеният млад човек ги моли да им погостува дълго. За да увери сестра Анджела и отец Бернар, че не съм нито измамник, нито побъркан, Уайът Портър, началник на полицията в Пико Мундо, родното ми градче, сподели с тях подробности по няколко случая на убийства, за чието разкриване му сътрудничих.

Също така отец Шон Луелин гарантира за мен. Той е католическият свещеник на Пико Мундо. Освен това е чичо на Сторми Луелин, която обичах и загубих. Тя завинаги ще остави у мен неизлечим спомен.

През седемте месеца, откакто живея в тази планинска света обител, споделих истината за себе си с още един човек, който живее тук — брат Юмрука, монах. Истинското му име е Салваторе, но в повечето случаи го наричаме Юмрука.

Брат Юмрука не би се поколебал на прага на стая трийсет и две. Той е монах на действието и незабавно би решил, че козът на заплахата, която представляват бодасите, надцаква ръката на приличието. Щеше да нахлуе в стаята с дръзновението на Бу, но с по-малко изящество и повече шум.

Отворих широко вратата и влязох.

В двете болнични легла лежаха Анамари, по-близо до вратата, и Джъстин. И двете спяха.

Над всяко момиче имаше по една лампа, която можеше да се регулира от ключ, висящ на жица, увита около съответното легло. Анамари, която беше на десет години, но изглеждаше по-малка, беше нагласила лампата си на най-ниската степен, колкото да не е тъмно. Тя се страхуваше от мрака.

Инвалидната количка стоеше до леглото. На една от задните й дръжки висеше термояке на баклавички. На другата дръжка беше закачена вълнена шапка. Момичето настояваше тези неща да му бъдат подръка през зимните нощи.

Анамари спеше. Слабите й ръчички стискаха одеялцето, сякаш беше готова всеки момент да захвърли завивките. Лицето й беше напрегнато и изразяваше тревожно предчувствие, не точно истинско притеснение, но повече от обикновено безпокойство.

Макар че спеше дълбоко, тя изглеждаше готова да побегне при най-малкия знак за опасност.

Веднъж седмично Анамари се упражняваше. Затваряше очи и управляваше задвижваната с батерии количка до всеки от двата асансьора. Единият беше в източното крило, а другият — в западното.

Въпреки ограниченията, резултат на болестта й, тя беше щастливо дете. Тези приготовления за бягство бяха нетипични за нея.

Тя отказваше да обясни действията си, но, изглежда, усещаше, че се задава нощ на страдание и ужас; враждебен мрак, в който сама ще трябва да отстоява пътя си. Нищо чудно да се окаже ясновидка.

Бодакът, който бях зърнал от прозореца си, беше дошъл тук, но не беше сам. Три от тях, безмълвни вълкоподобни същества, се бяха събрали около второто легло, но което спеше Джъстин.

Един бодак предвещава беда, която може да е надвиснала и вероятна или далечна и несигурна. Двама или трима са знак за непосредствена опасност.

Опитът ми показва, че когато бодасите започнат да се появяват на глутници, надвисналата опасност се превръща в предстояща гибел и е въпрос на дни или часове много хора да се разделят с живота си. Въпреки че гледката на трима от тях ме смрази, бях благодарен, че не наброяват трийсет.

Бодасите трепереха от нескрито вълнение и се накланяха над спящата Джъстин, сякаш я изучаваха настоятелно. Сякаш се хранеха от нея.

Бележки

[1] Планински масив в Източна Калифорния. — Б.пр.