Стивън Канел
Работилницата на дявола (18)

17. Режисьорът

Бъди Бразил изкара поршето си през портала на киностудия „Парамаунт“ и направи широк завой наляво, като се размина на косъм с някакъв автобус, движещ се на запад по Мелроуз Авеню. Говореше по клетъчния си телефон и крещеше на асистентката си Алиша Профит, защото нямаше представа къде се намира моргата в Санта Моника.

— Само знам, че е в шибаната Санта Моника! — нетърпеливо извика Бъди Бразил. — Аз ли трябва да правя всичко? Обади им се, вземи адреса и пак се свържи с мен… Мамка му!

Поршето мина на червено.

Бъди Бразил беше дрогиран. Беше се надрусал в банята си в киностудията, преди да му съобщят, че единственият му син, когото познаваше бегло, е мъртъв. Шофирането в това състояние вече му бе коствало черното ферари „Тестароса“ и шофьорската книжка. Беше блъснал италианската спортна кола на кръстовище „Анджелис Крест“ и бе избягал, за да не му направят тест за употреба на наркотици, затова сега караше без шофьорска книжка.

Не беше сигурен какво изпитва от смъртта на Майкъл. Напоследък всичките му самоанализи бяха загадка. Чувствата му бяха истинска мистерия. Разбира се, Бъди се беше надрусал яко и бе блокирал някои неврони, както и вътрешния си глас.

Стигна до Феърфакс и зави наляво, за да излезе на магистралата за Санта Моника. Човекът от моргата бе споменал, че семейният лекар може да присъства на аутопсията, затова Бъди отново грабна телефона и се обади в дома си в Малибу. Отговориха му едва на двайсетото позвъняване. Гласът на доктор Гари Айвърсън звучеше така, сякаш току-що го бяха измъкнали от ада.

— Мамка му — изграчи Гари и май изпусна телефона. — Какво има? Кой се обажда?

— Господи, Гари, сега е три и половина следобед. Какво взе снощи?

— Бъди… Боже! Чакай малко. Оставям телефона отворен. Ей сега ще се върна.

— Не! Не оставяй телефона, Гари. Нужна ми е помощ. Веднага! Ставай! Не заспивай, човече!

Последва дълго мълчание, сетне отново се чу гласът на Гари Айвърсън.

— Господи, главата ми се пръска. Какъв коктейл…

— Какво взехте с Джинджър, Гари? Трябва да се оправиш. Нуждая се от теб. Трябва ми лекар.

Доктор Айвърсън му предписваше опиати, откакто Бъди блъсна ферарито. Бразил бе използвал всичките си връзки в общината, за да не позволи на прокурора да повдигне обвинение срещу него. В резултат на това се бе отказал от уличните наркопласьори и се сприятели с доктор Айвърсън.

Запознаха се на един купон в дома на Чарли Шийн — Гари седеше на бара и раздаваше рецепти за всичко от атаракс до ксанакс. Бъди реши, че това е твърде хубаво, за да е истина. Същата нощ закара доктор Айвърсън в дома си, а когато разбра, че бившата съпруга на Гари е взела къщата им, го настани в къщичката до басейна си. И Айвърсън започна да му пише рецепта след рецепта. В замяна Бъди му осигуряваше елитни проститутки от публичния дом на Хайди Флайш, като го лъжеше, че са актриси. Когато Гари стана толкова ненадежден, че загуби повечето си клиенти и изпадна в опасност да загуби и разрешителното си за медицинска практика, Бъди му плати да се лекува в клиника „Уиндсонг Ранч“ в Монтана. Самият той вече три пъти бе ходил на лечение там.

Доктор Айвърсън се върна след двайсет и осем дни, освежен и готов за подвизи, и двамата започнаха от там, където бяха спрели. Решението беше идеално за Бъди — вече получаваше рецептите си за морфин, секонал или гама-хидроксил барбитурати само като извървяваше пътеката в градината си. Бъди се отказа от уличните наркотици с техния потенциал за сериозен медицински и съдебен риск и премина на сигурните рецепти на доктор Айвърсън.

Проблемите се появиха от съвсем неочаквано място. Бъди се бе съгласил да финансира трансплантация на коса на оплешивелия Гари. След като се върна от „Уиндсонг“, Айвърсън се бе отказал от вредния навик и само от време на време дръпваше от нечия цигара с ганджа или смъркаше половин доза кокаин. Но болката от трансплантацията бързо го принуди да започне да си предписва главозамайващи болкоуспокояващи средства. После взе да си инжектира торадол, който обаче предизвика депресии, затова започна да взима и прозак за повишаване на настроението, но това му причиняваше безпокойство и Гари включи и вистарил и така нататък. Сега Айвърсън едва вдигаше дрогирания си задник от леглото, за да отиде да се изпикае. Нещо по-лошо, очите му не можеха да се фокусират достатъчно, за да напише рецепта на Бъди, който с умиление си спомняше за добрите стари дни, когато се срещаше с дилъра си и после се надрусваше в тоалетната на най-близката бензиностанция.

— Майк е мъртъв — каза Бъди. Разчиташе на ефект от шока, но не се получи.

— Кой, по дяволите, е тоя Майк?

— Ти спиш в спалнята му, задник такъв! Майкъл, синът ми… е мъртъв! Закарали са тялото му в моргата в Санта Моника. Отивам там.

— Аха — рече Гари и от тона му Бъди разбра, че това ще е цялата му реакция.

— Трябва да се срещнем там. Ставай от леглото и тръгвай. Ако си твърде замаян, накарай Консуела да те закара.

— Защо да бързаме?

— Той е в моргата в Санта Моника. Трябва да отидем там! Още не знаем къде се намира, затова вземи адреса от телефонния указател.

— Починал ли е, или са открили начин да го съживят, ако незабавно отидем там?

„По дяволите, той има право“ — помисли Бъди и дръпна крака си от педала за газта.

— Виж какво, Гари, искам да знам защо синът ми е мъртъв и не желая онези касапи да го режат и шият. Искам го… цял за погребението… Смятам да го погреба както е редно. В синагогата. Да поканя всички. Трябва да дойдеш в моргата и да ги убедиш да не правят аутопсия. Оскверняването на трупа е против религията ми — каза Бъди. Беше забравил, че от десет години не е стъпвал в синагогата. — Трябва да го направиш. Ти знаеш как да говориш с лекарите.

— Главата ми ще се пръсне — изхленчи Айвърсън.

— Не заспивай, Гари. Заспиш ли, ще те изгоня и ще пишеш рецепти под някой мост — каза Бъди и затвори.

Преди да стигне до Олимпик, Алиша Профит му се обади отново и му каза адреса на моргата.

— Но казаха, че не може да влезеш там. Не било отворено за обикновени граждани.

— Аз не съм обикновен гражданин! — ядосано се сопна той и затвори.

Моргата се намираше на Линкълн Булевард, на половината път между Уилшър и Олимпик. Бъди паркира на място, обозначено „Само за лекари“, и тръгна към правоъгълната пететажна бетонна сграда, която сякаш бе проектирана от конструкторите на „Лего“.

Още не се беше съсредоточил върху загубата на единствения си син. Надяваше се, че ще прояви някаква емоционална реакция и може би дори ще се разплаче, и несигурното му самочувствие няма да претърпи още един удар. Но не изпитваше нищо. От друга страна познаваше сина си съвсем бегло. Майк беше дете на любовта му с красивата, но празноглава манекенка Тоува Конти. Тя не искаше бебето, защото й беше трудно да се чука с настоящия си любовник, италиански принц, с хлапе, смучещо другата й цица. В продължение на шест години Бъди се изплъзваше от законното бащинство. После Тоува нае Глория Олред и тази зла кучка го преследва с документите, докато накрая не го принуди да даде кръв. Неговата ДНК подпечата бащинските му задължения и Майк стана негово законно отроче, което означаваше, че Бъди трябваше да плаща образованието му и летните лагери, докато Тоува пътува из Европа и се скъсва от чукане с нейния макаронаджийски принц. Накрая бившата му съпруга загина в инцидент с моторница край брега на Кан. Произшествието не намери място дори в „Ю Ес Ей Тудей“.

След като Майк прекара две ужасни години в приют за сираци, Бъди най-сетне му позволи да се премести в къщичката до басейна. Майк живя там половин година. Виждаха се рядко, защото по онова време Бъди режисираше „Сребро и олово“, който надвиши определения му бюджет с десет милиона долара само след три снимачни седмици, и спеше в киностудията. През онова лято Майк разби поршето на Мълхоланд, счупи и всичките си предни зъби и три пъти бе арестуван за притежание на наркотици. Скоро в хълмовете зад къщата в Малибу изникна палатков лагер, откъдето ченгетата денонощно наблюдаваха с телеобективи наркоманските купони на Майк. Наблюдението неизбежно се прехвърли и върху Бъди. Той обясни на сина си, че трябва да е по-дискретен, но Майкъл му каза да си го начука отзад.

Бразил влезе в сградата и намери моргата на третия етаж. Бе одобрил пет-шест декора на морги във филмите си и мислеше, че тези помещения трябва да се намират в подземия, където няма слънчева светлина. За негова изненада, тази морга беше слънчева и ярко осветена.

Бъди спря една лекарка и й каза, че иска да говори с някого за починалия Майкъл Бразил.

— Дошли сте да идентифицирате трупа ли?- попита тя.

— Да, да, точно така.

Въздействието на кокаина отслабваше и Бъди изпадаше в окаяно състояние на параноя. Настроението му непрекъснато се променяше. Той знаеше, че отново трябва да постъпи в клиниката за лечение на наркомани, преди психиката му да се е разклатила напълно.

Бъди Бразил зачака в ярко осветената морга, докато жената отиде да търси лекар. След минута от вратата в дъното на коридора излезе петдесетинагодишен нисък набит мъж с побелели коси и бяла престилка.

— Аз съм доктор Ракович — представи се той.

— Бих искал да идентифицирам тялото на Майкъл Хуан Бразил — каза Бъди.

Той ненавиждаше името Хуан, което предизвикваше асоциации за необразован латиноамериканец. Но Тоува бе настояла да го вмъкнат в чест на либералните й наклонности и на майка й, която беше от испански произход.

— Опасявам се, че няма да е възможно — каза лекарят. — Обадиха ни се от университета на Южна Калифорния и ни предупредиха, че има извънредни обстоятелства. Довечера ще дойде главният съдебен лекар на окръга, който ще извърши аутопсията. Тялото е заразно.

— Какви ги дрънкаш, задник такъв? Какви извънредни обстоятелства?

— Няма да постигнете нищо, ако ми говорите по този начин.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита Бъди и гневно се вторачи в този касапин, който явно беше толкова некадърен, че му позволяваха да практикува само върху мъртъвци.

— Боя се, че това няма значение.

— Аз съм Бъди Бразил! — каза режисьорът, наблягайки на всяка дума. — Правя филми. Искам да видя тялото на сина си. И това ще стане, така че да не спорим.

Бъди всъщност нямаше желание да види тялото на сина си, но не обичаше да му отказват.

— Няма да стане, господин Бразил. Моля, тръгнете си, и след ден-два ще дадем тялото на най-близкия роднина. Ако вие сте този човек, чудесно.

— Кой е шефът ти? Как мога да те заобиколя?

— Нямам шеф. И не можете да ме заобиколите.

— Няма да го бъде, задник такъв. Ще промени ли решението ти губернаторът на щата Калифорния?

— Имаме основания да смятаме, че синът ви е починал от силно заразна, неизвестна, фатална болест. Може да се обадите на губернатора, на президента или на принца на Лихтенщайн, но тялото ще остане под карантина, докато не разберем какво го е убило.

— Това да не е някаква шега? — Шибаният принц на Лихтенщайн? — изкрещя Бъди. Тоува се бе чукала с онова копеле.

Защо лекарят спомена принца? Дали това не беше някакъв заговор? Или налудничав план, за да го побъркат? Толкова малък ли беше светът? Или Бъди изпадаше в параноя вследствие на наркотиците?